Определение № 818 от 27.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 331/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 814/ 22.04.2015 год. по т.д.№ 4686/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 05.10.2014 год. по гр.д.№ 4126/2014 год. на Софийски градски съд,за осъждането на касатора, по предявения от Б./ Б. / иск, с правно основание чл.233 ал.1 пр.първо ЗЗД, да опразни и предаде на ищеца държането на недвижимия имот, ползван по сключен договор за наем в срока до 03.07.2013 год. и прекратен с изтичането на този срок. Касаторът твърди недопустимост на съдебното решение,поради недопустимост на иска,с оглед липса на правен интерес за ищеца – наемодател, в евентуалност - неправилност,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – съобразяване на фактическо твърдение на ищеца, въведено след преклузивния за това срок,в противоречие със заявените в исковата молба факти и обстоятелства, с което се обосновава и твърдяната недопустимост, а именно - твърдението,че наетите помещения не са предадени по предвидения в договора ред и са останали заключени от наемателя. Твърди се нарушение на чл.235 ал.2 ГПК, предвид несъобразяване на въззивния съд с възникналото противоречие в твърденията на ищцовата страна – тези в исковата молба и в последвалото становище вх.№ 76633 / 19.06.2014 год., както и нарушение на чл.236 ал.2 ГПК – поради необсъждане в мотивите на въззивното решение на всички доводи по релевантните за спора факти и обстоятелства.Касаторът намира, че липсва обоснованост на една от изискуемите предпоставки за уважаването на иска по чл.233 ал.1 пр. първо ЗЗД – бившият наемател да ползва или държи наетия имот или да препятства държането му от наемодателя.Счита, че тежестта за установяване на това препятстване е била на ищеца и не се явява доказана със събраните единствено гласни доказателства на заинтересован негов служител.Не оспорва относимостта на факта, че помещенията са били заключени, към обосноваването на извода за препятстване ползването им от наемодателя, а единствено доказването на този факт. Ответната страна – Б. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита, че формулираните въпроси не удовлетворяват изискването за правни, а предпоставят произнасяне по правилността на конкретното въззивно решение, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК. Претендира разноски. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба ищецът – Б. е твърдял, че след прекратяване на наемното правоотношение с ответника, с изтичане срока на сключения договор за наем от 01.07.2012 год. и при изрично противопоставяне на наемодателя за продължаването му, ответното дружество не е изпълнило задължението си да върне държането на помещенията, въпреки отправените му две последователни покани, с изрично посочен в тях срок.С оглед това твърдение, ищецът е предявил иска по чл.233 ал.1 пр. първо ЗЗД. С отговора на исковата молба [фирма] е оспорило иска, твърдейки че е било принудено да напусне имота след предизвикано от ищеца прекъсване на електрозахранването на 02.07.2013 год. / датата на изтичане срока на договора /. Позовава се на неизправността на ищеца – наемодател, като основание за отхвърляне на претенцията му.С последващо становище и преди първото съдебно заседание, в изпълнение указанията на съда за становище по проекто-доклада, ищецът е уточнил, че съгласно чл. 4.5.6 от договора за наем, „наемателят следва писмено да предупреди наемодателя за часа на издаването„, като „ за предаването се съставя приемо-предавателен протокол, подписан от двете страни „. Такъв ред за предаване държането на имота наемателят не е спазил, като изрично е посочено и обстоятелството,че помещенията са останали заключени от дружеството. Досежно прекъснатото електрозахранване ищецът се позовава на изрично уговореното в чл.6.3 от договора. За установяване релевантния по спора факт,относно предаване държането на имота от наемателя на наемодателя, са разпитани свидетели на всяка от страните. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е уважен, въззивният съд е приел за доказано, но недостатъчно за отхвърлянето на иска, фактическото опразване на наетите помещения. Цитирайки правната теория и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се е позовал на дължимо от наемателя правно действие по връщане на държането на вещта, при това с всичките й принадлежности, каквито и за недвижими имоти изрично са посочени и ключовете за същите, независимо дали са тези предадени от наемодателя или такива, изготвени и ползвани от наемателя.Позовавайки се и на изрично договорения начин на предаване при прекратяване на наемното правоотношение / чл. 4.5.6 /, който ответникът не твърди да е спазил, съдът е счел, че простото опразване на помещенията не предпоставя извод за изпълнение на дължимото правно действие по предаване на държането.Изложени са мотиви по възраженията на въззивника – ответник - относно клаузата на чл.5.3 от договора, липсата на доказателства за предаване на ключове от наемодателя на наемателя при възникване на наемното правоотношение, както и относно неизправността на наемодателя, с оглед прекъснатото електрозахранване на обекта, вкл. и по възражението за неточен доклад на първоинстанционния съд. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Налице ли е правен интерес от иск по чл.233 ал.1 пр.1 ЗЗД от страна на наемодател,ако след прекратяване на наемния договор наемателят е опразнил и освободил същия, но не по договорения начин / с приемо - предавателен протокол/, но не е създал пречки пред наемодателя, възпрепятстващи достъпа му до имота и при условие, че в договора е предвидена едностранна възможност за наемодателя да възстанови едностранно държането, без съдебна намеса ? Допустим, респ. основателен ли е такъв иск ?; 2/ Нарушава ли се правото на защита на ответника, ако след постъпването на отговора му, ищецът е направил съществено изменение на фактическите си твърдения, развити в исковата молба и съдът не е предоставил допълнителна възможност на ответника да вземе становище по тези нововъведени твърдения ?; 3/ Следва ли въззивният съд да вземе под внимание и обсъди в мотивите обстоятелството, че в хода на делото пред първа инстанция ищецът е променил първоначалните си фактически твърдения, при положение, че ответникът е посочил този довод за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната си жалба и съставлява ли този пропуск на въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила ?; 4/ Ако по делото няма доказателства наемодателят да е предавал на наемателя ключове от наетия имот във връзка с наемното правоотношение, дължи ли последният връщане на такива след прекратяването му ? – всички въпроси обосновавани с формално цитиране хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждането на довод, че в исковата молба отсъства съществена за основателността на иска предпоставка, за установяването на която ищецът допълнително е въвел и поддържал нови фактически твърдения, различни от първоначалните ? и 6/ Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдебният състав е формирал решаващия си извод по начин, който не съответства на установените по делото факти и обстоятелства и събраните доказателства ? – всеки от последните два въпроса е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с приетото в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: реш.№ 700 по гр.д.№91 / 2010 год. на ІV г.о., реш.№ 3 по гр.д.№ 534 / 2012 год.на ІV г.о., реш.№ 609 по т.д. № 323 / 2008 год. на І т.о. и реш.№ 15 по гр.д.№ 4604 / 2014 год. на ІV г.о. на ВКС. В преобладаващата си част въпросите се основават на довода на ответника, че заявените в допълнителното становище на ищеца обстоятелства – непредаване държането на наетите помещения по предвидения в договора за наем начин и оставянето им заключени – са нови фактически твърдения, напълно различни и противоречащи на заявените с исковата молба. Тази концепция не съответства на установимото, доколкото в исковата молба ищецът се е позовал на отрицателния факт за непредаване държането на помещенията от ответника, а допълнителните фактически твърдения само поясняват начина му на препятстване и съдържанието на дължимото, според него, правно действие по връщане на държането.Не се касае за факти, променящи правното основание на претенцията или обхвата на изначално дължимата по иска защита на ответника, още повече, че съдът не е препятствал събирането на доказателства на ответника в оборване на така сочените факти, нито с въззивната жалба са направени доказателствени искания във връзка с твърдяното процесуално нарушение на съда, както изрично е съобразил и въззивният съд. При това, становището на ищеца е депозирано в изпълнение указанията на съда за становище по проекто-доклада. С оглед преждеизложеното,втори, трети и пети от формулираните въпроси не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК: не е налице съществено изменение на фактическите твърдения, нито отказ на първоинстанционния съд да предостави на ответника възможност за становище по направените от ищеца уточнения,вкл. да представи доказателства по оспорването им.Нещо повече, ответникът не твърди сключване на приемо-предавателен протокол, нито предаване на ключовете, позовавайки се на фактическото опразване на помещенията, прието за доказано и от въззивния съд, но недостатъчно да обоснове надлежно изпълнение на задължението по чл.233 ал.1 пр.първо ЗЗД.По начало,въпросите предпоставят преценка на конкретно извършените процесуални действия и отговор за правилността им и на основанията по чл.281 т.3 ГПК, дължими в друга фаза на касационното производство.Не са формулирани по принципното приложение на процесуална норма, в чието съдържание въззивният съд да е вложил смисъл, различен от вложения от законодателя. Последното е относимо и за шестия от формулираните въпроси, който и на това основание също не удовлетворява изискването за правен, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият от въпросите формално покрива изискванията за правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и отговор на същия е предпоставка за мотивирането на решаващия извод за препятстване държането на наемодателя.Въззивният съд е приел, че връщане на държането на вещта предполага връщане с всичките й принадлежности, каквато са и ключовете, като без значение е дали се касае за предадени такива от наемодателя или направени и ползвани такива от наемателя. Въпросът ,обаче, не се обосновава с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Формалното позоваване на хипотезата е напълно недостатъчно. Не е посочена неясната, непълна или противоречива по съдържание правна норма, предпоставила противоречиво тълкуване в съдебната практика или непротиворечиво такова, но неправилно и подлежащо на преодоляване, с оглед изменение на обществените условия и промени в законодателството. Първият от въпросите предпоставя отговор за правния интерес от предявяването на иска и допустимостта на съдебното решение, поради което изисква служебно произнасяне на съда, дори без обосноваването на допълнителен селективен критерий.Правният интерес подлежи на преценка съобразно твърденията на страната.Доколкото ищецът твърди, че е препятствано държането и ползването на имота му, същият обуславя правен интерес от завеждането на иска.Дали твърдените от същия обстоятелства по това препятстване са достатъчни да обосноват такова, е въпрос по основателността му.Подвъпроса - „ основателен ли е настоящият иск„, вкл. с оглед изричната договорна клауза на чл. 5.3 – съставлява въпрос относно правилността на конкретното решение, на основание конкретно формираната воля на договарящите, а не на правен въпрос по приложението на закона.Дори да би се приел за такъв, по изложените в предходния параграф съображения, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение