Определение № 4913 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 22/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 4603 от 22.08.2023 г. по в. гр. д. № 5616/2022 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 5176 от 01.03.2022 г. по гр. д. № 51724/2021 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, „Столичен автотранспорт“ ЕАД е осъдено да заплати на А. Т. Д. сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 22.12.2017 г. ПТП в [населено място], виновно причинено от В. А. А. като водач на автобус марка „МАН“, модел „Л.“, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 03.09.2021 г. до окончателното погасяване и за сумата 3 755.56 лева, представляваща законна лихва за периода от 22.12.2017 г. до 03.09.2021 г.

Решението е постановено с участието в производството на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД като трето лице-помагач на страната на евентуалния ответник В. А..

Въззивният съд е приел, че ищцата А. Д. е претърпяла неимуществени вреди в причинна връзка с виновно противоправно поведение на лицето В. А., шофьор в ответното дружество, който не я пропуснал при преминаването й през пешеходна пътека. Причинена е средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.2 НК – лезия на колатералната връзка на лакътната кост в лакътната става, авулзио (изтръгване, откъсване) на парче от раменната кост в долната част, фрактура на коронидния израстък на лакътната кост, което причинило на пострадалата трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни.

Прието е за недоказано възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалата.

Съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв. Взети са предвид характерът и степента на получените увреди, гипсовата имобилизация за 25 дни, посещението на рехабилитационни процедури – индивидуална ЛФК и електролечение, освобождаването й от занятията по физическо възпитание за учебната 2017/2018 г. Обсъдени са и свидетелските показания за претърпените болки и страдания: Първоначално болките били силни, а след посещението в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД намалели. Ищцата изпитвала неудобство от гипсовата имобилизация при сън, а след свалянето на гипса не можела много да си вдига ръката и я държала свита в лакътя. Повече от два месеца ходила на рехабилитация за раздвижване. Посещавала учебните занятия, но имала нужда от помощ, тъй като не можела да си носи чантата. Майка й носила чантата до училище, а вътре в училището й помагали двете й приятелки. Към датата на разпита на свидетелката – нейна майка /08.02.2022 г./, лявата ръка на пострадалата все още била малко по-слаба от другата й ръка. Докато завърши училище ищцата изпитвала страх и чакала съученички, за да пресече на въпросния светофар, където станал инцидентът. Три години след инцидента ищцата все още изпитвала страх да пресича.

Съдът е съобразил интензитета на търпените от ищцата болки от счупването в лакътната кост и получените разкъсвания – силни и интензивни в началото, с намаляващ интензитет впоследствие. Преценена е трайността на търпените последици от травмите, на оздравителния период с продължителност от около три месеца (20 дни с гипсова имобилизация и повече от два месеца рехабилитация за раздвижване), като два месеца след инцидента болките в левия лакът на ищцата продължавали, констатирала се болезнена неограничена флексия и екстензия в лакетната става, палапторна болезненост в областта на олекранона и по хода на екстензорите на предмишницата (амбулаторен лист от 19.02.2018 г.). Отчетени са търпените от ищцата неудобства в бита от имобилизацията на левия горен крайник за около 20 дни и ограниченията в движенията му за времето до третия месец от травмата, както и обстоятелството, че три години след инцидента увредената от инцидента ръка на ищцата била по-слаба от дясната й ръка. Отчетен е изживеният от ищцата стрес и останал страх да пресича на мястото на инцидента.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „Столичен автотранспорт“ ЕАД.

Жалбоподателката счита, че въззивният съд е нарушил чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не съобразил всички релевантни критерии за определяне на дължимото обезщетение. Свидетелските показания не били обсъдени в тяхната цялост и по-конкретно в частта им относно механизма на претърпяното ПТП. Не била съобразена социално-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да се произнесе за социално-икономическата конюнктура в страната, като конкретизира относимите към това критерии;

2. При съобразяване на формалните критерии за формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение и как травмата би повлияла на житейската му реализация;

3. Нарушен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД при неотчитане на всички правнорелевантни факти и обстоятелства за определяне на размера на обезщетенито за неимуществени вреди, по-конкретно при посочване в мотивите на решението си конкретните обстоятелства, от значение за размера на обезщетението, следва ли съдът да коментира в цялост свидетелските показания, относими към определяне на размера на понесените неимуществени вреди.

Ответникът в производството А. Т. Д. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5 000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Няма колебание в практиката на ВКС, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази социално-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. В настоящия случай въззивният съд не е посочил изрично в решението си, че съобразява и този критерий. Същевременно определеното обезщетение кореспондира с обезщетенията, които ВКС е приемал за дължими при сходни увреждания, настъпили във време, близко до времето на увреждането по настоящото дело – напр. определение № 60571 от 15.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 82/2021 г., II т. о., определение № 327 от 6.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2002/2021 г., I т. о. По този начин, макар и без изрични мотиви, въззивният съд в настоящия случай е съобразил и общестевно-икономическата обстановка в страната към датата на увреждането и затова по не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, поставен в изложението към касационната жалба.

По втория въпрос – въззивният съд е съобразил, че пострадалата при процесното ПТП е дете; че инцидентът се е случил на път за училище; че след инцидента ищцата е посещавала учебните занятия, но имала нужда от помощ, тъй като не можела да си носи чантата; че е била освободена от заниманията по физкултура през учебната година; че докато завърши учебната година ищцата изпитвала страх и чакала съученички, за да пресече на въпросния светофар, където станал инцидентът. По този начин въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, че следва да бъдат отчетени конкретните обстоятелства, свързани с личността на пострадалия при ПТП и отражението на увреждането в неговия живот.

Въпрос № 3 е свързан с тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил в цялост показанията на свидетелката Р. И.. Тази свидетелка обаче сочи, че инцидентът е станал при пресичане на кръстовище на зелен светофар. Обстоятелството, че пострадалата А. не е видяла или не се е съобразила с пресичащия автобус № 305 не би могло да се отрази на изхода на делото, тъй като пресичането е станало на светофар, който свети на зелено, т.е. не може да става въпрос за съпричиняване от страна на пострадалата, още повече, че възражение за съпричиняване няма. Несъществената част от показанията на свидетелката И. не биха могли да се отразят на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Затова и по третия въпрос въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС, която касае съвсем различна фактическа обстановка.

При този изход на делото на ответницата следва да бъдат присъдени разноските за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 09.11.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,