Определение № 129 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4579/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Р. В., Д. К. Д., Н. Й. Б. и Р. Й. Н. срещу определение № 812 от 21.10.2022 г. по в.ч. гр.д. № 439/2022 г. на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено определение № 1767 от 09.08.2022г. по гр.д. № 1838/2021 г. на Районен съд - Шумен, с което е прекратено производството по предявения от А. Р. В., Д. К. Д., Н. Й. Б. и Р. Й. Н. срещу "Интернешънъл Асет Банк" АД за признаване в отношенията между страните, че ответникът не е собственик по отношение на ищците на правото на собственост върху придобитите от тях с постановление за възлагане на недвижими имоти от 12.05.2013 г. на ЧСИ Д. З. 481/707 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ****, целият с площ от 707 кв. м., находящ се в [населено място]. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното определение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторите твърдят, че е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. С подадения писмен отговор ответникът по жалбата "Интернешънъл Асет Банк" АД, оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на частната касационна жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от ищци по делото срещу преграждащ въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, като постановен по предявен иск за собственост без оглед на цената му. Производството пред районния съд е образувано по иск, предявен от А. Р. В., Д. К. Д., Н. Й. Б. и Р. Й. Н. срещу "Интернешънъл Асет Банк" АД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на 481/707 ид. ч. от ПИ с идентификатор ****, целият с площ от 707 кв. м., находящ се в [населено място] и за признаване за установено, че ищците са собственици на имота по давностно владение. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено по предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че е недопустимо предявяването за съвместно разглеждане в общ исков процес на положителен установителен иск за собственост и на отрицателен установителен иск за собственост. За ищците липсва правен интерес от търсената защита в един и същ исков процес и срещу същия ответник. Прието е, че съдът не е обвързан със сочения от ищците вид обективно съединяване на предявените искове (в случая главен отрицателен установителен иск и съединен с него положителен установителен иск), а е длъжен да се съобрази, както с правната квалификация на предявените искове, така и с правните последици, които настъпват при тяхното разглеждане. Изложени са мотиви, че предметът на положителния установителен иск за собственост включва в себе си и предмета на отрицателния установителен иск по отношение на същия имот и доколкото с евентуалното му уважаване едновременно ще се установи, че ищците са собственици на твърдяното основание (давностно владение), отричайки правото на собственост на ответника, то естеството на търсената съдебна защита води до извод за недопустимост на отрицателния установителен иск. Направен е извод, че в случая е налице идентитет между отрицателния установителен иск и положителния установителен иск за собственост до обема на защитаваното с тях субективно материално право. При това положение и доколкото уважаването на положителния установителен иск предпоставя по-голяма по обем защита на ищците, при която с признаването им за собственици ще бъде установено, че ответникът не е собственик, то за ищците липсва правен интерес от отрицателния установителен иск и обективно му съединяване с положителния установителен иск. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение, не са налице сочените от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя въпросът за допустимостта на съединяването в едно производство на отрицателен установителен иск и на положителен установителен иск за собственост на един и същи имот. По този въпрос не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС /решение № 30 от 2.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1188/2018 г., II г. о./ е прието, че когато ищецът е предявил ревандикационен иск, за него не е налице правен интерес от предявяването едновременно, при условията на кумулативност, и на установителен иск за собственост на същия имот /положителен или отрицателен/, тъй като с уважаването на иска по чл. 108 ЗС, съдържащ две искания - ищецът да бъде признат за собственик на спорния имот и за осъждане на ответника да му предаде владението върху, се установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът притежава правото на собственост върху имота, респ. че той не принадлежи на ответника. Даденото разрешение е приложимо и в настоящия случай, доколкото предметът на установителния иск е част от спорното право, по което съдът дължи произнасяне при предявен иск по чл. 108 ЗС. С обжалваното определение съдът се е произнесъл в съответствие с тази практика на ВКС. Касаторите поставят и въпроса за правомощието на съда при предявени отрицателен и положителен установителен иск за собственост да прецени по кой от тях да се произнесе по същество, без преди това да е дал възможност на ищеца да поправи исковата си молба или да оттегли единия от тези искове. Произнасянето по допустимостта на иска е служебно задължение на съда, което произтича от разпоредбите на чл. 130 ГПК и чл.140, ал.1 ГПК, като извод за недопустимост на иска може да бъде направен само при редовна искова молба. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о., ГК; решение № 122 от 13.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5533/2015 г., IV г. о. В случая съдът се е съобразил с тази практика и е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му. Съдът не е приел, че исковата молба е нередовна и въпреки това, без да е дал срок за поправянето й, да е прекратил частично производството по делото, а и такава нередовност не се установява. Що се отнася до възможността ищецът да оттегли иска си, то оттеглянето на иска е едностранно процесуално действие на ищеца и след като такова не е било предприето от него в хода на производството, то и съдът е бил длъжен да се произнесе по допустимостта на исковете, с които е бил сезиран, което е и сторил. В обобщение не са налице наведените от касатора предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи служебно. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на I-во г.о.