Определение № 60207 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Г. М. Т. срещу определение № 260157/22.03.2021 г., постановено по частно възз. гр. дело № 173/2021 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 21047/14.01.2021 г. по гр. дело № 268/2019 г. на Кърджалийския окръжен съд (КОС), с което, постановеното по същото първоинстанционно дело, решение № 20166/26.10.2020 г. е допълнено в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника по делото М. Д. Т. сумата 1 100 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното праизводство. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата, предвид и уточнението ѝ, направено с молба (наименована „допълнение“), подадена на 07.04.2021 г., се излагат оплаквания и съображения за неправилност изцяло на обжалваното определение. В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правени въпроси: 1) може ли съдът да основава мотивите си на разпоредбата на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, чиято нищожност е прогласена с решение № 14820/10.12.2014 г. по адм. д. № 10395/2014 г. на ВАС; 2) следва ли съдът да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължи ли съдът при приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК да съобрази, че сложността по всяко конкретно дело е различна при всеки отделен случай, респ. – относно прекомерността на адвокатското възнаграждение, следва ли съдът да направи преценка и да изведе мотивирано размера на това възнаграждение с оглед действителния обем на извършената работа и усилията за защита при упражняване на процесуалните права; и 3) следва ли съдът да следи служебно, дали страната, която претендира разноски по делото за адвокатско възнаграждение, е доказала своевременно реално заплащане на претендираните разноски. По отношение на първия и третия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил първия въпрос в противоречие с определение № 34/19.02.2021 г. по гр. д. № 1320/2019 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 660/03.12.2018 г. по ч. търг. д. № 2784/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 251/09.06.2010 г. по ч. гр. д. № 1320/2019 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 289/12.04.2019 г. по гр. д. № 3230/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а третия въпрос – в противоречие с определение № 52/30.01.2017 г. по ч. търг. д. № 1496/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос касаторът не е навел никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Ответникът М. Т. в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че с представения от страна на ответника договор за правна помощ от 16.12.2019 г. е уговорено адвокатско възнаграждение в размер 1 100 лв., като е посочено, че е заплатено по банков път. С молбата за „изменение“ (а в действителност – за допълване) на първоинстанционното решение в частта за разноските от страна на ответника е представен и банков документ от 15.12.2019 г., удостоверяващ плащането на адвокатския хонорар в размер 1 100 лв. Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че сумата е внесена от лице, различно от ответника, не променя извода, че такъв разход е направен и се дължи. Апелативният съд е намерил за неоснователно и възражението на ищеца за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника. В тази връзка ПАС е изложил съображения, че съгласно чл. 7, ал. 1, т. 9 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, минимумът на възнаграждението за дело за поставяне под запрещение (каквото е производството по настоящото дело) е 500 лв.; в случая възнаграждението от 1 100 лв. е платено за всички инстанции, то е малко над двойния минимален размер, като пред първоинстанционния съд са проведени общо шест съдебни заседания. Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, апелативният съд не се е позовавал, респ. – не е приложил разпоредбата на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска по първия правен въпрос, формулиран в изложението към частната касационна жалба. Както вече беше посочено, по отношение на втория правен въпрос, жалбоподателят не е навел никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и по него. Отделно от това, предвид приетото по-долу, този въпрос, макар и да е обуславящ правните изводи на въззивния съд, обективно е без никакво значение за изхода на производството по чл. 248 от ГПК относно допълването в частта за разноските на първоинстанционното решение по делото. Касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне по третия правен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя (следва ли съдът да следи, дали страната, която претендира разноски по делото за адвокатско възнаграждение, своевременно е доказала реално заплащане на претендираните разноски), – на основание чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 и т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора, определение № 52/30.01.2017 г. по ч. търг. д. № 1496/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС. В последното е даден положителен отговор на въпроса, като е прието, че съдът следи служебно, дали страната, която претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение, е доказала реалното им извършване. Наред с това, при подобни обстоятелства като по настоящото дело, в това определение на ВКС е прието, че изявлението в договора за правна помощ, че адвокатското възнаграждение е платено, има силата (характера) на разписка, само когато е договорено плащане в брой; прието е и че пропускът на страната да представи до даване ход на устните състезания пред съответната инстанция доказателства за плащането на уговорено като платимо по банков път адвокатско възнаграждение, не може да бъде саниран с по-късното им представяне. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, тъй като то е в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 1 от същото е прието, че в договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В мотивите към тази точка изрично е разяснено, че в случаите, при които е договорено заплащане по банков път, то следва да бъде документално установено (доказано) със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В мотивите към т. 11 от тълкувателното решение е разяснено, че най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, страната може и следва, не само да направи претенцията си за разноски, а и да представи доказателствата си за извършването им, като това не може да стане по-късно. В случая, в противоречие с тези задължителни указания и разяснения, респ. – и неправилно, в нарушение на чл. 78 и чл. 80 от ГПК въззивният съд е приел, че с представения едва с молбата по чл. 248 от ГПК банков документ от 15.12.2019 г., ответникът надлежно е доказал, че е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 100 лв. Този банков документ е несвоевременно представен – след съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред първата инстанция, поради което и предвид настъпилата преклузия, съдът не е следвало да го взема предвид при произнасянето си по молбата на ответника по чл. 248 от ГПК. Това от своя страна е довело до неправилност и на крайния извод на въззивния съд за основателност на тази молба. По горните съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено, а молбата на ответника по чл. 248 от ГПК, като неоснователна, следва да се остави без уважение. Независимо от горния изход на производството по чл. 248 от ГПК, съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК ответникът не дължи разноските, претендирани от ищеца-жалбоподател за производствата по обжалването на първоинстанционното и въззивното определения по чл. 248 от ГПК, тъй като искът на последния за поставяне на ответника под запрещение е отхвърлен. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение