Определение № 50417 от 07.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1593/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „МАРК 2“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 34 от 07.02.2022 г. по в.т.д. № 542/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 117 от 07.05.2021г. по т.д. № 1114/2020г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „МАРК 2“ ЕООД против „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 11 600, 90 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за м. Август 2017г.., за която е издадено дебитно известие № 110 от 01.10.2017 г. към Фактура № 109 от 12.09.2017г., както и сумата от 3 235, 38 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018г. до 01.10. 2020г.; сумата от 183 220, 83 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за м.Септември 2017г., за която е издадена фактура № 111 от 01.10.2017г., както и сумата от 51 098, 16 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.01.2018г. до 01.10.2020г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.10.2020г. до окончателното изплащане на задълженията.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и като последица от това - присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а в касационната жалба се поддържа и че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр. 2 ГПК, с аргумента, че въззивното решение е вероятно недопустимо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка ?“;

По този процесуалноправен въпрос се сочи, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с твърдението за противоречие между правните изводи на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в Определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на ВКС, I т. о., Определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на ВКС, I т. о. и Определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, IV г. о.

2. „При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта ? Ако отговорът е положителен, то в обхвата на косвения съдебен контрол, съдът длъжен ли е да вземе предвид всички възражение относно незаконосъобразността на административния акт и следва ли служебно да провери налице ли са всички основания за незаконосъобразност на административния акт, предвидени в чл. 146 АПК ?“;

3. „Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ех lege) правомощие на съд ?“;

4. „Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху ИАА и/или да спре търговския спор на основание чл. 229, т. 4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му ?“;

5. „Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор ?“.

Допълнителният селективен критерий по тези четири процесуалноправни въпроса е обоснован с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с аргумента, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на последните два въпроса се сочи необходимостта ВКС да даде тълкуване на въпроса за съотношението между законоустановената предварителна изпълняемост на индивидуален административен акт с инцидентния контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК и института на чл. 229, т. 4 ГПК и следва ли тази предварителна изпълняемост да се прилага формално от съдилищата без да разглеждат аргументите на засегната страна относно негативното засягане на правната й сфера от приложението на самия индивидуален административен акт и то особено, когато се засягат облигационни субективни права.

Ответникът по касационната жалба „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Алтернативно, в случай, че касационно обжалване бъде допуснато, моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Третото лице-помагач „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД в законоустановения срок представя отговор, с който изразява становище за неустановеност на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е приел, че при действието на сключения между страните Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник № 119 от 18.06.2009г., по силата на който купувачът е поел задължението да изкупува от ищеца електрическа енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници за срок от 12 г., по преференциална цена, определена съгласно чл.16, ал.3 от договора с Решение № Ц-18/20.06.2011 г., а именно – 191 лв. за МВч без ДДС, в ал.4 е посочено, че при достигане на 2 250 пълни ефективни годишни часове за следващите такива цената е 173,06 лв. за МВч без ДДС, към м.август 2017г. ищецът произвел и доставил на ответника ел. енергия в размер на 57, 214 МВч, произведена след достигане на границата от 1 907 КВч нетно специфично производство /НСП/ ел. енергия от инсталиран 1 КВч мощност, но преди достигане на 2 250 ефективни годишни часове работа, за което е издал фактура № 109/12.09.2017г. на стойност 1 512,55лв с ДДС, като продажната цена е тази за излишък на балансиращия пазар. Тъй като едва в края на м.септември 2017г. ВяЕЦ на ищеца достигнала прага от 2 139 КВч НСП, но под прага от 2 250 часа на ефективна работа, ищецът издал Дебитно известие № 110/01.10.2017 г. към фактура № 109 на стойност 11 600, 90 лв. с ДДС, с което коригирал продажната цена до размера на преференциалната цена, дължима по т.2.7 от Решение СП-1, а именно — 191лв. за МВч, за количеството ел. енергия, произведено през м.август 2017 г. в размер на 57, 214 МВч. Прието е също така, че през м.септември 2017г. ищецът произвел и доставил на ответника ел. енергия в размер на 870,786 МВч, произведена след достигане на границата от 2 139 КВЧ НСП, но преди достигане на 2 250 ефективни годишни часове, за която издал фактура № 111/01.10.2017 г. на обща стойност 199 584,16 лв. с ДДС, като приложимата продажна цена била преференциалната такава по т.2.7 от Решение СП-1 от 15.10.2020 г. на КЕВР в размер на 191,00 лв. за МВч. Ответникът заплатил сума в размер на 16 363, 33 лв. с ДДС - по цена за излишък на балансиращия пазар.

Въззивният съд е посочил, че в съответствие с чл.16, ал.1 от сключения между страните договор за изкупуване на ел. енергия, цената, дължима от ответника за произведената и доставена от ищеца енергия се определя от КЕВР, като според ал.3 от договора - към момента на сключване на същия се прилага преференциалната цена, определена в Решение Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, която е 191,00 лв. за МВч без ДДС. Същевременно, съгласно чл.16, ал.4 от този договор при достигане на 2 250 пълни ефективни годишни часове на работа на електроцентрала за следващите пълни годишни ефективни часове на работа до края на календарната година, цената е 173.06 лв. /неправилно посочено в решението 172, 06 лв./ за МВч без ДДС. Изложено е, че със същата разпоредба от договора изрично е предвидено, че количествата ел. енергия, които не подлежат на изкупуване по преференциални цени, се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Акцентирано е, че двата вида преференциални цени за изкупуване на ел. енергия се основават на използвания от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. специален критерий по отношение на производителите на ел.енергия от ВяЕЦ, а именно - наличен ресурс на първичния енергиен източник при пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори - до 2 250 часа и над 2 250 часа годишно. Въз основа на този критерий за производителите на ел.енергия от ВяЕЦ е посочено, че са определени две различни преференциални цени за изкупуване на произведената от тях ел. енергия, които се прилагат в зависимост от това колко работни часове е достигнала съответната ВяЕЦ, като в т.7 от Решение Ц-18 от 20.06.2011 г. на КЕВР е определена цената от 191 лв. за МВч за ВяЕЦ, работили до 2 250 часа, а в т.8 на същото решение е определена цената от 173, 06 лв. за МВч за ВяЕЦ, работили над 2 250 часа. В тази връзка е изложено, че ищецът е фактурирал и съответно претендирал произведената от него ел. енергия по преференциална цена, определена в т.7 от Решение Ц-18 от 20.06.2011 г. на КЕВР до достигане на 2 250 ефективни годишни часове работа на единица инсталирана мощност и след достигане на 2 250 ефективни годишни часове - по преференциалната цена, определена в т.8 от Решението на КЕВР за единица инсталирана мощност, като с изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г. количествата ел. енергия, подлежащи на изкупуване по преференциални цени, се определят чрез въвеждане на допълнителен критерий - нетно специфично производство, без да се променя обаче преференциалната цена.

За да не сподели тезата на ищеца относно цените, по които следва да се изкупи произведената от него ел. енергия, въззивният съд е посочил, че с изменението на чл.31 ал.5 ЗЕВИ /обн. ДВ бр.56 от 24.07.2015 г./ е въведена промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник електрическа енергия, изразяващо се в ограничаване преференциалното изкупувано производство не само ценово, но и като обем, като е въведен праг / „нетно специфично производство“ или НСП/, до който крайният снабдител е задължен да изкупи по вече замразените за този производител преференциални цени, като съответно остатъкът от производството, доколкото не е договорено за свободна доставка на други клиенти, може да бъде също изкупено от крайния снабдител и доставено на обществения доставчик, но на много по-ниските цени за излишъци на балансиращия пазар. Като е съобразил, че критерият за обема на преференциалното производство, определен с § 1, т.29 от ДР ЗЕВИ, е бил въведен именно с това изменение, съдът е приел, че до този момент същият не е бил прилаган в отношенията между участниците на пазара. Обсъдено е, че в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ с Решение № СП-1/31.07.2015г. КЕВР определя нетното специфично производство на ел.енергия, като критерият е работа до и над 2 250 годишни часове на ветровите генератори, като произведената и продадена ел.енергия над така определените с решението нетни количества се изкупува по цена на излишък.

Решаващият въззивен състав е обсъдил, че разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения. В тази връзка и след споделяне трайно наложилата се по този въпрос съдебна практика, въззивната инстанция е приела, че в случай, че се допусне, един и същи производител да може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, това би довело до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и би обезсмислило самата нова регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. В тази връзка, съдът е посочил, че дори и да се приеме, че първоначално страните по спора са договорили заплащане на изкупуваната ел.енергия от ищцовата ВяЕЦ по двете преференциални цени, то след влизането в сила на изменената редакция на чл.31, ал.5 ЗЕВИ от 25.07.2015 г., тази договореност не може да намери приложение, предвид противоречието й с въведеното с изменението на закона ограничение за изкупуване по преференциална цена.

По отношение на спорния между страните въпрос, касаещ правните последици от отмяната на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР по т.2.7 и т.2.8 от раздел втори, Апелативен съд – Варна е посочил, че макар Решение СП-1 в посочената част да е отменено с Решение № 5483 от 26.09.2018 г. по адм. дело № 8493/2015 г. на АССГ, потвърдено с Решение № 3312 от 04.03.2020 г. по адм. дело № 14112/2018 г. на ВАС, то КЕВР, в изпълнение на законовото си задължение, установено в § 17 от ПЗР на ЗИД ЗЕ /ДВ бр.56/24.07.2015 г./, е приела Решение СП-1 и Решение СП-2 от 15.10.2020 г., с които отново регламентира идентичен размер на НСП с този в отменените т.2.7 и т.2.8 от Решение СП-1 от 31.07.2015г., считано от 31. 07.2015г. По тези съображения за неоснователно е прието твърдението на ищеца, че липсва НПС, което да бъде изкупувано по преференциални цени. При тези правни изводи, решаващият въззивен състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че претенцията на ищеца за заплащане на ел. енергия, произведена от него през м.август и м.септември 2017 г., надвишаваща НСП от 1 907 КВч по преференциална цена няма договорно или нормативно основание и следва да бъде отхвърлена.

Като неоснователно е преценено и оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е постановено в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК - при наличие на преюдициален спор предвид висящото производство по проверка на законосъобразността на Решение СП-1 от 15.10.2020г. и Решение СП-2 от 15.10.2020г. на КЕВР. В тази връзка, Апелативен съд – Варна се е позовал на практиката на ВКС /Решение № 60130/31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ВКС, II т. о./, приемаща, че „обжалването пред административен съд на приетото от КЕВР повторно решение СП-5, след отмяната на първоначално приетото, не обосновава необходимост от спиране на производството по предявените осъдителни искове за парични вземания за цена на произведена от ВИ ел. енергия“. Посочено е също така, че предвид особената значимост на обществените отношения, регулирани с приетите от КЕВР решения, законодателят е допуснал отклонение от общите правила на чл.166 и чл.167 АПК относно обжалването и спирането на изпълнението на индивидуалните административни актове и със специална законова разпоредба - чл.13, ал.9 ЗЕ е предвидил незабавно изпълнение на решенията на регулатора, приети въз основа на § 17 от ПЗР на ЗИД ЗЕ. Съобразявайки, че обжалването на тези решения на регулатора не спира тяхното изпълнение, съдът е приел, че искането за спирането на изпълнението им се явява недопустимо.

Като неоснователно е преценено от въззивната инстанция и оплакването на ищеца за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на обжалваното решение, предвид отречената възможност една ВяЕЦ да се отнесе едновременно към централите, работещи до 2 250 часа и към централите, работещи над 2 250 часа в една календарна година, тъй като с изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015 г./, общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената ел. енергия от възобновяеми източници до определен размер - НСП, въз основа на което са определени преференциални цени в решенията на КЕВР, а за количествата над този размер енергията се изкупува по цена за излишък на балансиращия пазар. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че в тези регулаторни решения годишната производителност е поставена в зависимост от прогнозните пълни ефективни часове на работа на ветровите генератори, предполагащо различно средно годишно производство за двете ветрови зони и на тази база производителите биват категоризирани като попадащи или в едната или в другата ветрова зона, но не и в двете едновременно.

За лишено от правен интерес е намерено искането на „МАРК 2“ ЕООД за осъществяване на косвен съдебен контрол по реда на чл.17, ал.2 ГПК на Решения СП-1 и СП-2 от 15.10.2020 г. на КЕВР по съображения, че основният спорен между страните въпрос е дали по отношение на една и съща електроцентрала в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи за изкупуване на произведената ел. енергия по преференциални цени или спрямо една централа в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа при достигане на размера, след който разликата се заплаща по цени на излишък. В тази връзка въззивната инстанция е обсъдила, че признаването на новоприетите решения на КЕВР за незаконосъобразни, респективно – за нищожни и следващото от това незачитане на правните им последици, не би допринесло за разрешаването на спорния по делото въпрос и дори и решенията на регулатора да бъдат обявени за нищожни, действащият законов лимит за изкупуване на ел. енергия от възобновяеми източници по преференциални цени не би могъл да отпадне.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият и петият от поставените от касатора въпроси насочват към проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение, поради наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото с оглед висящността на преюдициален административен спор, с оглед възприетото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 60073 от 16.11.2021г., т.д.№1184/2020г., І т.о., Решение № 60130/31.01.2022г., т.д.№1681/20г., ІІ т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС и др. В посочената практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Още повече изрично законодателят е предвидил за тази категория ИАА, че искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015г., Решение №СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение №СП-1/31.07.2015г./ в частта относно т.1.7, касаеща вятърни централи, работещи до 2250 часа, респ. и Решение №СП-1/15.10.2020г. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Настъпилите до края на устните състезания нови релевантни за спора факти, включително във връзка с обжалване на ИАА, следва да се зачетат от решаващият съд, на осн. чл.235, ал.3 ГПК, а настъпилите след този момент откриват възможността за защита било чрез нов иск или по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК според спецификата на новия факт.

Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определението по ч.гр.д. №795/2012г., IV г.о. на ВКС е неотносимо към поставения въпрос, доколкото е постановено по различен правен спор, а определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата.

Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не удовлетворяват общата предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В обжалваното решение не е отречено задължението на съда за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на ИАА при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай атакуваните като незаконосъобразни индивидуални административни актове не създават ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали актовете за определяне на самата цена, а само попълват бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя. Изводите са основани на съображението, че решенията на КЕВР в частта, определяща НСП нямат конститутивно, а единствено декларативно действие, поясняват /а не създават/ използваните при определяне на цените точни количества на стимулирано с преференция производство; че в тази си част административният акт действа от момента на въвеждането на лимита, а евентуалната му отмяна не може да заличи правните последици от нормативно установеното ограничение на закупуване на произведената енергия, защото законът не допуска получаване на плащания над заложената в цените обща норма на печалба. Освен това след като ВнАС е приложил последиците на процесните решения на КЕВР, то той е приел, че същите са валидни индивидуални административни актове с предварително изпълнение. Следва да се има предвид, че тази група въпроси са поставени в контекста на довод за прогласяване на нищожност на ИАА по невлязло в сила решение на АССГ. Същият не съответства на чл.302 ГПК, който предвижда, че задължителна сила за гражданския съд има само влязлото в сила решение на административен съд.

Поради това поставените въпроси по приложението на чл.17, ал.2 ГПК не могат до обусловят промяна на изхода на спора и спрямо тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Ето защо, не подлежи на преценка поддържаното за тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора, в полза на ответника - „ЕНЕГРО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, следва да бъдат присъдени направените разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба в размер на 8 640лв., с ДДС, съгласно представения списък на разноските по чл.80 ГПК и приложените към него Договор за правна помощ и съдействие от 26.05.2022г. и пл.нареждане за заплатен адв.хонорар.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК