Определение № 73 от 18.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2553/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от синдиците на „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД /в несъстоятелност/ - А. Н. Д. и К. Х. М., срещу определение № 2415 от 21.09.2021г. по ч.гр.д. № 2617/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2632951 от 16.06.2021г. по т.д. № 665/2020г. на СГС, ТД, VI – 16 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е върната исковата молба, прекратено е производството по делото и ищецът е осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 16 000 лева.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че въведените с §3 ПЗР на ЗИД ЗБН, обн. ДВ, бр.22/2018г. изменения на чл.62, ал.1 ЗБН, по силата на които срокът за предявяване на искове е удължен от две на пет години, все още са действащи, а искът е бил предявен след влизане в сила на изменението през 2018г. Сочи, че въззивният съд не е разгледал въпроса за характера на нормата, с която се предвижда по-дълъг срок за предявяване на исковете за попълване на масата на несъстоятелността и по-конкретно твърдението му, че процесуалноправните норми, каквато е тази на §3 ПЗР на ЗИД ЗБН, намират приложение не само по отношение на правоотношения, възникнали след тяхното влизане в сила, но и спрямо висящи и неприключили такива, защото с въведените процесуални изменения законодателят създава по-съвършена процедура и следователно същата е в интерес на правните субекти. Излага съображения, че с оглед действието на решение № 8 от 27.05.2021г. на КС занапред, действителността на извършеното процесуално действие – предявяване на иск за попълване на масата на несъстоятелността в срока по чл.62, ал.1 ЗБН, изменен с §3 ПЗР на ЗИД ЗБН /обн. ДВ, бр.22/2018г./ следва да се преценява към момента на извършването му, към който нормата на §7 ПЗР ЗИД ЗБН /обн. ДВ, бр.22/2018г./ е била действаща. Намира, че решението на КС не би могло да повлияе на действието на тази норма, тъй като то е еднократно и след 17.03.2018г. същата вече е спряла да бъде част от действащото право. Поддържа още, че обявяването на противоконституционността на разпоредбата на чл.60а ЗБН няма за последица недопустимост на производството по него, а е относима към основателността на иска, тъй като не е налице констатирана липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването или упражняването на правото на иск, а не е налице и отрицателна такава. Сочи, че основанието на иска не е разпоредбата на закона, която предвижда фактическия състав на иска, а правопораждащите факти, изложени в исковата му молба, поради което обявената противоконституционност на чл.60а ЗБН е относима към основателността на иска. Поддържа, че осъждането на ищеца да заплати държавна такса, когато производството е прекратено поради обявяване на противоконституционността на разпоредба, на която се основава искът и която към момента на предявяване е действаща, не отговаря на целта на законодателя, вложена в нормата на чл.60а, ал.2 ЗБН, която свързва събирането на държавната такса от масата на несъстоятелността на банката тогава, когато искът е отхвърлен, т.е. при неоснователна претенция. В тази връзка сочи, че са налице правомерни действия по попълване на масата на несъстоятелността, а прекратяването на делото е по причини, независещи от ищеца.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.3 и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Какъв е характерът на нормата на чл.60а, ал.1 ЗБН – процесуален или материален?

2. Намира ли правното си основание в чл.124, ал.1 ГПК предявеният иск?

3. Обявяването на противоконституционността на чл.60а, ал.1 ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?

4. Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл.60а ЗБН предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба заради отменен закон?

5. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователно завеждане наделото?

Поддържа се и наличие на очевидна неправилност на въззивното определение поради приетата недопустимост на иска, без наличие на доклад от съда и правна квалификация, от една страна, и приета недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл.124, ал.1 ГПК, от друга страна.

Ответникът „ЛУКСОТРЕЙД” ЕООД, представляван от адв. П. Т. - С., оспорва частната касационна жалба, като излага съображения за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че с Решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България са обявени за противоконституционни нормите на §5, ал.1-4, §6, ал.1-2, §7 и §8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр.22/2018г., доп. ДВ, бр.33/2019г., в сила от 19.04.2019г./, чл.60а, ал.1 ЗБН, § 16 ЗИД на ЗН /обн. ДВ, бр.61 от 2015г., в сила от 11.08.2015г./ и чл.60б, ал.1, ал.2 и ал.3 ЗБН. Приел е, че на основание чл.151, ал.2 от КРБ всяка една от посочените норми е загубила правното си действие занапред, поради което те не се прилагат не само по отношение на бъдещите производства, т.е. тези, образувани след датата на влизане на конституционното решение в сила, но и по отношение на заварените/висящите съдебни производства, вкл. когато са пряко приложими към правоотношението или са приложими към други правоотношения, имащи преюдициален характер спрямо главния предмет. Изложил е съображения, че поради липсата преди влизането ѝ в сила на норма, аналогична на чл.60а, ал.1 ЗБН, която да легитимира активно синдика да предявява искове пред съда по несъстоятелността за връщане в масата на несъстоятелността на получено имущество с произход от банката срещу всяко трето лице в изрично посочените в т.1 и т.2 случаи, след отмяната на тази разпоредба занапред в правния мир не съществува материалноправна норма, легитимираща синдика да предявява такъв иск. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че не съществува нито правен интерес, нито призната от закона надлежна активна процесуална легитимация на синдика да предяви иск с правно основание чл.60а, ал.1 ЗБН и това води до недопустимост на предявения иск.

Въззивният съд е добавил, че предявеният иск е недопустим и при съобразяване на действащата редакция на чл.62, ал.1 ЗБН, тъй като искът е предявен след изтичане на предвидения двугодишен срок и правилото на §7 ПЗР на ЗН, установено с изм. ДВ, бр.22/2018г., е обявено за противоконституционно, с оглед на което за приложимо следва да се счете правилото, действало преди влизането му в сила, установяващо двугодишен преклузивен срок за предявяване на искове като процесния.

Въззивният съд е намерил за неоснователна и частната жалба срещу определението, с което по реда на чл.77 ГПК е постановено събиране на дължимата по прекратеното производство държавна такса. Позовал се е на постоянната практика на ВКС, според която прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от заплащането ѝ, като това правило е приложимо и за иска по чл.60а, ал.1 ЗБН, доколкото нито ГПК, нито ЗБН предвиждат друго. Посочил е, че разпоредбата на чл.60а, ал.2 ЗБН въвежда изключение от общите правила относно момента на заплащане на държавна такса по съдебните производства, но не изключва изобщо дължимостта на държавна такса по иск с посоченото правно основание.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не могат да обусловят допускане на касационен контрол. Поставеният трети въпрос е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Относно правните последици на решение № 8/27.05.2021г. по к.д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.60а от ЗБН, по отношение на заверените искови производства е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определение № 60239/14.06.2021г. по ч.т.д. № 902/2021г. на ВКС, I т.о., както и по реда на чл.290 от ГПК решение № 60167/22.12.2021г. по т.д. № 1284/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 158/03.12.2021г. по т.д. № 763/2020г. на ВКС, I т.о. и решение № 60142/25.11.2021г. по т.д. № 2675/2019г. на ВКС, I т.о.Съгласно така формираната практика, предвид обявяването на разпоредбата на чл.60а ЗБН за противоконституционна, исковите производства по чл.60а, ал.1, т.1 ЗБН са недопустими. Този извод е обоснован с правилото на чл.151, ал.2, изр.трето от Конституцията, както и с приетото в Решение № 22/1995г. по конституционно дело № 25/1995г., че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. Съобразено е и решение № 3/28.04.2020г. по конституционно дело № 5/2019г. на КС, според което по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Взето е предвид, че според мотивите на КС в последното решение „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Поради това е формиран извод, че неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица недопустимост на постановените решения поради липса на право на иск на синдиците на „КТБ“ АД /н/ да претендират връщане в масата на несъстоятелността на банката придобити със средства с произход от банката имущества, като е налице не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищците твърдят, че произтича процесното вземане по отношение на ответника, но и на възможността им да претендират това вземане по съдебен ред поради липса на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици. Настоящият състав споделя така формираната практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна, изключва основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Петият процесуалноправен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. Въпросът е обсъждан от въззивния съд, но по него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Нормата на чл.60а, ал.2 от ЗБН е ясна и не поражда съмнение, че предвижда банката в несъстоятелност да е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл.60а, ал.1 от ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Съгласно постоянната практика на ВКС прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от заплащане на дължимата държавна такса. С оглед на това разпоредбата на чл.60а, ал.2 ЗБН, предвиждаща, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, урежда дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното й внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство /при решаване на спора по същество/, но и при приключване на делото без произнасяне по същество /при връщане на исковата молба и прекратяване на производството/. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждане на делото, респ. дали към момента на завеждането му е било налице основание за това, е относимо към отговорността по чл.78 ГПК за направените от страните разноски. С оглед изложеното настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения въпрос е неоснователно.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение