Определение № 50483 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2536/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1988/01.02.2022г., подадена от А. Д. А. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Е. Г. от САК, срещу решение №1230, постановено на 24.11.2021г. от Софийския апелативен съд, ГО, 2-ри състав по в.гр.д.№183/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 52 178.66 лв., от която 40 000 лв. главница и 12 178.66 лв. лихва за имуществени вреди, произтекли от действия на ответника, изразяващи се в изземване и невръщане на личен автомобил на ищеца в срок от ответника, в резултат на което продажната цена на автомобила на ищеца била намалена от 80 000 лв. на 40 000 лв., ведно със законната лихва върху исковата сума. В изложението към касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено в закрито съдебно заседание на 24.11.2021г., докато откритото съдебно заседание е било проведено на 13.10.2021г. Касаторът поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила делото е било разгледано в закрито съдебно заседание, за която той не е бил уведомен. Поддържа също така, че решението в електронния си вариант е било подписано от членовете на състава в 12.00.00 часа, 12.55.31 часа и 13.28.34 часа на 24.11.2021г., т.е. съставът на съда не е заседавал едновременно при постановяване на решението. Поддържа също така, че обжалваното решение е необосновано, тъй като в него се навеждат мотиви, които не са осъждани пред първата инстанция и не са изисквани доказателства с доклада за образуване на делото, като счита, че това представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Навежда довод, че решението е постановено и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като ответникът в откритото съдебно заседание на 28.01.2020г. е представляван от юрисконсулт, който имал пълномощно, подписано от предишния Главен поркурор на Република България, който от декември 2019г. е заменен с нов. С оглед на това поддържа, че П. не е била представлявана в откритото съдебно заседание и не ѝ се следват разноски в производството, като не следва да бъдат взети предвид и изявленията и възраженията, направени в откритото съдебно заседание от този процесуален представител, както и писмената защита като изхождащи от лице без представителна власт. Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и постановено в противоречие с решение №210 от 15.06.2015г. по гр.д.№3053/2014г. на III г.о., според което когато по досъдебно производство е иззет предмет като веществено доказателство, всяко лице, което е претърпяло вреди от изземването, има правен интерес да заведе иск срещу Прокуратурата на Република България. Навежда довод, че негов лек автомобил е бил иззет по досъдебно производство №30/2015г. на 07.01.2015г., поради което искът му по чл. 49 ЗЗД е допустим и отговорността на държавата следва да бъде реализирана по особените правила на ЗОДОВ против процесуалния субституент П.. Твърди, че досъдебното производство е надхвърлило предвидените в чл. 234 НПК срокове по дело за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, което не разкрива фактическа и правна сложност, а наблюдаващите прокурори не са направили необходимото, за да обезпечат ритмичното и своевременно извършване на необходимите следствени действия. Поддържа, че с иззетия лек автомобил необходимите следствени действия са били извършени в срока по чл. 234, ал. 1 НПК и неговото връщане от прокурора не би затруднило разкриването на обективната истина, с оглед на което счита забавата на прокурора да върне иззетия като веществено доказателство лек автомобил в сроковете по чл. 234 Н. за незаконна и виновна. За необоснован счита отказът на наблюдаващия прокурор да върне вещта през м.юни, 2015г., след като техническото обследване на вещта е било извършено до средата на май, 2015г. Поддържа, че е налице и причинна връзка между причинените му вреди и проявеното от ответника бездействие, тъй като едва на 11.04.2016г. е успял да продаде автомобила за 40 000 лв., вместо за сумата от 80 000 лв., за която би го продал според представения предварителен договор. Твърди също така, че отговорността на прокуратурата е обективна и елементите от фактическия състав са доказани по делото. За неоснователни счита доводите на ответника, че досъдебното производство е протекло ритмично и без забавяне, изброявайки при това актовете, с които срока на разследване е бил удължаван. Поддържа, че обжалваното решение противоречи на приложеното към изложението решение №674 от 21.06.2021г. по в.гр.д.№3070/2021г. на САС, 14 състав, доколкото и двете решения са постановени по спор между същите страни (А. Д. А. и Прокуратурата на Република България). В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Прокуратура на Република България чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. В., изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. съобразно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: А. Д. А. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди с твърдението, че на 05.12.2014г. закупил в Германия чрез свой познат употребявано МПС, като два дена след сключването на договора автомобилът бил докаран с платформа, бил му предаден в [населено място] и получил временен регистрационен номер, след което негов познат извършил ремонт като подменил множество части по предницата на автомобила, за което заплатил съответната сума на 06.01.2015г. Твърди, че когато представил автомобила за първоначална регистрация на 07.01.2015г. автомобилът му бил иззет поради съмнения за интервенция в областта на рамата и транспортиран в двора на ОДМВР – П., като според назначената техническа експертиза било установено, че в автомобила са поставени части, които отговарят на елементите на противозаконно отнет лек автомобил и така неговият автомобил станал веществено доказателство по дос.пр.№ Д-30/2015г., срокът на разследване по което бил многократно удължаван. Връщането на автомобила било разпоредено на 28.01.2016г. като на 01.02.2016г. автомобилът бил върнат. Твърди, че същевременно на 07.01.2015г. сключил предварителен договор за продажбата на автомобила за сумата от 80 000 лв. и в същия ден получил капаро в размер на 8 000 лв., а останалите 72 000 лв. следвало да получи на 08.03.2015г., когато трябвало да бъде сключен окончателният договор, но поради изземането на автомобила не могъл да изпълни задължението си, а след неговото връщане успял да продаде автомобила, но на занижена стойност в размер на 40 000 лв., доколкото автомобилът бил в лошо състояние. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Прокуратурата на Република България оспорва така предявения иск като поддържа, че извършените от прокуратурата действия са законосъобразни, че същите не са били обжалвани от А. (отказите автомобилът да бъде върнат по подадени от него молби), че не се доказва противоправност на извършените от прокуратурата действия или бездействия, че не е налице причина връзка между такива действия и претърпяната вреда, че сроковете по чл. 234 НПК са били спазени. С изготвения по делото доклад съдът е дал указания на ищеца, че следва да докаже противоправното деяние на ответника по отношение на него, а след това на изследване подлежи вредата и причинната връзка. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че на сочената от ищеца дата на територията на Германия е сключен договор за продажба на автомобила, в който ищецът е записан като купувач, а като продажна цена – 5 800 евро с левова равностойност 11 310 лв. Изложени са съображения, че в тежест на ищеца е да докаже, че би могъл да придобие продажна цена за автомобила в размер на 80 000 лв., което следва да бъде доказано с действително сключен, а не създаден с оглед нуждите на процеса предварителен договор с продажна цена от 80 000 лв. Изложени са също така и съображения, че по делото не е доказано, че реализираната на 11.04.2016г. продажна цена в размер на 40 000 лв. е в рамките на среднопазарната цена за автомобил от съответния клас и в съответно външно и техническо състояние, доколкото договорът удостоверява постигнатото между продавача и купувача съгласие за продаваната вещ и продажната цена. Посочено е, че за да установи по размер претендираните вреди ищецът е следвало да установи, че поради качествата на вещта не е било възможно към момента на продажбата да се договори и получи по-висока продажна цена. Прието е, че ищецът не е доказал наличието на заявените като претърпени имуществени вреди с естество на пропусната полза, вкл. по съображения, че представеният по делото предварителен договор има естеството на частен документ и ползващата се от него страна следва да докаже достоверна дата, която да кореспондира с останалите доказателства по делото. За недоказана е приета и противоправността на поведението на ответника, осъществил изземване и задържане на описаното в исковата молба МПС като веществено доказателство, доколкото и след датата, на която искането на ищеца за връщане на вещественото доказателство, са били осъществени следствени действия по отношение на същото – приета е експертиза, основана на оглед. Съобразени са посочените от първоинстанционния съд факти, а именно, че на 08.06.2015г. ищецът е депозирал молба до РП-П. за връщане на автомобила, като с Постановление от 18.06.2015г. е постановен отказ от прокурор в РП, който обаче не е бил обжалван от А. въпреки указаната възможност за това, след което на 12.08.2015г. е изготвена тройна техническо-трасологична експертиза въз основа на оглед на автомобила, а след това на 28.09.2015г. и техническа експертиза. Изложени са съображения, че липсва незаконосъобразно задържане на иззетия автомобил и поради това, че според данните, съдържащи се в приложената наказателна преписка, по повод на която е иззето процесното МПС, са установени съвпадения между вложени части от иззетото МПС и друго от същия модел и марка, което е било обявено като противозаконно отнето, както и че това противозаконно отнето МПС е било предадено на последния му собственик от настоящия ищец А. Д. А., а реално е било внесено в България от Германия от лице, осъществило вноса и на двете превозни средства (отнетото и заявеното в исковата молба), които обстоятелства са предполагали разследване на работна хипотеза за отношения между свързани лица, предполагащи не инцидентна дейност, а схема и обосновава продължителност на разследването и щателност на осъществяваната проверка. При така изложените от въззивния съд съображения и при установените по делото данни следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място следва да се отбележи, че наведените от касатора доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване с цел проверка основателността на тези твърдения. Според разясненията, съдържащи се в ТР №1 от 10.02.2012г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГТК на ВКС, съгласно съдопроизводствените правила за постановяване на съдебен акт, решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото - чл. 235, ал. 1 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.) по мнозинството на гласовете - чл. 21, ал. 5 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.); решението, заедно с мотивите към него се изготвя в писмена форма - чл. 235, ал. 4 ГПК; подписва се от всички съдии, взели участие в постановяването му, а когато някой от тях не може да го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва причините за това - чл. 236, ал. 3 ГПК (чл. 189, ал. 3 ГПК отм.) и се обявява в срочната книга - чл. 235, ал. 5, изр. 1 ГПК (чл. 190 ГПК отм.), съответно в регистъра на съдебните решения - чл. 235, ал. 5, изр. 2 ГПК. Когато решението се постановява в състав, то се приема на тайното съвещание с мнозинството на гласовете - чл. 21, ал. 5 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.). След като решението е взето, докладчикът по делото изготвя писмения текст, който се подписва от всички съдии, като съдиите, подписали решението удостоверяват не своите волеизявления, а волята на съда такава, каквато тя е формирана при тайното съвещание. Прилагайки тези правила следва да се приеме, че за тайното съвещание, на което съставът приема решението си, след като е провел с участието на страните открито съдебно заседание по делото, страните не се уведомяват. Освен това едновременното електронно подписване на съдебния акт от всички членове на съдебния състав не е въведено от закона като изискване за неговата действителност, както и не представлява подобно изискване и едновременното подписване на съдебния акт, изготвен на хартиен носител, който се явява оригинал. Още повече едновременното подписване на документ от няколко лица е и практически невъзможно в разглежданата хипотеза. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че допускането на касационното обжалване с цел избягване на противоречиво разрешаване с постановеното от Софийския апелативен съд решение №674 от 19.06.2021г., постановено по гр.д.№3070/2020г. – с решение №50174 от 07.10.2022г., постановено по гр.д.№162/2022г. от състав на III г.о. на ВКС решението на САС по гр.д.№3070/2020г. е отменено в частта, с която предявеният от А. Д. А. срещу Прокуратурата на Република България иск за присъждане на имуществени вреди, представляващи платена от него неустойка по предварителния договор от 07.01.2015г. е бил уважен и вместо това искът е отхвърлен като неоснователен. Неоснователна е и тезата на касатора, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по причина, че процесуалният представител на Прокуратурата на Република България в проведеното по делото открито съдебно заседание на 28.01.2020г. е следвало да представи пълномощно, подписано от избрания през месец декември, 2019г. Главен прокурор, доколкото в това съдебно заседание не са били извършвани съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, нито са били представяни доказателства от ответника по предявения иск. Още повече като бъде взето предвид и обстоятелството, че процесуалният представител на ответника е надлежно упълномощен до приключване на производството по делото от лице, разполагащо с такова правомощие към датата на упълномощаването и заема длъжността „юрисконсулт“ по трудов договор. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение на Софийския апелативен съд при протича на същото не се установяват – всички факти, на които касаторът се позовава, са съобразени от въззивния съд, преценени са правните последици от тяхното осъществяване и същите са подведени към приложимата правна норма. Останалите доводи, съдържащи се в изложението си, по естеството си представляват касационни оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, които на тази фаза от производството не следва да бъдат обсъждани. Освен това следва да се отбележи, че при изброяването на оплакванията си касаторът не е формулирал правен въпрос в съответствие с изискванията на процесуалния закон и задължителната практика на ВКС (ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1), по произнасянето на който да поддържа противоречие с практиката на ВКС, актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, както и да обосновава, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение