Определение № 207 от 31.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 820/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “БИО ОРГАНИК ТРЕЙД” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 95/13.02.2023 г. по в.т.д. № 629/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 9-ти търговски състав, с което е потвърдено решение от 13.05.2022 г. по т.д. № 15/2021 г. по описа на Окръжен съд - Монтана в обжалваната част, с която са отхвърлени исковете на “БИО ОРГАНИК ТРЕЙД” ЕООД против Б. Д. Б. за сумата от 19 241,30 лева - платени на отпаднало основание /договор от 10.08.2020 г./, сумата от 7 704 лева - неустойка по договор от 10.08.2020 г., сумата от 44 149 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2021 г. до окончателното й плащане, сумата от 2 424 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху същата от 23.03.2021 г. до окончателното й плащане, сумата от 4 014 лева - стойност на чували, тип “биг бег”, ведно със законната лихва върху нея от 03.02.2021 г. до окончателното й плащане, както и за присъдените в полза на Б. Д. Б. разноски в размер на 8 011,40 лева.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Относно поддържаното оплакване за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения се сочи, че въззивният съд не е обсъдил доводи на настоящия касатор, както и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. По-конкретно се обосновава, че въззивната инстанция не се е произнесла по доводите досежно разпределението на доказателствената тежест в процеса, счетоводните записвания на ищцовото дружество, отразяването съгласно изслушаната ССчЕ на сторнираща операция с намаляване на “неизвозения заприходен слънчоглед” и отнасянето й по счетоводна сметка – вземания, както и относно представената електронна кореспонденция от 07.03.2019 г., 03.08.2019 г., 05.09.2019 г., 10.12.2019 г., 14.09.2020 г., 27.01.2021 г., 25.11.2020 г. Аргументира се, че въззивният съд е постановил неправилно решение, като не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, не е възприел установените с тях факти и не е приложил относимите материални норми, регламентиращи правата на търговска продажба. Счита се, че неправилно е и приетото в първоинстанционното решение по делото. Изтъкнато е, че по отношение на иска за сумата от 19 241,30 лева в обжалваното решение неправилно е прието от фактическа страна, че претендираната сума е стойността на недоставен слънчоглед от 1 273,34 лева и основанието, на което ответницата дължи сумата, е отпаднало – срокът на договора е изтекъл, а тя не е изпълнила задължението си. Акцентира се, че съгласно исковата молба претенцията е за връщане на надплатена сума от 19 241,30 лева, получена неоснователно от ответницата, тъй като за доставено количество от 1 273,34 тона био слънчоглед при уговорена в договора цена от 1 005 лева за тон е платена сумата от 1 298 948 лева, а дължимата такава е в размер на 1 279 706,70 лева. Посочва се, че издадената от ответницата фактура от 24.09.2020 г. при цена от 1 075 лева/тон не кореспондира с нито едно писмено доказателство за търговска продажба и облигационна връзка между страните при такава цена. Изразява се несъгласие с извода на съда, че самата фактура от 24.09.2020 г. доказва наличието на сключен между страните анекс към писмения договор за търговска продажба, доколкото какъвто и да било писмен анекс не е представен по делото, а и цената като съществен елемент от договора за продажба следва да бъде уговорена между страните. По отношение на иска за заплащане на неустойка за неизпълнение в размер на 7 704 лева се сочи, че въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбите на договора за продажба от 10.08.2020 г. и е приел, че ищецът е неизправна страна по него, тъй като съгласно чл. 6.1., изр. четвърто от същия купувачът се задължава да заплаща предварително стоката преди извозването. Подчертава се, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 3.4. от договора, че окончателното плащане и извозване на цялото количество слънчоглед се извършва до края на договора – 31.01.2021 г., както и последния абзац на чл. 6, в който е уговорено, че купувачът се задължава да заплати и извози цялото количество биологичен слънчоглед най-късно до 31.01.2021 г. По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 44 149 лева се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил в цялост договора от 10.08.2020 г. – чл. 3.1., чл. 3.4. По иска за заплащане на обезщетение от 2 424,95 лева – направени транспортни разходи, платени от ищеца с оглед лошото изпълнение на договорното задължение на ответницата, е направено оплакване за липса на мотиви, доколкото въззивният съд се е ограничил да посочи, че при наличие на договорна връзка не може да се търси отговорност на извъндоговорно основание. Излагат се доводи, че по иска за заплащане на сумата от 4 014 лева – стойността на предадените и невърнати чували тип “биг - бег”, са представени доказателства за получаването им от ответницата и изявление от нейна страна, че при нея са останали 223 бр. чувала, обективирано в електронна кореспонденция от 25.04.2019 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?

По отношение на така формулирания въпрос се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60287/16.02.2022 г. по гр.д. № 973/2021 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 823/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 164/28.05.2012 г. по гр.д. № 66/2012 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. по описа на ВКС, III г.о.

2. Възможно ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните по сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях?

По този въпрос се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 28/01.03.2017 г. по гр.д. № 60094/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 60292/02.09.2022 г. по гр.д. № 4050/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 150/22.12.2016 г. по т.д. № 1704/2015 г. по описа на ВКС, I т.о.

3. Как се разпределя доказателствената тежест по вземането от неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД, когато ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника?

Касателно въпроса се счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 29/28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.

4. Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора?

По поставения въпрос се релевира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г. по описа на ВКС, I г.о., решение по т.д. № 1554/2015 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 196/2014 г. на ВКС, III г.о.

5. Какво е доказателственото значение на фактурата, която не е подписана от задължената по договора страна? Какво е доказателственото значение за сключен договор за търговска продажба в писмена форма и на неподписана от получателя фактура, в която фактура е отразена цена, различна от договорената и в същата фактура е вписан анекс, който не е представен от издателя на фактурата? Какво е доказателственото значение на фактура, която е отразена в счетоводните записвания на купувача, като спрямо същата фактура е налице сторнираща операция от страна на купувача, с намаляване на неизвозената заприходена стока по сметка 304 и съответно е отразена по сметка 498 – вземания?

По така формулираните въпроси са изложени доводи, че въззивното решение противоречи на практика на ВКС – решение № 67/31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г. на ВКС, решение № 185/14.04.2020 г. по т.д. № 3224/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 46/27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 71/22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009 г. на ВКС, решение № 62/25.06.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2009 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. по описа на ВКС, II т.о.

6. Допустимо ли е основателността на исковата претенция да се обсъжда в контекста на възражения, които не са заявени от ответника в рамките на преклузивния срок по чл. 133, ал. 1 ГПК?

По така формулирания въпрос се посочва, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решение № 281/24.01.2019 г. по т.д. № 675/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 172/31. 05. 2014 г. по гр.д. № 6229/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о., решение № 382/06.01.2015 г. по гр.д. № 1558/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о., решение № 228/20.12.2010 г. по т.д. № 530/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., решение № 83/29.04.2014 г. по гр.д. № 463/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., решение № 56/28.06.2016 г. по т.д. № 3591/2014 г. по описа на ВКС, І т.о., решение № 40/13.05.2011 г. по т.д. № 384/2010 г. на ВКС, решение № 173/17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. по описа на ВКС, І т.о, решение № 54/20.07.2012 г. по т.д. № 336/2011 г. по описа на ВКС, І т.о., решение № 3/06.02.2012 г. по гр.д. № 189/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. решение № 48/25.04.2014 г. по гр.д. № 2410/2013 г. по описа на ВКС, І г.о., решение № 315/12.03.2014 г. по гр. д. № 6752/2013 г. по описа на ВКС, І г.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Б. Д. Б. възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, е приел, че е неоснователно становището на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията за връщане на сумата от 19 241,30 лева. Посочил е, че между цената по договора (1 005 лева) и цената по фактура № 129/24.09.2020 г. (1 075 лева) се явява разлика от 70 лева/тон, като при доставени 273,34 тона при цена със 70 лева по-висока от тази по договора се получава сумата от 19 133,80 лева. Намерил е, че след като към момента на плащане на стойността по горецитираната фактура - на 04.12.2020 г., жалбоподателят е знаел какво количество слънчоглед му е доставен, след като същият е знаел по каква цена, различна от договорената, се фактурира доставеното количество от 273,34 тона, то същият с плащането на пълната сума се е съгласил с цена на стоката от 1 075 лева/тон. Преценил е, че доколкото в случая по горепосочената фактура съществените елементи са продаденото количество и цената на тон, то за доказване на новата договорена цена от 1 075 лева/тон, не е необходимо наличието на допълнително споразумение към сключения договор. Счел е за неоснователен иска с правно основание чл. 92 ЗЗД в размер на 7 704 лева - неустойка за неизпълнение, уговорена в чл. 6.5 от договора, съгласно която разпоредба за неспазване на клаузите по настоящия договор неизправната страна дължи на насрещната неустойка за неиздължената част от 0,01% за всеки ден просрочие, но не повече от 10%. Изложил е съображения, че съгласно чл. 6.1, изр. четвърто от договора, купувачът се задължава да извърши плащания преди всяко извозване на слънчогледа, т.е. товаренето и предаването на стоката се извършва след предварителното плащане на договореното количество. Дори и да се приеме, че жалбоподателят е поканил ответницата да предаде останалата част от фактурираното количество слънчоглед, то неплащането на цената за това количество освобождава същата от задължението й да предаде стоката. За да намери за неоснователен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на 44 149,88 лева - равностойността на примесите в доставения от ответницата био слънчоглед над допустимата норма от 3%, въззивният съд е съобразил, че макар да се установява съдържание на повече от допустимите по договора проценти и тези примеси да са се съдържали още при товаренето на стоката от склада на ответницата, то това е било известно на жалбоподателя купувач съгласно изготвени 58 протокола за изследване, като във всички са установени примеси над допустимото съдържание. Позовал се е, че по делото липсват данни за уведомяване на продавача от страна на жалбоподателя по реда на чл. 324 ТЗ още при първите доставки, поради което е приел за приложима презумпцията на чл. 324, изр. второ ТЗ, че купувачът е одобрил доставената стока, включително и по отношение на нейното качество. Обосновал е, че относно продажбата с недостатъци, при липса на изрична уредба в ТЗ, субсидиарно се прилагат разпоредбите на ЗЗД, като по делото не са налице данни купувачът да се е възползвал от правата, които има по чл. 193 - чл. 197 ЗЗД. Акцентирал е, че претенцията на купувача е предявена на основание института на неоснователното обогатяване по чл.55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, който не намира приложение при наличие на договорна връзка между страните, както е в случая, поради което е споделил извода на първоинстанционния съд, че и този иск подлежи на отхвърляне. По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обезщетение за заплатени от жалбоподателя транспортни разходи в размер на 2 424,95 лева, за който се поддържа във въззивната жалба липса на мотиви на първоинстанционния съд за отхвърлянето му, въззивният съд е преценил, че макар мотивите на окръжния съд да са лаконични, от същите може да се направи извод, че важи казаното по-горе в обжалваното първоинстанционно решение, че при наличие на възможност за търсене на договорна отговорност е неоснователно искането за присъждане на обезщетение на основание извъндоговорна такава. Въззивният съд е приел за недоказан иска с правно основание чл. 55 ЗЗД за заплащане на сумата от 4 014 лева, представляваща стойността на предадените и невърнати чували, тип “биг - бег”, след като е съобразил, че макар чувалите да са получени лично от ответницата чрез куриерска фирма - общо 1200 кг, по делото не са ангажирани доказателства за броя на доставените чували и за броя на върнатите такива, за да се направи извод за броя на останалите у нея. Споделил е съображенията на окръжния съд, че от представената кореспонденция не може да се направи извод за основателност на претенцията, тъй като при положение, че кореспонденцията не е водена по електронната поща на ответницата, по делото не е установено изявлението в имейла от 25.04.2019 г. относно “свободните при нас 223 бр. чували” да е направено от нея.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същият се явява релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В случая решението на въззивния съд е в отклонение от така формираната практика на ВКС, поради което по първия процесуалноправен въпрос се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед на горното настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, а именно: “Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?”.

Поради допускане на касационен контрол по този процесуалноправен въпрос не се обсъждат поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и останалите формулирани въпроси. Съобразно релевираните в касационната жалба оплаквания, останалите въпроси ще бъдат разгледани в решението по делото.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,