Определение № 50440 от 17.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2117/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. С. Г., представлявана от адв. С. Л. Б., срещу определение № 156 от 14.07.2022г. по т.д. № 2225/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от нея касационна жалба против решение № 69 от 09.07.2021г. па в.т.д. № 253/2021г. на Апелативен съд – Пловдив в частта по иска по чл.439, ал.1 ГПК по отношение на сумата 5 001 лева – частична претенция от 12 957,51 лева, представляваща остатък от задължение по запис на заповед. Частната жалбоподателка излага съображения за неправилност поради противоречието му с практиката на ВКС и с разпоредбата на чл.113 ГПК на извода на състава на ВКС, че процесният спор има характера на търговско дело. Поддържа, че спорът е за правоотношение, произтичащо от търговска сделка, по която една от страните не е търговец, и поради това делото е гражданско по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК. Твърди още, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че поемателят по процесния запис на заповед има качеството на потребител и като „икономически по-слаба страна” следва да получи адекватна защита, като не е взел предвид и разпоредбата на чл.113 ГПК. Намира, че делото по спор за правоотношение, произтичащо от запис на заповед, по който кредиторът и/или длъжникът е физическо лице, е гражданско по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК и за достъпа до касационно обжалване на въззивното решение по такова дело се прилага ниският праг от 5000 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че не подлежи на касационно обжалване въззивното решение по в.т.д. № 253/2021г. на Апелативен съд – Пловдив в частта за сумата 5 001 лева – частична претенция от 12 957,21 лева, представляваща остатък от задължение по запис на заповед, тъй като оспорваното вземане произтича от абсолютна търговска сделка по чл.1, ал.1, т.8 ТЗ и цената на частично предявения иск е под размера, под който е недопустим касационният контрол по търговски дела. Изводът на състава на ВКС е правилен. Съгласно чл.365, т.1 ГПК търговско е дело по искове с предмет право или правно отношение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването й, последиците от прекратяването и, както и за попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването и към нововъзникнали обстоятелства. Предмет на предявения по делото частичен иск с цена 5001 лева е задължение, произтичащо от запис на заповед – абсолютна търговска сделка по чл.1, ал.1, т.8 ТЗ. Поради това предявеният иск е с предмет право, произтичащо от търговска сделка по смисъла на чл.286 ТЗ, и с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК и цената на частичния иск постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Съгласно мотивите на ТР № 3 от 23.02.2022г. по тълк.д. № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС, в зависимост от качеството на лицата по правоотношението търговските сделки могат да бъдат едностранни или двустранни, като в чл.287 ТЗ е предвидена приложимост на разпоредбите на търговското законодателство и за търговски сделки, при които една от страните не е търговец и не следва друго от закона. В отношенията между търговци или когато едната страна е търговец, са приложими и уредените в ЗЗД договори /вкл. и по силата на препращащата норма на чл.288 ТЗ/, които са част от гражданското право. Когато предмет на съдебен спор са правоотношения, породени от такъв договор, независимо за извършването на какъв вид дейност се е задължил изпълнителят, видът на делото следва да се определи в зависимост от това дали сделката е търговска по смисъла на чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ. Видът на делото с оглед на неговия предмет и цената на иска, са законодателно въведени като критерии за допустимост на касационно обжалване. Обективен критерий при дефиниране необжалваемостта на посочените в чл.280, ал.3, т.1 ГПК въззивни решения е паричната оценка на предмета на съответното дело. В съответствие с този критерий въведеният имуществен праг за допустимост на касационното обжалване не е обусловен от изискване за търговско качество и на двете страни по сделката, от която произтича правният спор. Това разрешение е приложимо и в настоящия случай, с оглед на което е неоснователен доводът в частната жалба, че поради липсата на търговско качество на една от страните производството по иска по чл.439, ал.1 ГПК по отношение на сумата 5 001 лева – частична претенция от 12 957,51 лева, представляваща остатък от задължение по запис на заповед, има характера на гражданско дело. По делото не са въведени твърдения или възражения и не са налице данни, въз основа на които може да се направи извод, че записът на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на каузално правоотношение, произтичащо от потребителски договор, поради което не са налице предпоставките по чл.113 ГПК и съответно допустимост на касационно обжалване на въззивното решение като постановено по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,