Определение № 110 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 894/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Гарант Плюс“ ЕООД срещу решение №260084 от 24.11.2020г., постановено по в.т.д.№513/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в, с което е отменено решение №326 от 18.06.2019г. по т.д.№428/2017г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него е отхвърлен предявеният от „Гарант Плюс“ ЕООД против ЕТ „С. Р. Н.“ иск за заплащане на сумата 90 000.12лв. поради прихващане на вземането на ищеца „Гарант Плюс“ ЕООД за сумата 23 070.99лв. с вземания на ответника ЕТ „С. Р. Н.“ общо в размер 31 863.74лв., като за сумата над 23 070.99лв. искът е отхвърлен като неоснователен.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно поради нарушение на материалния закон. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдението, че ако се възприеме извода на съда, че отношенията между страните по договора от 2013г. са напълно уредени, то ответникът-възложител не разполага с възражение за прихващане, а е следвало да предяви иск по чл.55 ЗЗД за получено от „Гарант Плюс“ ЕООД плащане без основание, както по отношение на неизвършените, но заплатени работи, така и по отношение на възражението за некачествено строителство. Отделно се сочи, че въззивният състав необяснимо приема за недоказани извършените допълнителни СМР на стойност 66 929.13лв., без да се съобрази със заключението на вещото лице Ламберов, според което допълнителните СМР са извършени от кота „нула“ като процесният обект е изграден напълно и е въведен в експлоатация. В тази връзка се твърди, че част от исковата претенция за допълнително извършени СМР в размер на 44 606.13лв. не е обсъдена в мотивите на обжалваното решение. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението и в частта му, с която възражението за прихващане е прието за основателно до общ размер от 31 863.74лв., като се оспорва редуцирането на стойността на неизвършените работи с извършените допълнителни СМР, както и прибавянето на стойността на некачествените СМР към стойността на неизвършените СМР. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на исковата претенция с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен оплакването за вероятна недопустимост на атакуваното решение по съображенията, изложени в касационната жалба, касаторът е формулирал следния правен въпрос, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №1100 от 04.07.2003г. по гр.д.№1876/2002г. на V г.о.; решение №1661 от 06.02.1999г. по гр.д.№972/1999г. на V г.о.; решение №231/13.07.2011г. по т.д. №1056/2011г. на ІІ т.о; решение №121/27.09.2013г. по т.д.№621/2012г. на І т.о и решение №123/11.06.2019г. по гр.д.№2769/2018г. на ІІІ г.о., а именно:

„ Може ли приемането на работата по договора за изработка по смисъла на чл.264 ЗЗД и настъпването на правните последици от това приемане да бъде ревизирано впоследствие чрез противопоставяне на възражение за неизпълнени и некачествено изпълнени СМР?“

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от С. Р. Н., действащ като ЕТ „С. Р. Н.“, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва се тезата на касатора за вероятна недопустимост на решението като се излагат доводи, че единствено в прерогативите на ответника е да прецени по какъв начин ще организира защитата си - дали чрез процесуалното възражение за прихващане или чрез предявяване на насрещен иск. Сочи се, че формулираният от касатора въпрос относно възможността за ревизия на правните последици след приемането на работата, не е обсъден от въззивния съд, както и че въпросът не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски в полза на ответника за касационната инстанция.

Третото лице – помагач „Гарант Инс“ ЕООД не е взел становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отмененил решение №326/18.06.2019г. постановено по т.д.№428/2017г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него е отхвърлил предявеният от „Гарант Плюс“ ЕООД против ЕТ „С. Р. Н.“ иск за заплащане на сумата 90 000.12лв., представляваща вземане, придобито чрез договор за цесия от 24.02.2017г., сключен между „Гарант Плюс“ ЕООД - цесионер и „Гарант Инс“ ЕООД - цедент, представляваща стойност на допълнителни строително монтажни работи, за които са съставени количествено стойностна сметка от 11.09.2015г., протокол обр.19 и приемо-предавателен протокол от 11.09.2015г., явяващи се извършени, но незаплатени СМР, невключени в предмета на сключения договор от 20.05.2013г., между ответника ЕТ „С. Р. Н.“ и праводателя на ищеца „Гарант Инс“ ЕООД, с предмет осъществяване на СМР на обект, представляващ „шест къщи за гости и заведение за хранене“, поради прихващане на вземането на „Гарант Плюс“ ЕООД за сумата 23 070.99лв. с вземания на ЕТ „С. Р. Н.“ в размер на 30 857.70лв. за неизпълнени СМР и сумата 1 006.04лв. за некачествено изпълнени СМР (общо двете в размер на 31 863.74лв.), като за сумата над 23 070.99лв. искът е отхвърлен като неоснователен.

Въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел за установени следните релевантни за спора факти:

• с валиден договор за продажба на вземане /цесия/ от 24.02.2017г. „Гарант Инс“ ЕООД е прехвърлил на ищеца „Гарант Плюс“ ЕООД парично вземане в размер на 90 000.12лв. към ЕТ „С. Р. Н.“, което е възникнало на основание договор от 20.05.2013г. за изпълнение на СМР в обект „шест къщи за гости и заведение за хранене“, количествено – стойностна сметка от 11.09.2015г. за допълнително извършени СМР в обекта, Протокол – акт обр.19 от 11.09.2015г. за установяване извършването и заплащането на допълнителни видове СМР в обекта, Приемо-предавателен протокол от 11.09.2015г. за предаване и приемане на допълнително извършените СМР и декларация от 11.09.2015г. от С. Р. Н.. Вземането е придобито срещу заплащане на цена от 9 000лв. като прехвърлянето на вземането е съобщено на длъжника с писмено уведомление, връчено на 17.06.2017г.;

• между ЕТ „С. Р. Н.“ и „Гарант Инс“ ЕООД са съществували договорни правоотношения по сключен договор от 20.05.2013г. с предмет: изграждане на „шест къщи за гости и заведение за хранене“, предвидени за построяване в УПИ XIV-048119, обществено обслужване, рекреационни дейности, по плана на ЗЗП (извън регулация), масив 48, местност „23 Д. къшлъка“, в землището на [населено място];

• с договор №16/311/01356 от 28.10.2014г. между ответника и ДФ „Земеделие“ на фирма ЕТ „С. Р. Н.“ в качеството на ползвател е отпусната безвъзмездна финансова помощ в размер на 70% от одобрените и реално извършени разходи за осъществяване на проекта „шест къщи за гости и заведение за хранене“. Предмет на договора е отпускане на финансова помощ по мярка 311 “Разнообразяване към неземеделски дейности“ по програмата за развитие на селските райони за периода 2007г. – 2013г. Като неразделна част от този договор е Таблица за одобрени разходи и КСС;

• между ответника и праводателя на ищеца са подписани два анекса към договора от 20.05.2013г. С първия анекс от 04.06.2015г. договорът се допълва с нова клауза на т.9, регламентираща, че КСС по отделните части от проекта става неразделна част от договора. С анекс от 15.04.2015г. страните приемат, че общата стойност на договорените за изпълнение съгласно договора работи е 460 684.97лв. /без ДДС/ като на тази база т.4 от договора се променя като общата стойност на договорените СМР става 552 821.96лв. с ДДС, в която се включват всички разходи на изпълнителя, включително материали и механизация. Неразделна част от този анекс е подписана КСС за всички СМР по обекта по отделните му части, която е на същата стойност - 552 821.96лв. с ДДС.

• по делото са представени фактури и платежни нареждания, установяващи заплащането от ответника на „Гарант Инс“ ЕООД общо сумата 552 821.96лв. Същите са записани в счетоводните регистри и са хронологично отразени по съответните счетоводни сметки.;

• според счетоводните записвания при „Гарант Инс“ ЕООД ответникът ЕТ „С. Р. Н.“ няма непогасено задължение към към 31.12.2015г. В счетоводството на ответника фактурите, издадени от „Гарант Инс“ ЕООД също са отразени и за съответните данъчни периоди за тях е ползван данъчен кредит. Изплатени са сумите по всички подписани актове и приемо-предавателни протоколи по извършените СМР по договора от 20.05.2013г. и анексите към него. Взети са счетоводни операции по издадените фактури съгласно междинен акт обр.19 от 31.07.2015г. и окончателен акт обр.19 от 01.09.2015г. като сумата 460 684.96лв. без ДДС е отнесена по счетоводна сметка 207 Разходи за придобиване на ДМА.;

• след като обектът е въведен в експлоатация с Удостоверение №12 от 12.09.2015г., същият е отразен счетоводно в счетоводна сметка 203 Сгради – обект „шест къщи за гости и заведение за хранене – М 311/2014“. Разходите за СМР на стойност 460 684.97 лева са отнесени като МДА на ответника – заприходени в счетоводна сметка сгради.;

• на 08.09.2015г. е съставен акт обр.15 – Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа, подписан от представители на възложителя, изпълнителя, проектанта и строителния надзор. Комисията е констатирала, че строежът е изпълнен съобразно одобрените проекти и че наличната документация в достатъчна степен характеризира изпълненото строителство. С подписване на цитирания констативен акт изпълнителят „Гарант Инс“ ЕООД е предал на ответника изработеното. Протоколът е подписан от представители и на двете страни и съдържа изрично записване, че изработеното съответства на договореното.

Приемайки, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният състав е акцентирал, че с исковата молба и с допълнителната искова молба ищецът претендира заплащане от ответника на суми за извършени допълнителни, но неплатени СМР (изчерпателно посочени по пера във въззивното решение), които не са част от договора от 20.05.2013г. Посочил е, че ищецът твърди, че извършването на допълнителни СМР е станало по допълнително възлагане, като за извършването и приемането им е бил съставен протокол обр.19, КСС и приемо-предавателен протокол от 11.09.2015г. Съдът е подчертал, че според ищеца незаплатените допълнителни СМР, предмет на иска, не се отнасят за уговорени и извършени работи по договора от 20.05.2013г.

Произнасяйки се по съществото на предявения иск, въззивният състав е приел, че строително-монтажните работи, предмет на договора от 20.05.2013г. и на двата анекса към него, които са на обща стойност 552 821.96лв. с ДДС, са изпълнени от праводателя на ищеца, приети са от ответника и са разплатени в цялост. Според въззивния съд не може да се направи извод, какъвто е направен от първоинстанционния съд, че претендираните с настоящата искова молба СМР са част от предмета на договора, сключен на 20.05.2013г. Съдът е отразил, че с подписването на Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 08.09.2015г. всички СМР – предмет на този договор и анексите към него са приети. В тази връзка според апелативния състав искът може да бъде уважен само за тези допълнително реално извършени работи (извън договора от 2013г.), описани в съставените документи на 11.09.2015г.

В обжалваното решение е отразено, че с оглед оспорването от страна на ответника на съдържанието на тези документи, а именно, че посочените в тях работи не са реално извършени, въззивният съд е допуснал съдебно – техническа експертиза със задача на вещото лице, след като извърши оглед на място и необходимите замервания, да даде отговор изпълнени ли са СМР, посочени в количествено – стойностна сметка за допълнително извършени СМР от 11.09.2015г., протокол обр. 19 от 11.09.2015г. и приемо – предавателен протокол от 11.09.2015г. Възпроизвеждайки заключението на вещото лице за стойността на конкретно извършените допълнителни СМР и приемайки, че ищецът не е представил други писмени доказателства, въззивният състав е приел, че извършените допълнително СМР са на стойност общо 23 070.99лв., за която сума претенцията на ищеца е основателна.

Във връзка с направените от ответника възражения за прихващане въззивният съд е посочил, че от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – техническа експертиза се установява, че на място на обекта не са извършени СМР на стойност 27 761.60лв. с ДДС, които работи са записани в проекта, одобрен от ДФ „Земеделие“ и са отчетени са към него. Съдът е взел предвид допълнителното заключение на експерта, според което на мястото на част от неизпълнените по проект работи има изпълнени други видове работи, които не са включени в проекта, и които са на стойност 10 706.82лв. с ДДС. Съдът се е позовал на заключението на тройната СТЕ, от което се установява, че стойността на неизвършените СМР, записани по проект, отчетени като извършени, но неизвършени на място – което се констатира от извършен оглед и измервания в присъствието на представители и на двете страни - е 41 564.52лв. с ДДС. Съдът е приел, че от стойността на неизпълнените работи, но заплатени от възложителя работи в размер на 41 564.52лв с ДДС, следва да се извади сумата 10 706.82лв.- стойността на СМР, които са заменени, поради което възражението на ответника за прихващане за 63 624.65лв., резултат на заплатени, но неизпълнените работи, е основателно до размер на 30 857.70лв.

Въззивният състав е приел за основателно възражението на ответника за прихващане, резултат от некачествено изпълнени СМР, изразяващи се в отлепване на залепени плочи и пропадане на настилки, до размера, установен от заключението по извършената тройна СТЕ - 1 006.04лв. Съдът е посочил, че тези недостатъци нямат правната характеристика на „явни” по см. на чл.264, ал.2 ЗЗД, тъй като не са съществували към момента на приемане на работата, поради което възложителят има право да претендира отстраняването им, още повече че гаранционният срок не е изтекъл. Съдът е посочил, че за разликата до пълния си предявен размер от 26 375лв. това възражение е неоснователно.

Посочвайки, че стойността на двете вземания на ответника – за неизпълнени СМР и за некачествено изпълнени СМР, общо възлиза на 31 863.74лв., въззивният съд е отхвърлил предявения от цесионера „Гарант Плюс“ ЕООД иск, доколкото придобитото от ищеца вземане за възнаграждение за изпълнени допълнителни СМР е основателно за сумата 23 070.99лв., а възражението за прихващане е основателно общо за сумата 31 863.74лв.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. С атакуваното решение въззивният състав се е произнесъл по процесуалното възражение за прихващане, направено своевременно пред първата инстанция, в рамките на предмета на възражението, очертан от ответника. Въпросът дали възложителят е оправомощен да претендира връщане на суми, които е заплатил без основание при вече окончателно уредени договорни отношения с изпълнителя, е въпрос относно активната му материалноправна легитимация за претенцията му, произтичаща от неоснователно обогатяване и респективно - за правилността на решението, а не за допустимостта на процесуалното възражение за прихващане и респективно – за допустимостта на решението. Отделно следва да се има предвид, че в своята практика – решение №60014/28.07.2021г. по т.д.№2563/2019г. на ВКС, ІІ т.о., ВКС приема, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение могат да бъдат противопоставени на изпълнителя, както чрез иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД чрез възражение за прихващане.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Макар и да не е формулиран прецизно, въпросът, поставен от касатора: „Може ли приемането на работата по договора за изработка по смисъла на чл.264 ЗЗД и настъпването на правните последици от това приемане да бъде ревизирано впоследствие чрез противопоставяне на възражение за неизпълнени и некачествено изпълнени СМР?“ е значим за правния спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК в частта му относно възражението за неизпълнени работи, тъй като е обусловил решаващата воля на съда. Независимо от това, не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в случая не е налице поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

От една страна следва да се има предвид, че в посочената в изложението практика на ВКС - решение №1100/04.07.2003г. по гр.д. №1876/2002г. на V г.о.; решение №1661 от 06.02.1999г. по гр.д.№972/1999г. на V г.о.; решение №231/13.07.2011г. по т.д. №1056/2011г. на ІІ т.о; решение №121/27.09.2013г. по т.д.№621/2012г. на І т.о и решение №123/11.06.2019г. по гр.д.№2769/2018г. на ІІІ г.о., не е относима към въпроса на касатора дали с приемането на работата от възложителя е преклудирано правото му да оспори изпълнението в количествено отношение. От друга страна е налице трайна практика на ВКС – решение №76/10.08.2015г. по т.д.№729/2014г. на ІІ т.о; решение №60014 от 28.07.2021г. по т.д.№2563/2019г. на ІІ т.о.,; решение №94/02.03.2012г. по т.д. №133/2010г. на ІІ т.о и др., с която се приема, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл.265 ЗЗД и не се обхващат от установената в чл.264, ал.3 ЗЗД преклузия. Протоколът за приемане на работата, подписан от двете страни по договора за изработка, е от категорията на частните свидетелски документи, които не се ползват с материална доказателствена сила, като в тежест на възложителя е да докаже възражението си, че част от приетите работи не са изпълнени.

Що се отнася до частта на въпроса, касаещ преклузията на възражението за некачествено изпълнение, въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като в него не е отчетено, че съдът е приел за основателно възражението на възложителя за некачествено изпълнение само по отношение на констатираните недостатъци, които нямат правната характеристика на „явни” по см. на чл.264, ал.2 ЗЗД, тъй като не са съществували към момента на приемане на работата, по отношение на които няма спор в теорията и в съдебната практика, че не се обхващат от преклузията по чл.264, ал.3 ЗЗД.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 3 876лв. – разноски за касационната инстанция, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие във връзка с касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,