Определение № 4507 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5132/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Р. И. С. срещу решение № 141 от 19.07.2023 г., постановено по в. гр. дело № 247/2023 г. на Варненски апелативен съд (ВнАС), в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 4 500 лв. до сумата 120 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.08.2017 г. до окончателното плащане. Касаторката счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необоснован. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъде уважен изцяло. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищцата С. релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос, обобщен от формулираните първи, трети, четвърти и пети въпроси на С., и преформулиран от касационния съд в съответствие с правомощията му по т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички относими доказателства, след което обосновано да изведе собствените си фактически и правни изводи?, по който поддържа разрешаването му в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: т. 3 ППВС № 1/13.07.1953 г.; ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; т. 2 ППВС № 1/1985 г. на ВС; решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г.о.; решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 12/27.02.2020 г. по т. д. № 3217/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 241/23.10.2103 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г.о.; решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 104/09.10.2019 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 127/10.01.2018 г. по гр. д. № 679/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.. Касаторката поставя на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и правния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да съобрази принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определяне на съдържанието на понятието „справедливост“?, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС№ 4/23.12.1968 г.; ППВС № 17/1963 г.; т. 11 ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; т. 11 и раздел ІІ ППВС № 4/1968 г.; решение № 40/18.03.2016 г. по т.д. № 188/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 215/03.02.207 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, І т.о.. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в изведения неправилен правен извод, че претърпените от ищцата неимуществени вреди от процесния деликт не надвишават обичайните такива, при неотчитане на всички установени факти, обстоятелства и относими доказателства, и при необсъждане на всички наведени доводи и възражения на страните. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не подава отговор. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима. Не са налице релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Формулираните от касаторката горепосочените два правни въпроса удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за крайния изход на конкретния спор. По тях не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което съставлява втората кумулативно изискуема предпоставка за допускане на искания касационен контрол. По първия процесуалноправен въпрос е налице трайна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните в касационната жалба съдебни актове), според която въззивната инстанция дължи извършването на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства, вкл. съдебни експертизи и свидетелски показания, и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на решението в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е съобразено с горепосочената съдебна практика. Решаващите правни изводи са изведени след извършени самостоятелни анализ и съвкупна преценка на всички относими към спора приети доказателства – писмени, гласни и заключение на съдебнопсихологическа експертиза, след което в мотивите на въззивното решение са обективирани приетите за установени правнорелевантни факти. Въз основа на последните и след обсъждане на всички доводи и възражения на страните, заявени в рамките на законните преклузивни срокове, са изведени решаващите правни аргументи за основателността на иска и справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от деликт. По втория правен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД също не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в съответствие с безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Според разясненията в горецитираното ППВС, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за възрастта, здравословното състояние и негативните последици, претърпени от пострадалия вследствие на незаконното обвинение в личния и социалния му живот, съдебното му минало, социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение (незаконното обвинение е за умишлено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК за противозаконно присвояване на чужди движими вещи – пари в размер на 2 000 лв., за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години; разумната продължителност от 1 г. и 20 дни на наказателното преследване, през който период ищцата е била разпитана в качеството на обвиняема, участвала е в общо три открити съдебни заседания (всички пред първата инстанция), в първото от които не са провеждани процесуални действия; взетата най – лека мярка за неотклонение – „подписка“, от която не е установено да са настъпили негативни последици за ищцата; постановяването на оправдателна присъда още на първа съдебна инстанция; възрастта на пострадалата (58г.), характеризираща се като зряла, с богат житейски опит и установени професионални интереси и дейност, и чистото й съдебно минало; претърпените негативни психо-емоционални преживявания във връзка с процесното незаконно обвинение, актуални и към момента на приключване на съдебното дирене, изразяващи се според заключението на съдебнопсихологическата експертиза в симптоми на посттравматичен стрес и разстройство в адаптацията – затваряне вътре в себе, ограничаване на социалните контакти, чувство на разочарование и гняв спрямо представителите на държавните институции, установени и с гласните доказателства по делото; неустановяването в процеса, че преустановяването на икономическата дейност на ищцата, вкл. чрез ЕООД „Ривас 2012“ се дължи на процесното незаконно обвинение в престъпление; липсата на доказателства за влошено здравословно състояние вследствие на процесния деликт, изразяващо се в повишаване на кръвното налягане, болки в зъбите и намалено тегло; неустановяването с доказателствата по делото незаконното обвинение да е станало причина за накърняване на доброто име на ищцата сред нейните колеги, приятели и децата й (ищцата е изпитвала неудобство и срам, но не е установено в резултат на обвинението отношението на хората от близкия и професионалния й социален кръг да е било променено); отсъствието на доказателства именно поради незаконното обвинение ищцата да е била принудена да си продаде жилището (няма доказателства изобщо за такова разпореждане) и да отиде да живее при сина си в друг град; социално – икономическите условия на живот в страната, които са детайлно анализирани чрез съпоставка на МРЗ в страната), които са подробно обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, в съответствие със задължителните постановки на ППВС № 4/1968г. и трайната практика на ВКС. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е счел, че неимуществените вреди не надхвърлят обичайните при подобни деликти, при което е определил сумата от 4 500 лв. за справедлив техен имуществен еквивалент, в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради неосъществено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двата правни въпроса на касаторката, по последните не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Релевираната очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело. Наведените оплаквания са за обикновена неправилност, изразяваща се в нарушения на материалния и процесуалния закон, които не могат да се съотнесат с горепосочените квалифицирани състави на неправилност, които има предвид нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение