Определение № 1504 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2024 г.

Производство е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от М. И. С., приподписана от адв.Ф. Ч. касационна жалба с вх.№ 65181 от 06.06.2024 г. срещу решение № 2337 от 18.04.24 г., постановено от Софийски градски съд по гр.дело № 14107/2021 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 20158898 от 16.07.2021 год., постановено по гр.дело № 10305/2019 г. на Софийски районен съд за допускане на съдебна делба между З. И. В.- П. и М. И. С. по отношение на недвижим имот в [населено място], представляващ апартамент № 26 с идентификатор ***. Касаторката счита, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и е нарушил материалния закон като е приел, че не са налице елементите на фактическия състав на придобивната давност в нейна полза. Решението било в противоречие със съдебната практика относно придобиването по давност на наследствен имот в хипотезата на предадено от собственика владение. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК е формулиран материално-правен въпрос за елементите на придобивната давност, в частност за субективния елемент, по който се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. Ответницата М. П., конституирана на мястото на починалата в хода на въззивното производство З. П., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е делбено, в първа фаза. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от М. С. срещу решението, с което делбата е допусната. Съдът приел, че процесният имот е придобит при равни права от страните по делото З. В. и М. С. и тяхната майка М. С., починала през 2012 г., по договор за замяна. След смъртта на М. С. притежаваната от нея 1/3 идеална част от имота е наследена от нейните деца З. и М.. По спорния въпрос дали М. С. е придобила имота по давност съдът приел възражението на касаторката за неоснователно. Посочил, че за да придобие частите на останалите съсобственици, е необходимо съсобственикът, позоваващ се на давност, да демонстрира, че е отблъснал владението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. В отношенията между съсобственици на основание, различно от наследяването, презумпцията по чл.69 ЗС се прилага, но тъй като основанието, от което произтича съсобствеността, признава права и на другите съсобственици, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Съдът направил извод, че М. С. не е доказала да е извършила действия, с които е започнала да държи за себе си с намерение да свои частите на останалите съсобственици З. В. и М. С., като тези действия да са доведени до тяхното знание. По отношение наследствената част на З. В. от наследството на М. С. съдът е изложил, че в отношенията между съсобственици по наследяване презумпцията на чл.69 ЗС не се прилага, поради което в тежест на М. С. е било да установи, че е извършила действия, с които е превърнала държането на наследствената част на З. В. във владение като по явен и недвусмислен начин е отрекла нейното владение. Като намерил за недоказани посочените обстоятелства, съдът приел за неоснователно релевираното правоотричащо възражение срещу иска за делба. С оглед изложените решаващи мотиви на въззивния съд поставеният от касатора въпрос за субективния елемент на придобивната давност не обосновава допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В цитираното в изложението решение № 3 от 25.01.2016 г. е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. В това решение е изяснено, че ако е извършено предаване на владението от собственика и лицето, на което владението е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично или с конкулдентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване. Цитираното решение на ВКС разглежда хипотеза, която не съответства на мотивите на въззивното решение. В него не е прието да е било налице предаване на владението от З. В. и М. С., нито е установено М. С. да е извършвала действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота. Въззивният съд е приел, че основанието, на което жалбоподателката е придобила фактическата власт върху имота (договор за замяна, по който приобретатели са М. С., М. С. и З. В.) признава такава власт и на останалите съсобственици; следователно тя е държател на техните идеални части и поради това презумпцията на чл.69 от ЗС това се счита за оборена. Изводите на въззивния съд са в съответствие с обсъжданото решение на ВКС, че в хипотеза на фактическа власт, установена като съвладение, владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Ето защо липсва противоречие на обжалваното решение с цитираното от касатора. Следователно поставеният въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Ответницата по касация е направила искане за присъждане на сторените в настоящото производство разноски. Касаторката следва да бъде осъдена да ги заплати в доказания размер от 1400 лева. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение