Определение № 138 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2085/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Водоснабдяване и канализация – Добрич“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез прокуриста на дружеството, за когото по делото са представени доказателства, че е лице, притежаващо юридическа правоспособност, срещу определение № 260005 от 14.08.2020 г. по в.т.д. № 314/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 260206 от 18.12.2020 г. по същото дело, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение № 56 от 30.01.2020 г. по т.д. № 147/2019 г. на Окръжен съд – Добрич, като краен резултат настоящият частен касатор е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Енерго – Про Продажби“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сумата от 5 323.15 лв. с ДДС, представляваща направени от ответника разноски за адвокатска защита пред първоинстанционния съд. Частният касатор поддържа доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение. Проследявайки хронологично развитието на производството и извършените от ответника по иска процесуални действия, счита, че първоинстанционният съд правилно е определил адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника, като е отчел правната и фактическа сложност на делото и като е приел, че не е обвързан нито с уговорения от ответника и процесуалния му представител размер на адвокатския хонорар, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Сочи, че НМРАВ противоречи на правото на ЕС, а съгласно приетото в Решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 г. на СЕО националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 3 и на чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на частния касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Счита ли се за правилно определението на съда по отношение размера на адвокатското възнаграждение без същият да е взел предвид следните факти: неразвиването докрай на производството по т.д. № 147/2019 г. по описа на Окръжен съд – Добрич; извършването на само едно-единствено процесуално действие – подаване на отговор на искова молба от ответника чрез своя пълномощник преди прекратяване на производството по делото; липсата на фактическа и правна сложност на делото? и 2. Съдът разполага ли с компетентност сам да определи размера на разноските, като отчете фактическата и правна сложност на делото, без да е обвързан нито от уговорения от ответника и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждение, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от насрещната страна по частната касационна жалба – „Енерго – Про Продажби“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, е постъпил писмен отговор, в който се оспорва искането за достъп до касация, а по същество се поддържат доводи за правилност на атакуваното определение, по подробно изложени в отговора съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да приеме частната жалба срещу постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение на първата инстанция за основателна и след разглеждане на релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК да присъди допълнително сумата от 4 323.15 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по прекратеното производство за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 1 000 лв. до дължимия минимален размер съобразно НМРАВ, решаващият въззивен състав е съобразил, че: първоинстанционното производство е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК; съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, както и представените доказателства за реално извършване на разноски в размер на 5 328 лв. с включен ДДС. Относно становището на Окръжен съд – Добрич за неприложимост на НМРАВ и компетентността на съда да игнорира посочените в нея като подзаконов нормативен акт минимални размери на адвокатските възнаграждения, въззивният съд е посочил, че съобразно чл. 36, ал. 2, предл. второ ЗАдв размерът на възнаграждението не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, поради което НМРАВ е свързана с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв и не може да функционира без нея. Изложил е съображения, че ако СЕС установи противоречие на местна правна норма с правото на Съюза, същата не би следвало да се прилага. Но, ако съдът във връзка с извършената проверка укаже на запитващата юрисдикция да извърши проверка относно местното право и прилагането на правото на Съюза, тези указания са също задължителни, като отговорите на преюдициалните запитвания не решават спора, а представляват единствено насоки за разрешаването му. Изложил е аргументи, че в т. 1 от постановеното Решение по обединените дела С-427/16 и С-428/16, СЕС е посочил, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията по см. на чл. 101 ДФЕС и съответно е дал указание запитващият съд да извърши проверка – дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Т.е., според съдебния състав на Апелативен съд – Варна, СЕС не е установил директно противоречие на националната правна уредба с правото на Съюза, а е дал указание как да бъде извършена преценка относно законосъобразността на цитирания нормативен акт. От това въззивният съд е заключил, че СЕС е указал по реда на местното право да се извърши преценка дали нормите на НМРАВ нарушават конкретно забраната за нелоялна конкуренция, а местното право разполага с изрично предвидено производство, позволяващо преценка дали даден подзаконов нормативен акт е законосъобразен и целесъобразен. Съобразно предвидените в България нарочно производство и съд за оспорване на подзаконовите нормативни актове, е недопустимо правоприлагащ орган – в случая Окръжен съд – Добрич, да прави преценка относно законосъобразността на акта. Въззивната инстанция е счела още, че определените в НМРАВ размери на минималните възнаграждения сами по себе си не засягат правата на страните, доколкото забраната да се присъждат възнаграждения в по-нисък размер не се съдържа в самата Наредба, а в чл. 36, ал. 2 ЗАдв, а посочените ограничения по никакъв начин не ограничават конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги, защото те се отнасят до всички адвокати, в страната има само една организация, в която членуват всички адвокати, поради което и не са налице предпоставките за възникване на нелоялна конкуренция заради въведените минимални размери на възнагражденията. По тези съображения е изведен извод, че посочените ограничения на минималните адвокатски възнаграждения не са пречка да се осигури изпълнението на посочените в решението на СЕС легитимни цели и НМРАВ не е в противоречие с правото на ЕС и не е налице основание въз основа на практиката на СЕС – Решение по съединените дела С- 427/16 и С-428/16, да се игнорира разпоредбата на чл. 36, ал. 2, предл. второ ЗАдв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за достъп до касация. Формулираният от частния касатор първи въпрос е пряко съотносим към основанията за касиране на обжалвания съдебен акт, тъй като отговорът му предпоставя проверка за правилността на въззивното определение, която се дължи само след допуснато касационно обжалване. При поставяне на посочените въпроси не са съобразени указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за липса на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед неустановяване на общия селективен критерий, ВКС не дължи произнасяне по бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е обуславящ, но няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде осъвременена предвид настъпилите промени. В случая, не е посочена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляване по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства. Национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, не противоречи на правото на ЕС, ако с оглед на конкретните условия за прилагането й отговаря на легитимни цели и ако така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели – решение на Съда на Европейския съюз (първи състав) от 23 ноември 2017 година по съединени дела C-427/16 и C-428/16. При постановяване на определението си въззивният съд се e съобразил с това принципно положение и няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол. Сочените от частния касатор самостоятелни основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност, не са мотивирани с каквито и да е изложени доводи, релевантни към вероятността за наличие на такива пороци при постановяване на въззивното определение, или за прилагане на несъществуващ закон, както и за явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, установими от самия съдебен акт. Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване е изцяло неоснователно. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение