Определение № 792 от 03.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 3035/2013 г.

Производството е по чл.613а ТЗ, във вр. с чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Б. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 7 от 02.01. 2013 год., по т.д.н. № 2932/2011 год., с което е отменено решение № 51 от 22.03.2011 год., по т. д. № 302/2010 год. на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлена молбата на настоящия касатор по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на [фирма], гр. Б.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че затрудненията на длъжника са временни и той не е в състояние на неплатежоспособност. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, които непрецизно формулирани, но доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени в т.1 на ТР № 1/ 2010 год. са: за приложението на чл.608 ТЗ и материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, моментът, към който следва да се преценява цялостното финансово и икономическо състояние на длъжника и за доказателствената тежест за установяване временния характер на затрудненията му. Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са посочени редица съдебни актове на различни по степен съдилища в страната, между които и решения на ВКС: № 156 от 10.02.2003 год., по гр. д.№ 1938/2002год. на V-то г.о.; № 964 от 07.12.2006 год., по т.д.№ 533/ 2006 год. на ТК; № 184 от 25.03.2005 год., по т.д.№ 712/2004 год. и № 735 от 23.11.2006 год., по т.д.№ 446/2006 год. на І т.о. Ответната по касационната жалба страна [фирма], гр. Б. в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.633, ал.2 ТЗ от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, с което е отменен първоинстанционния съдебен акт на Благоевградския окръжен съд и е постановено отхвърляне на молбата на кредитора [фирма], гр. Б., основана на чл.625 ТЗ, въззивният съд е счел, че презумпцията на чл.608, ал.2 ТЗ е оборена с доказване способността на длъжника да изпълнява, макар и частично, изискуемите си парични задължения, което изключва същият да е в състояние на неплатежоспособност - една от предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност. Позовавайки се на коефициента на обща ликвидност - водещ икономически показател, характеризиращ способността на ответното търговско дружество да изплаща текущите си задължения към своите кредитори, който към 2001 год. е далеч над приетия норматив, както и на коефициента за бърза ликвидност от 74.505 за същия период въззивният съд е приел, че макар и впоследствие за изследвания период 2008-2010 год. показателите за финансова автономност и задлъжнялост на ответника да сочат на съответна ниска степен на финансова автономност и на висока степен на задлъжнялост, то щом дружеството, като длъжник, продължава плащания по задълженията си, то затрудненията му са временни. Следователно формулираните от касатора правни въпроси, като включващи се в предмета на делото и релевантни за крайния изход на спора попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана. Основателно е и твърдението, че възприетото от въззивния съд разрешение на същите е в противоречие с трайно установената практика на ВКС, изразена както в част от цитираните от касатора решения на касационната инстанция, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 115/25.06.2010 год., по т.д.№ 169/2010 год. и № 64/23.03.2010 год., по т.д.№ 959/2009 год. на ІІ т.о., които постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК имат задължителен за съдилищата в страната характер. Следователно основателно се явява и позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При наличие на задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна, критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложим, поради което не следва да бъде подробно обсъждан. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК