Определение № 5721 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3092/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 62319 от 22.05.2025г., подадена от „Булклима“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. Ц. от АК София, срещу решение № 2125 от 07.04.2025г. по в. гр. д. № 4082/2023г. на Софийски градски съд, ІІ-Е въззивен състав, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 20224400 от 20.12.2021г. по гр.д. № 52064/2020г. на Софийски районен съд, І г.о., 162 състав, е признато за установено по отношение на „Булклима“ ЕООД, че Т. М. Н., Н. И. Н. и Д. Т. Н. са собственици на реални части от ПИ с идентификатор [№] и ПИ с идентификатор [№], с обща площ от 55 кв.м., която реална част е била придадена по регулация към собствения им ПИ с идентификатор [№], придобит по наследство, продажба и дарение, и която част е защрихована с кафяво в комбинирана скица-приложение №7 към СТЕ, намираща се на стр. 186 от делото, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, като при изработването на кадастралната карта за [населено място] тази реална част от 55 кв.м. по границата на трите имота, погрешно е отразена като реална част от недвижим имот с идентификатор [№] и като реална част от недвижим имот с идентификатор [№], вместо като част от поземлен имот с идентификатор [№]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Следва ли въззивният съд при разглеждане на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, да изследва наличието на право на собственост у ищеца, включително произхода на това право, начина на индивидуализация на претендираната площ и съответствието с кадастралната карта? Според касатора решението на въззивния съд по така поставения правен въпрос противоречи на константната практика на ВКС (ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГК на ВКС; решение №43/2021г. по гр.д.№146/2021г. на ВКС). 2.Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани. Според касатора този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение №344 от 21.09.2012г. по гр.д.№862/2011г. на ІV г.о. на ВКС; решение №127 от 05.04.2011г. по гр.д.№1321/2009г. на ІV г.о. на ВКС; решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС; решение №194 от 18.06.2013г. по гр.д.№1100/2012г. на ІV г.о. на ВКС; решение №324 от 22.04.2010г. по гр.д.1413/2009г. на ІV г.о. на ВКС. Поддържа, че от въззивното решение не става ясно на кои точно събрани в хода на процеса доказателства то се основава, не са налице мотиви за приемането, респ. неприемането на определени доводи на страните и на представените от тях доказателства, не са направени каквито и да било фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи, липсва дори и прочит на самите доказателства, като липсват каквито и да било правни изводи на тяхна база. Поддържа също така, че въззивният съд не е възприел събрания по делото доказателствен материал в неговата цялост, не е съпоставил същия с изнесените по делото факти, с оспорванията на страните, както и със събраните в хода на процеса гласни доказателства. Навежда довод, че е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, като счита, че е необходимо осигуряване на точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като въпросът за обхвата на съдебната проверка при исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е с особена значимост, доколкото в практиката на съдилищата често се неглижира материалноправното изследване на собствеността и се акцентира единствено върху техническото заснемане. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Т. М. Н., Н. И. Н. и Д. Т. Н., чрез процесуалния си представител адвокат Е. Г. В., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Т. М. Н., Н. И. Н. и Д. Т. Н. искове за установяване правото им на собственост върху процесната реална част, с твърдението, че тази реална част е била придадена по регулация към собствения им имот с идентификатор 68134.905.1007, придобит по наследство, продажба и дарение, която част погрешно в действащата кадастрална карта за [населено място] е отразена като реална част от имот с идентификатор [№] и имот с идентификатор [№]. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК „Булклима“ ЕООД е оспорило така предявените искове с твърдението, че неговите праводатели са се летимирали като собственици въз основа на решения на Поземлена комисия за възстановяване право на собственост на земеделски земи в съществуващи или възстановими реални граници от 1993г. и към датата на приемане на дворищно-регулационен план през 1995г. те са били единствените собственици, в полза на които плащане за придадени по регулация части не е било правено. Поради това счита, че този дворищно-регулационен план не е бил приложен и не е могъл да послужи за основа на последващия и действащ към настоящия момент регулационен план от 2001г. За да постанови обжалваното решение, от фактическа страна въззивният съд е посочил, че между страните не е спорно, а се установява и от събраните писмени доказателства, че ищците са придобили правото на собственост върху имот, който към настоящия момент има идентификатор [№] с площ от 623 кв.м. по действащата кадастрална карта, въз основа на покупко-продажба, наследяване и дарение, обективирани в н.а.№182/08.11.1977г., н.а.№132/09.02.1999г., н.а.№82/31.05.1995г., н.а.№39/19.12.2000г. и н.а.№62/16.04.2003г., като в тази част е извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК. Посочено е, че единствено правата, удостоверени в н.а.№40/20.12.2000г. за придобито по регулация право на собственост върху процесната реална част от Т. Н. и съпругата му Н. Н., са спорни между страните. По отношение правата на дружеството въззивният съд е посочил, че между страните не съществува спор, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че същото основава своята легитимация за ПИ [№] с площ от 1972 кв.м. и за ПИ [№] с площ от 1613 кв.м. на прехвърлителни сделки – продажби и замени (н.а.№168/2005г. за ПИ [№], а за ПИ [№]-н.а.№114/13.03.2006г., №176/24.11.2005г., н.а.№23/15.02.2006г. и н.а.№179/24.11.2005г.), като праводателите на дружеството са адресати на решения на ПК, с които по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ вр. чл. 18ж ППЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху бивши земеделски земи в стари реални граници. Съобразено е при това, че издаденият на 24.04.2004г. н.а.№134 само констатира възникналото в правната сфера на П. К. М. и наследниците на К. Кр. М. право на собственост. Съобразено е, че по делото са приети заключения на СТЕ (едното прието в хода на първоинстанционното производство, а другото - в хода на въззивното), определени от въззивния съд като подробни, мотивирани и непротиворечиви и при посочване, че съдът ги кредитира. Прието е за установено въз основа на експертните заключения, че първият кадастрален план за района е от 1956г., където са нанесени имоти 991 (който частично се припокрива с имота на ищците), 3574, 3575, 3576 (които са възстановени на праводателите на дружеството), като между тези имоти е нямало обща граница, а същите са били разделени от дере (непопадащо в нито един от имотите), а в следващия кадастрален план от 1974г. (за к.л.664) и от 1975г. (за к.л.665) на мястото на имот 991 са образувани два нови - 1006 и 1007, а на мястото на сега съществуващите имоти 1477 и 1478 е нанесен имот 893 - нива, записан в разписния лист на ТКЗС-Драгалевци, който имот е извън регулация и на територията на който през 90-те години са нанесени голям брой нови имоти въз основа на реституция по ЗСПЗЗ. Съобразено е, че със заповед № РД-50-1052/10.11.1995г. е одобрена частична първа регулация, която обхваща имоти с пл.№№1105, 1006, 1007, 1008, 1128, 1129 по КП от 1974/1975г., но не и имот 893 и нанесените в него нови имоти, образувани поради възстановяването им по ЗСПЗЗ. Посочено е, че към момента на влизане в сила на заповед №РД-50-1052/10.11.1995г. имотите, предмет на двете възстановителни решения по ЗСПЗЗ (№81 и №85 от 27.09.1993г.) не са били нанесени нито в кадастралния план, нито са засегнати от предвидената първа частична регулация - същите са нанесени като 1477 и 1478 едва през 1996г. и то по реда на поддържка на неодобрен кадастрален план и образувани като части от имот 893, като при нанасянето им в този план източната им граница е изместена и съществуващото дере е било приобщено към територията им, при което по този начин тези два имота и имот №1007 стават с обща граница (с уточнението, че това е по неодобрения кадастрален план и следователно по одобрения план и към 1996г. продължава да съществува само имот 893 извън регулация). Въз основа на експертните заключения е съобразено, че с решение №44 по протокол 24/30.03.2001г. на СОС са одобрени кадастрален план, улично-регулационен план и застроителен и регулационен план за парцелите, предназначени за мероприятия на общините и държавата на м.Витоша-ВЕЦ, С., който е изработен върху актуализирана основа на кадастрален план от 1975г., като до одобрените кадастрални граници на имоти 1477 и 1478 (с включено в границите им дерето), съответно частично е приета за приложена регулацията от 1995г. и то само досежно уличната такава, а регулационната линия, представляваща дъно на образувания УПИ [№] с регулационния план от 1995г. и формирана в резултат на придаване на спорните 55 кв.м., не е попълнена в кадастралната основа като имотна граница, а отразената западна граница съвпада с обозначената по КП от 1975г. и приета като регулационна. Посочено е при това, че планът по решение №44 по протокол №24/30.03.2001г. на СОС не е влязъл в сила по отношение на дворищната регулация за кв.84а и за кв. 117 (спорната реална част и за трите имота-1007, 1477, 1478), но е приложен по отношение на уличната регулация. Едва със заповед № РД-09-50-782/03.07.2006г. и одобрен план за регулация и застрояване на м.Витоша-ВЕЦ С., кв. 117 и с който за имоти по неодобрен кадастрален план 1477 и 1478 е отреден УПИ [№], 1478, е отреден сервитут за инженерна инфраструктура и по който са съобразени именно границите, нанесени по неодобрения план от 2001г., респ. актуализирания неодобрен КП от 1975г. Съобразено е, че при оглед на място и извършване на контролни замервания, вещото лице К. е изготвила и приложила снимков материал и установява, че в имота на ищците съществуват отразените в КККР сгради, т.е. строителството по предвидения регулационен план от 1995г. е изпълнено, а частта от дерето, която е придадена към имот 1007 и включена в границите на УПИ [№], отреден за него, е засипана, подравнена, включена в обхвата на имота и заградена с ограда, докато имотът на ответника е частично ограден и то в северозападната част от 1477. Посочено е, че тази констатация на вещото лице напълно кореспондира с показанията на разпитания по почин на ищците свидетел М. Н., чиито показания, преценени по реда на чл. 172 ГПК (същият е син на един от ищите) съдът е кредитирал като обективни, логични, преки и съответстващи на констатациите на вещото лице. По отношение на показанията на свидетеля Д. Н., служител в една от фирмите на управителя на дружеството, а преди това и в самото дружество, е посочено, че не са достатъчно конкретни и ясни, дават изолирана информация и неясно за коя част от дерето, а в частта, с която посочва, че спорните реални части не са заградени и не са владяни и стопанисвани от ищците, е посочено, че са недостоверни. Прието е, че от заключението на СТЕ, изслушана в хода на първоинстанционното произдвоство, и показанията на св. М. Н., се установява, че ищците през 2000г. са уредили сметките по регулация с общината и с друго лице, като бащата на свидетеля е заплатил съответното обезщетение и към 2001г., когато след заснемане от геодезист е поставена ограда и дерето в тази част е засипано, като след изграждане на новата ограда (налична и към момента на огледа от вещото лице), а преди това към момента на придобиване на имота от Т. и Н. Н. е съществувала стара ограда, не са имали спорове с други лица, нито е имало заявени претенции от ответното дружество. Прието е за установено от показанията на свидетеля, че баща му Т. Н. се е грижел за имота, коси го и го поддържа, а в същия е и магазинът, в който работи свидетелят и има преки и непосредствени впечатления ежедневно. При тези данни въззивният съд е приел, че придадените със заповед № РД-50-1052/10.11.1995г. към имот №1007 реални части от имот 893 и от дере - имот без номер, общо в размер на 55 кв.м., са придобити от собствениците на имот 1007, които и към настоящия момент се легитимират като собственици по реда на чл. 110 ЗТСУ(отм.) и при доказване, че този план е приложен. За да достигне до този извод въззивният съд е съобразил, че заповед №РД-50-1052/10.11.1995г. определя приложимостта на чл. 33, ал. 2 вр. чл. 32, ал. 1, т. 2 и 3 ЗТСУ(отм.), доколкото се касае за придаване на част от имот по регулация с оглед осигуряване на възможност за целесъобразно застрояване поради възникнали впоследствие нови нужди и обстоятелства, вкл. и с оглед отчуждаване на 200 кв.м. от източната част на имота за улица, което се установява и от разрешеното и предвидено строителство в имот пл.№1007. Съобразено е, че в подобна хипотеза, за да е приложен планът към датата на влизане в сила на ЗУТ и съответно изтичането на преклузивните срокове по §6 ПЗР на ЗУТ (31.06.2002г.) е необходимо придадените части да са били заети по законоустановения ред, за да може парцелните граници по предходната регулация да се приемат за имотни. В случая е прието, че планът от 1995г. следва да се счита приложен предвид обстоятелството, че е налице плащане по реда на чл. 112 ЗТСУ (отм.), в подкрепа на което по делото е приета като доказателство преписка във връзка с оценяването на придаваемите части. Съобразено е, че искането за представянето й е направено от ищците преди датата на първото съдебно заседание, а е изготвена и предоставена от СО към датата на второто открито съдебно заседание, поради което е прието, че по отношение на тези доказателства процесуална преклузия не е настъпила. Съобразено е въз основа на данните от преписката, че за придаваемите части към парцел ІІІ-1007 по плана от 1995г. е определен размер на обезщетението и то е заплатено с квитанции от 13.12.2000г. - едната част от сумата (1300 лв.) в полза на Столична община, а другата (за 130 лв.) в полза на П. К. М. и н-ци на К. К. М.. Досежно обстоятелството, че за придадените части е заплатено обезщетение в полза на Столична община, въззивният съд е съобразил, че към момента на одобряването на регулационния план от 1995г., оценката на придаваемите части и тяхното заплащане, липсва нанасяне на имотите на праводателите на ответното дружество и в този смисъл платилото стойността на придадените части лице е добросъвестно и следва да се приеме, че с факта на плащането е изпълнило задължението си по чл. 112 ЗТСУ (отм.). Поради това е прието, че констатацията на нотариуса в н.а.№40/20.12.2000г. правилно отразява и констатира надлежно придобито право на собственост от Т. Н. по време на брака му с Н. Н.. По тези съображения въззивният съд е приел, че при изготвянето на новия регулационен план през 2006г. не е взета вярната имотна основа, според която приложеният дворищнорегулационен план от 1995г. става кадастрална основа за последващия, а регулационните линии по предходния – имотни граници за действащия план на населеното място, като неправилно имотната граница на ПИ [№] в западната част не е нанесена по парцелната граница на отредения за имота с плана от 1995г. УПИ [№], включващ процесните 55 кв.м., които неправилно са включени в имотните граници на ПИ с идентификатор [№] и ПИ с идентификатор [№]. Съпоставяйки така изложените от въззивния съд съображения и данните, съдържащи се в събраните по делото писмени и гласни доказателства, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението процесуално-правен въпрос. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 54, ал. 2 ЗКИР иск за признаване правото на собственост върху определен самостоятелен обект и установяване, че този обект не е нанесен в кадастралната карта на съответното населено място, или е неправилно попълнен, ищецът на първо място следва по безспорен начин да докаже, че е собственик на имота, който е неправилно попълнен или границата му с друг имот е неправилно отразена (решение № 495 от 30.07.2012г. по гр. д. № 494/2010г. на I г. о. на ВКС), като съдът първо трябва да се произнесе по въпроса кому принадлежи правото на собственост върху погрешно нанесената част и след това да отрази тази своя констатация на изготвената от вещото лице скица чрез нейното приподписване, което именно ще послужи като основание за отстраняването на грешката в кадастралната карта (решение № 73 от 06.10.2020г. по гр. д. № 3789/2019г. на I г. о. на ВКС). Искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР според приетото в ТР № 8 от 23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС е положителен установителен иск за собственост в хипотези, когато ПИ, предмет на иска, е неправилно ( неточно) заснет в КК и отразен в КР на населеното място, или изобщо не е заснет като самостоятелен такъв. Когато се претендира установяване на собственост върху имот, който не е бил заснет и нанесен като самостоятелен ПИ в КК на населеното място, а е отразен като част от имот на ответника, е налице твърдение за непълнота на КК и КР и предмет на делото е правото на собственост на ищеца (решение № 76 от 27.06.2016г. по гр. д. № 6326/2014г. на II г. о. на ВКС). В този смисъл и решение №101 от 27.09.2022г. по гр.д.№4981/2021г. на І г.о. на ВКС. Посоченото в изложението решение №43/2021г. по гр.д.№146/2021г. на ВКС не може да бъде обсъдено и съобразено, тъй като не е приложено към изложението и не се открива в достъпните системи. За да разреши съществуващия между страните правен спор, в съответствие с трайно установената практика на ВКС по предявени по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР искове, въззивният съд е изследвал начина на придобиване на претендираното от ищците право на собственост върху спорните 55 кв.м. като на първо място е изложил подробни мотиви по установяването на релевантните факти (влязъл в сила регулационен план, придадени части към съседни имоти, извършването на оценка на придадените части, осъществено заплащане на тези части, одобряване на последващ регулационен план и съответствието на неговите предвиждания с тези по първия, извършено завземане на придадените части и застрояване), след което е подвел така установената фактическа обстановка към приложимите правни норми на ЗТСУ и ЗУТ. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е индивидуализирал претендираната площ въз основа на заключението на изслушаните по делото СТЕ, след което въз основа на същите експертни заключения е съпоставил и съответствието на нанесените в кадастралната карта имоти с вече установените пространствени предели на притежаваното от спорещите страни право на собственост. Тези констатации и изводи на въззивния съд са основани на извършения анализ на предпоставките за осъществяване на твърдяното от ищците придобивно основание и на констатациите за тяхната доказаност в производството по делото, поради което доводите на касатора, че съдът се е ограничил само до техническата страна на нещата не могат да бъдат споделени. Изложени са подробни съображения и за начина, по който е извършено плащането на придадените по регулация части в полза на лицето, което към този момент се легитимира като кредитор по вземането, като въпрос, свързан с правилността на изводите на съда в изложението не се поставя. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената в изложението, е обсъдил всички обстоятелства по делото, посочил е кои са релевантните за спорното право факти с акцент върху относимите към твърдението, че регулацията от 1996г. е приложена към момента на влизане на ЗУТ в сила, изложил е съображенията си кои от тези факти приема за доказани и въз основа на кои от събраните по делото доказателства. Отчетено е и обстоятелството, че в полза на праводателите на дружеството правото на собственост е възстановено по реда на ЗСПЗЗ преди влизане в сила на регулационния план от 1996г., както и обстоятелството, че към този момент възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти не са били нанесени в кадастралния план. По тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория въпрос от изложението. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставените от касатора въпроси са намерили своето разрешение в практиката на ВКС, вкл. и в решения, постановени при разрешаване на спорове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение