Определение № 60403 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2310/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Р. П. и В. Д. Ж. против решение № 260043 от 23.03.2021 г. по гр.д.№ 45/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260685/20.11.2020 г. по гр.д. 2211/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С последното са уважени отрицателните установителни искове, предявени от Ж. Д. Ж. като: 1/ е признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът |/сега касатор/ А. Р. П. не е собственик на разликата над 1/3 ид.ч. до 1/2 ид.ч. от самостоятелните обекти с идентификатор .....в сграда, находяща се в [населено място], [улица] – апартамент на втори етаж, избен коридор с три избени помещения и подпокривно пространство от две тавански стаи и склад; 2/ е признато за установено по отношение на ответницата |/сега касатор/ В. Д. Ж., че тя не е собственик на 1/2 ид.ч. от същия апартамент и принадлежащите към него подпокривно пространство и избен коридор с три избени помещения и 1/3 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата съставляващо ПИ с идентификатор ...., а по предходен план парцели ...., 6б от кв. ....по плана на [населено място]. Отменен е, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, нотариален акт № .... г. на нотариус О. Ш., с който В. Ж. е призната за собственик по давност на 1/2 ид.ч. от жилището и принадлежностите му и ответниците са осъдени да платят деловодни разноски на ищеца. В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, тъй като по отношение на първия касатор не е предявен иск за частична недействителност на сделката дарение, а въпреки това е уважен отрицателният установителен иск за разликата над 1/3 ид.ч. до 1/2 ид.ч. Касаторите считат решението недопустимо и защото не е поискана отмяна до размер на 1/3 ид.ч. от предмета му на нот. акт, с който се легитимира наследодателката на ищеца и касаторката, а съдът е приел, че само 2/3 ид.ч. да останали в наследство от майката. Позовават се на това, че нот. акт има легитимиращо действие, а нямало и оспорване на нот. актове, с които се легитимират касаторите. Те навеждат оплакване и за съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в неправилно разпределение на доказателствената тежест в противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК, защото ищецът не разполага с нот. акт за 1/3 ид.ч., по отношение на която оспорва правата на ответника, и с ТР № 1/2012 г. на ОСГК относно тежестта за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС и конкретно ищецът е следвало да докаже, че майка му не е придобила по давност 1/3 ид.ч., която преди това му е дарила. Твърди се нарушение на процесуалните правила, защото съдът не е обсъдил всички относими доказателства и необоснованост на изводите, че наследодателката не е останала собственик на идеалната част, която е дарила на ищеца и че касаторката не е придобила идеалната част на ищеца след смъртта на майка им. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2 пр.2 ГПК по въпроси, свързани с оплакванията в касационната жалба които ще се разгледат по-долу. Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване по всеки от въпросите с конкретни доводи за неотносимост на съдебната практика и/или липса на противоречие с нея. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ж. Д. Ж. и В. Д. Ж. са единствени наследници /деца/ на М. В. Г., починала на 14.02.2005 г. Тя е призната за собственик на основание завещание и делба на втория етаж, три избени помещения с избен коридор, подпокривно пространство и 2/3 ид.ч. от дворното място с констативен н.а. № .... г. Преди това – на 20.06.1991 г. с н.а. № ....г. тя дарява на сина си Ж. Д. Ж. 1/3 ид.ч. от етажа, от избените помещение и цялото подпокривно пространство. След смъртта на майката, дъщеря й В. Д. дарява сина си А. Р. П. с 1/2 ид.ч. от жилището, трите избени помещения с коридора и подпокривно пространство и 1/3 ид.ч. от дворното място, в което е изградена сградата. С н.а. № .... г., В. Д. е призната за собственик на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от втория етаж и принадлежащите към него избени помещения и подпокривно пространство и 1/3 ид.ч. от дворното място. В отговора на исковата молба твърди, че майка й въпреки дарението е останала в имота и го е придобила по давност към момента на смъртта си, а поради това, че брат й живее н САЩ, тя е владяла след смъртта на майка им целия имот и е придобила по давност частта на бат си, за което се е снабдила с цитирания нот. акт от 2018 г. С исковите молби, по които са образувани гр.д.№ 5236 и 6237, и двете по описа за 2019 г. на РС-Варна, обединени за общо разглеждане и уточняващата молба от 19.12.2019 г. по първоинстанционното гр.д.№ 2211/2019 г. на ОС-Варна, ищецът е предявил отрицателен установителен иск за собственост против А. П., че не е собственик на 1/3 от втория етаж и принадлежащите му подпокривно пространство и избени помещения, а против В. Д. – че тя не е собственик на 1/2 ид.ч. от втория етаж, принадлежащите подпокривно пространство и избени помещения и 1/3 ид.ч. от дворното място и е поискал отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на н.а. № ....г. От показанията на разпитаните свидетели, доведени от страните се установява без противоречие, че В. Д. се е преместила да живее в жилището след смъртта на майката, че тя е давала необходимите средства за ремонт на покрива и фасадата на сградата. Ищецът живее в САЩ от 1993 г., но има данни, че се е връщал в България през 2009 г., а според свидетелката Н. М., която го е посрещала от аерогарата – и през 2001 и 2003 г. От свидетелските показания се установява, че е искал и е преговарял със строител за изграждане на нова сграда в имота, но се създал конфликт със строителя и не се стигнало до правни действия. Вещи от жилището, в което е живял преди да замине са пренесени след продажбата му в процесното жилище. Когато се прибрал през 2009 г. в България си оставил багажа в процесното жилище и бил посрещнат от сестра си. Имотът е деклариран по ЗМДТ от всички участници в процеса според притежаваните от тях документи за собственост. Окръжният съд, като първа инстанция е приел, че не е доказано, при доказателствена тежест на ответницата, че майката е завладяла частта, която е дарила на сина си през 1991 г. и, че я е придобила по давност. Като е съобразено, че В. Д. се е разпоредила през 2016 г. с повече отколкото е получила по наследство от майка си, е уважен първия отрицателен установителен иск против А. П. за разликата над 1/3 ид.ч. до 1/2 ид.ч. от втория етаж и принадлежаките избени помещения и подпокривно пространство. Съдът е приел, че В. Д. не е демонстрирала пред брат си, че е завладяла неговата идеална част, т.е. че е отблъснала неговото владение, като е превърнала държането си на тази част във владение за себе си. Затова е уважен и отрицателният установитлен иск против нея за 1/2 ид.ч. от етажа, избените помещения, подпокривното пространство и 1/3 ид.ч. от дворното място. Като последица от това, а и предвид изрично заявеното искане е отменен констативният нот. акт от 2018 г., с който тя е призната за собственик на посочените идеални части от имота. Въззивната инстанция е възприела тези мотиви, анализирайки събраните доказаелства и е потвърдила решението. Изложила е мотиви, че страните подкрепят твърденията си за придобито право на собственост с нотариални актове, поради което на основание чл. 154, ал.1 ГПК, всяка от тях следва да докаже своето право. Прието е, че не е доказано твърдението на Д., че след извършеното дарение през 1991 г., общата наследодателка М. Г. е завладяла и придобила по давност дарената на сина й 1/3 ид.ч. от жилището на втория етаж с принадлежностите му, защото не са представени доказателства тя да е демонстрирала пред сина си, че завладяла тази идеална част за себе си, отричайки правата на сина си. Съдът се е позовал на свидетелските показания на Н. М. и св. К., според които отношения между майката и сина й си останали близки и след заминаването му за САЩ, отсядал в това жилище когато се връщал. В него си оставил и багаж през 1993 г. след като продал жилище, в което живял преди да замине. От показанията на св. В., съдът е направил извод, че и след смъртта на майката отношенията между брата и сестрата не са влошени, тя го е допускала в жилището когато се прибирал в страната от САЩ. Съдът се е позовал и на показанията на св. В., че на стари години ищецът искал да се върне в България и да живее в този имот. Съдът изрично е посочил, че фактът, че след прехвърлянето чрез дарение на идеални части от имота с н.а.№ .... г., майката се е снабдила с канстативен нотариален акт № ..... г., на основание завещание и делба не сочи на промяна на намерението, нито съставлява действие, с което отрича придобитите чрез договор за дарение права на ищеца. За недоказано е прието възражението на ответницата Д., че след смъртта на майката е придобила по давност частта на брат си в периода от 2005 г. поради това, че тя не е демонстрирала пред брат си промяна на намерението за своене на имота. Поради това, че е направено за първи път пред въззивната инстанция и е преклудирано, не е разгледано твърденията, че след смъртта на майка си през 2005 г., ответницата не е виждала брат си, не е знаела къде пребивава в САЩ, че той не е посещавал имота след скандал помежду им, поради което не е могла да демонстрира намерението си да владее имота. Въпреки това, съдът, позовавайки се на показанията на св.К., е посочил че ищецът се е завръщал в България през 1993 г., 1998 г., 2003 г. и 2009 г., когато е отсядал в процесния имот. Завръщането му през 2009 г. е доказано и от издаденото от него през същата година пълномощно с нотариална заверка на подписа. Установено е и редовното плащане на данъци и такси за имота от него през периода от 2005 г. до 2019 г. и предоставяне на пълномощно от 17.04.2009 г. на лице в страната, което да извършва фактически и правни действия за управлението на имота. Касаторите се позовават в изложението на недопустимост на решението по първия иск, тъй като не е поискано обявяване на частична недействителност на сделката между двамата касатори. На това основание решението не е постановено в противоречие с диспозитивното начало т.е. не е недопустимо. Прехвърлянето на право на собственост в повече отколкото притежава прехвърлителя не е нищожна или недействителна сделка, а действителна такава. Правилото, че никой не може да прехвърли това което не притежава е основен в нашето право. Ищецът оспорва транслативният ефект на тази сделка поради това, че прехвърлителката е дарила в повече отколкото е притежавала. Липсата на транслативен ефект може да се установи винаги, когато се оспорва и без да се иска обявяване на частична или пълна недействителност. В този смисъл обжалваното решение не е недопустимо. Не се касае и за неправилна квалификация на исковете. Твърдението и въпросът в изложението в този смисъл не се подкрепя от данните по делото. Поради изложеното не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК. Приетото от съда не е в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е разяснено, че при съсобственост, предвид наличие на изрична уредба в ЗС на правата на съсобствениците – чл. 30-32 ЗС, съсобственикът, който е започнал да владее на основание, което предполага съвладение, е владелец само на своята част и държател на иделаните части на другите съсобственици. В този случай предположението на чл. 69 ЗС, че владелецът владее за себе си не се прилага, защото съвладелеца не е владелец на частите на другите, а е техен държател, а презумпцията ползва владелеца, според изричното съдържание на този текст. За да предобие по давност идеалните части на другите съсобственици, държателят на техните идеалните части следва да извърши действия, които недвусмислено да докажат промяна на намерението за своене, Тежестта да докаже промяна на намерението е за този, който се позовава на давност. Според касаторите, тежестта за доказване се променя от обстоятелството, че майката е дарила 1/3 ид.ч. на сина си и след това се е снабдила с нот. акт за целия имот и в този случай ищецът е следвало да оспори нот. акт на майка си и да докаже, че тя не е могла да придобие по давност неговата идеална част. Майка не е призната за собственик по давност, а на основание завещание и делба – нот. акт е издаден по документи на основание чл. 587, ал. 1 ГПК. Тя се легитимира като собствеик от момента, когато са реализирани основанията - от момента, когато завещанието е породило действие и е извършена делбата, а не от момента на издаване на констативният нот. акт по чл. 587, ал.1 ГПК. Затова и ищеца не е следвало да оспорва и оборва придобиване по давност от майка му. Тя не се е позовавала и не е признавана за собственик на това основание. Същевременно предявените искове са отрицателни установителни за собственост и в тежест на ответника по всеки от тях е да докаже правата си, като изчерпа всичките придобивни основания. Ищецът е доказал правният си интерес с представеният н.а. за дарение на 1/3 ид.ч. Той е съсобственик въз основа на този акт. Касаторката също се позовава на нотариален акт, издаден в нейна полза, оспорен от ищеца. В този случай нейна е тежестта да докаже правото си на собственост, съгласно т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от изложеното, правилата за доказателствена тежест се прилагат когато определено обстоятелство не е доказано и съдът, за да реши спора, прилага последиците от недоказване на това обстоятелство, а доказателствената тежест казва как да се приложат тези последици, в чия тежест да се отнесе недоказването на определен относим факт или обстоятелство. По възражението на ответницата за придобивна давност са събрани доказателства и от двете страни – свидетелски показания са ангажирали и двете страни. Поради това въззивното решение не противоречи на ТР № 1/2012 г. на ОСТК на ВКС и по тази група въпроси не се допуска касационен контрол. Не е нарушено и ТР № 11//2012 г. на ОСГК на ВКС. С т.1 от същото е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК има легитимиращо действие, но не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, поради което и при оспорването му не се прилага чл. 193 ГПК. В случая още с исковата молба ищецът се позовава на придобиването на 1/3 ид.ч. по дарение и предявявайки отрицателният установителен иск за собственост против ответника е оспорил прехвърлителния ефект на дарението в полза на ответника, твръдейки, че наследството на майка му включва само 2/3 от жилището с принадлежностите му. Съдът не се е отклонил от тази задължителна съдебна практика, като е проверил изводите на нотариуса относно това каква идеална част е притежавала касаторката по наследство от майка си и е могла да дари на сина си. Касаторката не е трето лице за съсобствеността, а съсобственик, както и ищеца, поради което правилата за доказателствената тежест за доказване намерение за своене и презумпцията на чл. 69 ЗС са приложени от въззивния съд в съответствие с ТР № 1/2012 г. Не е налице хипотеза при която трето лице е завладяло целия имот и го владее без да знае, че е придобило от съсобственик, който не може да му прехвърли цялата вещ. Ищецът не се е позовавал на давностно владение, поради което той не е било необходимо да доказва намерение за своене. Касаторката се е позовала на придобивна давност, но не е доказала да е превърнала дължавнето на идеалната част на ищеца във владение за себе си. Напротив, установено е, че той е продължил да се ползва от имота си, да се прибира в него, да държи свой багаж в него. Без значение е колко често се е прибирал, тъй като от неупражняването на правото на собственост, то не се губи. Това право се губи от титуляра само ако друг го придобие на някое от предвидените в закона основание – чл. 99 ЗС, но касаторката не е доказала да е придобила частта на ищеца по давност. Касаторката се е преместила да живее в имота през 2005 г. Като съсобственик тя има право на това на основание чл. 31, ал.1 ЗС, но не е доказала извършване на значителни подобрения в имота. За неотложния ремонт на покрива и фасадата – общи части на сградата, тя разполага с облигационна претенция към ицеща, съгласно чл. 30, ал.3 ЗС. Затова въпросите, поставени по б. „Ж“ и б. „З“ в изложението са неотносими. Неотносима към спора е съдебната практика, според която демонстрация на намерението за своене следва да се направи от завладяващия съсобственик на другия ако това е обективно възможно. По делото се установява, че касаторката е имала контакти с брат си при пристигането му в България, но точно в този момент той се е ползвал от правомощията си на собственик и правата му не са отречени от нея. Не съответства на мотивите твърдението, че свидетелските показания не са обсъдени в тяхната пълнота, а едностранчиво. Анализ и изводи от показанията на свидетелите при съобразяване на чл. 172 ГПК е извършен, видно от изложеното по-горе. Въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика, изискваща съдът да обсъди всестранно и пълно свидетелските показания и да констатира противоречия между тях. Противоречия в показанията на разпитаните свидетели не са констатирани защото те говорят за различни техни впечатления от различни периоди от време. Без значение за придобиване на вещни права е заявеното от една от свидетелките, че майката искала да остави жилището само на дъщеря си. Ако е имала такава воля, майката е могла да я реализира в необходимата форма за това. Намерението за това, дори да е имало такова е без правно значение. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Формулиран е и въпрос за оспорване правото на собственост по нот. акт, който не е констативен, дали е приложима процедурата по чл. 193 ГПК и може ли оспорването да се доказва със свидетели. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Както се посочи по-горе, във вещното право при деривативните придобивни основания, каквото е сделката /оформена с нот. акт при прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти/, независимо дали се касае за прехвърлителна или за учредителна сукцесия, действа принципа, че никой не може да прехвърли права каквито не притежава. При оспорване на такъв нот. акт относно вещно транслативното му действие, съдът проверява дали прехвърлителя е собственик. Нормата на чл. 193 ГПК в този случай не се прилага, тъй като съдът проверява изводът на нотариуса дали и на какъв обем права е собственик прехвърлителя, а не констатациите на нотариуса относно явилите се лица и тяхната воля. Само относно последните констатации - за явилите се лица и техните волеизявления, възпроизведени в нотариалния акт за сделка, той представлява официален свидетелдтващ документ с обвързваща съда доказателствена сила. За проверката относно правото на собственост на прехвърлителя не се прилага забраната за допускане на свидетелски показания, особено когато страната, оспорващата придобивния ефект се позовава на придобивна давност. Затова на касаторката са допуснати свидетели за установяване възражението й за давност независимо, че в полза на ищеца е реализирана сделка дарение. По този въпрос никога не е имало колебание в доктрината и в съдебната практика, поради което не се налага допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 и ал.2 пр.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер – 4000 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение