Определение № 50165 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3011/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Г., чрез адв. Д. Б., срещу решение № 164 от 09.02.2022 год. по в. гр. дело № 2533/2021 год. на Софийски апелативен съд, постановено в производство с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. С въззивното решение състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 262899 от 10.05.2021 год., постановено по гр. дело № 947/2019 год. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът на касатора срещу Ч. В. П. за признаване правото му на собственост върху самостоятелен обект – офис № 2, находящ се в жилищната сграда, построена в [населено място], [улица], на втория етаж, с обща застроена площ 72.40 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място. Съгласно фактическите констатации и на двете съдебни инстанции, ищецът се легитимира като купувач на процесния имот по силата на предварителен договор за покупко-продажба от 08.10.2004 год. До сключване на окончателен договор с прехвърлителите не се е стигнало. Твърденията са за придобиване на имота въз основа на давностно владение, осъществявано в периода 24.11.2004 год. – 24.11.2014 год. Междувременно, на 10.02.2009 год. върху посочения имот е вписана ипотека в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, учредена от прехвърлителите на имота, които към този момент все още са негови действителни собственици. Впоследствие, при проведено принудително изпълнение върху имота, с влязло в сила на 06.06.2015 год. постановление на ЧСИ същият е възложен на ответника Ч. П. При така изложените фактически обстоятелства спорът между страните се съсредоточава върху осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност и противопоставимостта на вписаната ипотека спрямо лице, придобило собствеността на оригинерно правно основание. За да постанови обжалваното решение, от една страна съдебният състав приема, че изобщо в случая не се установява към момента на публичната продан ищецът да е придобил собствеността върху офиса по давност. Доказателствата досежно началната дата на установяване на владение са противоречиви – веднъж по делото е представен приемо-предавателен протокол от 24.11.2004 год., след това такъв е съставен и през 2008 год., което според съда свидетелства за прекъсване на владението. Отделно от това, по време на провежданото принудително изпълнение в периода от 2011 год. до 2015 год. няма данни да е осъществявана фактическа власт над имота от страна на ищеца. Напротив, при извършения на 01.03.2011 год. опис в имота е открито трето-лице Т. В., която била назначена и за негов пазач. В допълнение към тези съображения съдебният състав е застъпил и позицията, че, бидейки учредена от действителен собственик, вписаната ипотека е противопоставима на ищеца независимо от това коя е началната дата на владението и дали същият впоследствие е придобил собствеността по деривативен или оригинерен начин. Според касатора така постановеното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявеният от него положителен установителен иск за собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване в обхвата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на материалноправния въпрос, обуславящ изхода по конкретния правен спор - относно противопоставимостта на ипотека и последващи принудителни действия от страна на съдебния изпълнител за реализирането ѝ на новия собственик, придобил имота на оригинерно правно основание – придобивна давност. В условията на евентуалност касаторът счита, че поставеният въпрос следва да бъде разгледан при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От ответника Ч. П., представляван от адв. Л. Г., е постъпил писмен отговор в срок, в който се излагат съображения за липса на предпоставки за допускане на жалбата до касационно разглеждане, съответно за нейната неоснователност по същество. Претендират се разноски пред касационната инстанция, за които е представен и списък. Третото лице-помагач „Райфайзенбанк България“ АД също оспорва жалбата в писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. При проверка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК намира, че такива не се обосновават поради следните съображения: На първо място следва да се подчертае, че в разглежданата хипотеза съдът приема за недоказано ищецът да е установил явно, непрекъснато и несмущавано владение в изискуемия от закона 10-годишен срок за придобиване на имота по давност. Този извод на съда е фактически и необосноваността му не може да бъде проверявана в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При така изведената фактическа констатация изложените съображения относно противопоставимостта на ипотеката са послужили единствено като допълнителен, съпътстващ довод за обосноваване неоснователността на предявения иск, т. е. същите нямат основополагащо, решаващо значение за крайните изводи на съда по предмета на спора. Независимо от това, за пълнота на изложението, следва да бъде изтъкнато възприетото в установената съдебна практика разрешение по поставения въпрос, което съответства и на произнасянето от въззивната инстанция, а именно – учредената в закона защитна функция на ипотеката обуславя извода, че същата следва имота, когато е учредена от един собственик, а по-късно имотът е придобит от друго лице на оригинерно правно основание – придобивна давност, тъй като няма как да се погасят ипотечните права на ипотекарните кредитори без същите да са удовлетворени. Този извод се извлича от разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД, а именно, че ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори предпочтително от цената на имота, в чиято собственост и да се намира той /в този смисъл решение № 204 от 19.10.2017 год. на ВКС по гр. д. № 4806/2016 год., IV г. о., определение № 83 от 25.02.2020 год. на ВКС по гр. д. № 3675/2019 год., II г. о., определение № 4378 от 15.12.2022 год. на ВКС по ч. гр. д. № 3913/2022 г., I г. о./. Цитираното от касатора решение № 2109 от 22.09.1965 год. на ВС по гр. д. № 1370/1965 год., I г. о., не представлява относима съдебна практика, тъй като касае въпроса за противопоставимостта на вписана възбрана, чието действие е различно от това на ипотеката. Освен това, разгледаният в това решение казус се различава съществено от настоящия, най-малкото предвид формирания отрицателен извод по отношение реализирането на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Неотносима е и допълнително посочената съдебна практика относно прекъсване на придобивната давност, тъй като такъв правен въпрос не е поставен, респ. обсъждан. В заключение, настоящата инстанция приема за необосновани предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационното обжалване. С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на Ч. В. Платиканов направените от него разноски в размер на сумата 2 400 лв. /с ДДС/, представляваща заплатено по банков път адвокатско възнаграждение, съгласно представените договор за правна защита и съдействие, извлечение по сметка и списък. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,