Определение № 993 от 27.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2361/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

С касационна жалба от страна на пълномощника на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве “АД [населено място] ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 416 от 25.06.2024 г. по в.т.д. № 189 /24 на Апелативен съд-София, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1615 /26.12.2023г. по т.д.№ 394/23 по описа на СГС, с което същият е осъден да заплати на ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп”, ЕИК:[ЕИК], сумите, както следва: на основание чл. 411 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД - сумата от 142 840,66 лева – представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено от ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп” по сключен договор застраховка “Каско” със застрахователна полица № 4704200281002100 за автобус Скания Иризар К410 ЕВ, с рег. [рег.номер на МПС] за вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие от дата 28.01.2021 г., настъпило в резултат на виновно противоправно поведение на водача на тов.авт. влекач Ивеко АС 440, с рег. РВ 4712ХС /участвал в ПТП в композиция с полуремарке марка Ш., с рег. [рег.номер на МПС] – Ч. И. К., застраховано по застраховка Гражданска отговорност към датата на ПТП при ответника, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 27.02.2023 година и до окончателното й изплащане, както и в частта разноските в съдебното производство.

В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон.

Ответникът по жалбата ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп”, чрез процесуалния си представител изпращат писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения:

Предявеният иск е с правно основание чл. 411 от КЗ във вр. чл. 45 от ЗЗД, чиито норми уреждат, че в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За доказани са приети от въззивния съд елементите от ФС на цитираната правна норма: наличие на сключена застраховка „Гражданско отговорност“ между ответника и причинителя на вредата; наличие на сключена имуществена застраховка „Каско“ между ищеца-застраховател и собственика на увреденото ПС, наличието на противоправно поведение на водача на ПС, застраховано при ответника; наличие на вреда; заплащане на обезщетение за причинете вреди от ищеца на застрахования по имуществената застраховка; изрешени разноски по оценка на щетата. Ищецът е поканил ответника да му заплати исковата сума в размер на 143 232,26 лв., представляваща платено обезщетение и сумата 25 лв. разходи на 12.01.2023г., като ответникът е отказал писмено да заплати същата. Спорно е било между страните наличието на противоправно поведение на застрахования при ответника водач. От събраните доказателства, съдът е счел, че се установява, че водачът на товарен автомобил влекач „Ивеко“ е нарушил чл. 25 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, с което е предизвикал процесното ПТП. В нарушение на цитираните разпоредби, същият е предприел маневра да премине в друга пътна лента, като преди да започне маневрата, не се е убедил, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и извършил маневрата, без да се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. При извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея. Като недоказани са преценени твърденията от страна на ответника, че водачът на автобуса е извършвал изпреварване от дясната лента. Не са доказа и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като с поведението си водачът на автобуса не е допринесъл за настъпването на вредите. Същият, според съда, се е движил с разрешена скорост, като обстоятелството, че тя е била по-висока от тази на товарния автомобил, не може да обоснове извод, че е била несъобразена. Това според съда следва и от заключението на вещото лице, според което от представените доказателства не може да се обоснове извод за нарушаване на правилата за движение от страна на водача на автобуса. Налице била и доказана пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на застрахования при ответника и настъпилите вреди. Вината се предполагала, тъй като не са били представени доказателства оборващи презумпцията.

Относно размера на претърпените и съответно заплатени суми за вреди, въззивният съд е изложил следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 400 ал.1 от КЗ, за действителна се смята стойността, с която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество. От заключението на вещото лице се установява, че не е налице тотална щета на застрахованото МПС, стойността за възстановяването му спрямо обущата му стойност е 35%. Според чл. 386 ал.2 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Разпоредбата на чл. 400, ал. 2 КЗ определя като възстановителна застрахователна стойност стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Възражението във въззивната жалба, че вещото лице е изчислило стойността на частите за ремонт, като „алтернативни части“ и това не е действителната стойност на вредите е счетено от въззивния съд за неоснователно, доколкото в заключението си вещото лице е посочило, че при ликвидация на щетата, ищецът е възложил ремонта на доверен сервиз, като анализът на вложените нови части, материали и труд, показва, че сервизът е изпълнил предписанието за възстановяване на автомобила и са били вложени нови части от един производител т.е, че липсват цени от „алтернативен такъв. С оглед изложеното въззивната инстанция е счела,че следва да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение.

Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1, т.2 и т.3 на чл.280 ГПК са поставени въпроси, които се свеждат до:

1.За обема на отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „ГО на водача на МПС“ в хипотезата на чл.411 КЗ и съвпада ли последният с обема на отговорността на застрахователя по имуществената застраховка, както и какъв е начинът на определяне на действителния размер на вредите, когато последните не са преценени съобразно средните пазарни цени за възстановяване на увреденото имущество;

Отговорът на такъв въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд, както в първата му част, така и във втората: съдът не е обсъждал дали обемът на отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „ГО на водача на МПС“ в хипотезата на чл.411 КЗ съвпада с обема на отговорността на застрахователя по имуществената застраховка, тъй като такъв въпрос изобщо не е повдиган в процеса. Втората част от въпроса се основава на фактическо твърдение и оплакване на необоснованост на приетия за установен действителен размер на вредите, които няма как да се проверят в настоящата фаза от процеса пред ВКС-тази по чл.288 ГПК.В обобщение така формулираният съставен въпрос не се явява правен и от значение зца изхода по настоящия спор.

2. Следвало ли въззивният съд да събере доказателства, които са поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но не са били допуснати поради процесуално нарушение, когато такъв конкретен довод и оплакване липсва във ВЖ, но е налице общо позоваване на допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд;

Отговорът на този въпрос също не се явява обуславящ изхода по спора, доколкото от отговора му не би последвал друг резултат. Въпросът се базира на оплаквания за недопускане на доказателства от въззивния съд / допълнителна задача на АТЕ/, по такова искане, направено от ищеца още в първоинстанционното производство, но недопуснато от страна на съда, поради допуснато от него процесуално нарушение. Липсват данни по делото това да е било в нарушение на съдопроизводствени правила/ поискана е допълнителна експертиза, но по въпроси, по които вещото лице е отговорило още в първоначалното заключение/. Спорно е доколко в това производство може да се обсъжда наличието или не на твърдяното процесуално нарушение, но недоказано остава оплакването за неоснователен отказ въззивният съд да допусне допълнителна задача на АТЕ в нарушение на чл.266 ал.3 ГПК и то при липса на изрично позоваване на това в самата ВЖ.

Останалите множество въпроси, от една страна са формулирани твърде общо, а от друга-по естеството си представляват или предполагат съдопроизводствени нарушения, наличието на които е уредено като обект на проверка във втората част на процеса пред ВКС-чл.293 ал.2 във вр. с чл.281 т.3 ГПК: за задължението на съда обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните; следвало ли да кредитира заключението на в.л., без да го обсъди с другите доказателства; следвало ли съдът да инициира допълване на неяснотите в заключението на СТЕ и да допусне нова или повторна задача на АТЕ и как следвало да се определи обезщетението при съпричиняване от страна на водача на МПС с имуществена застраховка.

При позоваването си на очевидна неправилност страната препраща, като основание за налична такава, към въпросите изложени по-горе, по чийто необуславящ изхода по спора характер, вече се изложиха съображения от настоящия състав на ВКС,ТК.

От изложеното следва, че жалбоподателят не е не е обосновал основание за допускане до касация.

По отношение на разноските:

Разноски в полза на ответника по КЖ се дължат в размер на 1200 лева-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, с оглед отправено до съда искане за това, изготвен отговор на КЖ и приложени доказателства за направата на разноските - договор за правно обслужване от 26.01.2017 г. и отчет по сметка в Юробанк България АД от 24.10.2024 г. С оглед изложеното, съдът