Определение № 3610 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1955/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Х. Х. срещу решение № 314 от 18.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 258/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 5/ 09.01.2025 г., постановено по гр.д. № 261/2024 г. по описа на Районен съд – Павликени, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. Х. Х. срещу „Застрахователна компания Уника“ АД иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над 7 300 лв. до 22 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от получено телесно увреждане в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 17.01.2024 г., по вина на водача на лек автомобил „Опел Астра“, с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторката счита, че въззивният съд не е определил справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, тъй като не е съобразил всички доказани в производството факти, които са от значение за това съгласно чл. 52 ЗЗД. Не е отчетено, че в резултат на произшествието тя е получила множество травми, които са освен травма на дясната гривнена става, но също така и травма на главата, болки във врата и тилната област, както и посттравматично стресово разстройство. Не е взето предвид и това, че за периода на възстановяване пострадалата е изпитвала силни болки, особено интензивни първите 30-40 дни, както и че за това време движението в дясната й китка и предмишница е било затруднено, което е препятствало извършването на ежедневните й дейности и полагането на грижи за двете й малолетни деца. Съдът не е съобразил, че и към момента ищцата продължава да има паник атаки и да изпитва страх при пътуване и управляване на автомобил, както и актуалната социално-икономическа обстановка в страната. Въззивният съд не е обсъди възраженията в тази насока, направени от ищцата във въззивната жалба. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставят два въпроса, като се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Уника“ АД е подал отговор, в който заявява, че въззивното решение е правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане е иск на увреденото лице И. Х. Х. срещу застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите - „Застрахователна компания Уника“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Въззивният съд е счел, че пред него е пренесен като спорен единствено въпросът какъв е справедливият размер на обезщетението, което се следва на ищцата за възмездяване на неимуществените вреди, които тя е претърпяла в резултат на настъпилото ПТП. Съдът е съобразил изцяло изводите на вещото лице, изготвило допуснатата съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/, и от тях е намерил за доказани следните факти: - че при произшествието ищцата е получила увреждане, изразяващо се в травма на дясната гривнена става; - че лечението на това увреждане е било чрез имобилизация на травмираната става; - че през първите 30-40 дни след увреждането пострадалата е изпитвала болки с висок интензитет; - че възстановителният период за получената травма е бил около 6 месеца. Въззивният съд е приел за установено от показанията на разпитания в производството свидетел, че за период от около месец, през който увредената ръка е била имобилизирана, ищцата не е можела да я движи, което е довело до невъзможност да извършва елементарни ежедневни дейности, като обличане и миене, както и да полага грижи за малолетните си деца. От разпита на този свидетел е счетено за доказано и това, че след инцидента ищцата изпадала в паника, когато пътувала в автомобил и отказвала да шофира, започнала да получава и паник атаки, за което посещавала психиатър и преминала през лечение на това състояние чрез прием на лекарства за период от 1-2 месеца, като след неговото приключване отново се е случвало инцидентно да получи паник атака. С оглед на тези обстоятелства въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото на пострадалата обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 10 000 лв., която е по-висока от определената такава от първоинстанционния съд. След като е приспаднал доброволно платеното от застрахователя обезщетение в размер на 2 700 лв., съдът е счел, че предявеният иск е основателен за сумата от 7 300 лв. Поради частично разминаване на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата над 3 300 лв. до 7 300 лв. и вместо него е постановено друго, с което искът за този размер е уважен, като в останалата му обжалвана част, с която този иск е отхвърлен за разликата над 7 300 лв. до предявения размер от 22 300 лв., решението е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. С оглед на това касационно обжалване на това решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира два въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Направено е и общо позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос е: Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Този въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на иска за присъждане на обезщетение за неимуществен вреди. По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се отбелязва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от увреждането на телесното й здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищцата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел вида на телесното увреждане, което се доказва, че пострадалата е получила, което представлява травма на дясната гривнена става, вида на проведеното лечение, което е било чрез имобилизация за период от около един месец, както и продължителността на възстановителния процес, която е около 6 месеца. Съобразил е и това, че ищцата е търпяла по-интензивни болки през първите 30-40 дни след увреждането, както и че поради невъзможността да движи дясната си ръка, тя е изпитвала затруднения да извършва елементарните ежедневни дейности и да полага грижи за малолетните си деца. Взето е предвид и това, че претърпяното произшествие е предизвикало у пострадалата негативни психически изживявания, изразяващи се в чувство на страх да пътува и да управлява автомобил, както и състояния на паника, които са наложили да приема медикаменти за лечение на тревожността. Всички тези обстоятелства са дали основание на въззивния съд да счете, че претърпените от ищцата неимуществени вреди са с по-висок интензитет от този, който е приел първоинстанционния съд, което е основание да се определи по-висок размер на дължимото обезщетение за тяхното възмездяване. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалата вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Вторият въпрос, който се поставя в изложението за допускане на касационно обжалване е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, както и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал?. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд при постановяване на решение, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него окръжният съд не е обсъдил оплакванията, които той е заявил във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички критерии за определяне на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди и не ги е оценил правилно. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е изложил мотиви за това кои са конкретните обстоятелства, въз основа на които е определил справедлив размер на обезщетението, което се следва на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, за това от кои събрани в производството доказателства намира за установено всяко от тях, както и за това какво е значението на отделните обстоятелства за размера на обезщетението. Изразеното от касатора несъгласие с определения по този начин размер на обезщетението за неимуществени вреди всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на този извод на съда, по което касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика, и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по всеки от формулираните въпроси касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал защо счита, че отговорът им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на който и да е от тези въпроси, защото по всеки от тях вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 314 от 18.06.2025 г., постановено по в.т.д. № 258/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, в обжалваната му част. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 150 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение