Определение № 50149 от 06.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на К. С. Г. и В. К. Г., двамата представлявани от адвокат Юл. С., против въззивното решение № 44 от 14.03.2022 год. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, постановено по в. гр. д. № 421/2021 год. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 260275 от 1.07.2021 год. по гр. д. № 472/2020 год. на Районен съд – гр. Дупница, с което е допусната делба на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [улица], при описаните съседи, между Й. К. Г. с дял 5/15 ид. ч., Й. К. Г. и В. Л. Г. с общ дял в режим на СИО 5/15 ид. ч., К. С. Г. с дял 3/15 ид. ч. и В. К. Г. с дял 2/15 ид. ч. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Считат, че делбата на поземления имот е недопустима поради статута му на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, както и поради невъзможността от него да се обособят четири реални дяла, колкото са съсобствениците. Поддържат и довод, че въззивният съд неоснователно е отказал да уважи искането им за събиране на доказателство за спазване на чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ. Искат отмяна на решението и вместо това предявеният иск за делба на имота бъде отхвърлен или делото се върне за ново разглеждане, при което да се изиска становището на главния архитект на общината относно поделяемостта на имота. Касаторът К. Г. претендира присъждане на направените разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Ответниците по касация Й. К. Г. и В. Л. Г., чрез адв. Пл. М., в представения писмен отговор поддържат становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на разноските. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което делбата е допусната между страните при посочените квоти, въззивният съд приел, че процесният поземлен имот е съсобствен между тях, като е препратил към правните изводи на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК, които споделил при самостоятелната си преценка на твърденията на страните и събраните писмени доказателства относно придобивните им основания - наследствено правоприемство и разпоредителни сделки. За неоснователно е прието възражението за недопустимост на делбата поради статута на дворното място на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС с оглед наличието на сграда в режим на етажна собственост. От събраните доказателства се установява, че само съделителят К. Г. притежава ид. част от самостоятелен обект в същата, другите съделители не притежават такива, а другите собственици на обекти в сградата не притежават право на собственост в дворното място. Въз основа на тези факти въззивният съд обосновал извод, че дворното място няма статут на обща част, по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, като се е позовал и на съдебна практика. Посочил е, че в случая не е приложима т. 1, б. „д” и б. „е” на ППВС № 2/82 год., в които недопустимостта на делбата на съсобствен парцел е обусловена от наличието на хоризонтална или вертикална етажна собственост, отделни обекти в която принадлежат на съсобствениците на мястото, нито е налице изключението от това правило, предмет на цитираното решение № 97 от 17.01.2019 год. по гр. д. № 3051/2017 год. на ІІ г. о. на ВКС, в хипотеза, при която в горния случай е възможно от съсобствения УПИ да се обособят толкова УПИ, колкото са съсобствениците на мястото, като всеки от тях получи самостоятелен имот, в който се намира сградата му. С оглед на установените по настоящето дело факти, изключващи приложение на горните хипотези, делбата на дворното място е допустима, а въпросът за поделяемостта му е предмет на извършване на делбата във втората фаза на делбеното производство. С оглед предмета на решението по допускане на делбата е прието за неоснователно и възражението на касаторите за реална неподеляемост на имота на четири реални дяла, колкото са съсобствениците. Искането на касаторите за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Има ли статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС дворното място, предмет на делото за делба, върху което са изградени двуетажна жилищна сграда и постройка за допълващо застрояване, в която са съсобственици страните в производството, като се позовават на противоречие с решение № 201 от 19.10.2015 год. по гр. д. № 2585/2015 год. І г. о. на ВКС. В него е прието, че допустимостта на делбата на застроено дворно място се преценява с оглед състоянието на имота към момента на приключване на съдебното дирене в първата фаза на производството, вкл. с оглед градоустройствения статут на имота. Ако не съществува възможност от имота да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ, делбата следва да се приеме за недопустима, тъй като дворното място има предназначение да обслужва всички построени в него сгради и представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Произнасянето на въззивния съд не противоречи на посоченото решение, тъй като е установено, че построената в имота двуетажна жилищна сграда принадлежи на трети лица, с изключение на притежаваната от съделителя К. Г. ид. ч. от втория етаж, съгласно нот. акт № 43/1994 год. Въззивният съд не е обсъждал наличие на друга сграда в имота, но дори и такава да съществува - селскостопанска сграда, видно от данните в скицата на поземления имот на л. 23 от първоинстанционното производство, тя принадлежи на всички съсобственици на имота, т. е. не е обект в индивидуална собственост на друг съделител. По настоящето дело съдът е приел, че земята не представлява обща част с оглед предназначението да обслужва всички построени в него сгради, затова и обсъждането на въпроса за реалната поделяемост на имота не е предмет на първата фаза на делбата. В този смисъл не се констатира противоречие с посоченото съдебно решение, в което изводът е обусловен от други факти, а именно – в него е установено, че в дворното място са изградени самостоятелни обекти, притежавани в индивидуална собственост на всеки от съделителите, в която хипотеза ако е изслушано заключение на експертиза, според която е възможно обособяване на самостоятелни УПИ от съсобствения имот и е проведена процедурата по чл. 201 ЗУТ, делбата му е допустима. Такова е и разрешението в цитираното от въззивния съд решение № 97 от 17.01.2019 год. по гр. д. № 3051/2017 год. на ІІ г. о. на ВКС. В съдебната практика – напр. решение № 87 от 7.07.2011 год. по гр. д. № 825/2010 год. ІІ г. о., решение № 59 от 12.03.2012 год. по гр. д. № 911/2011 год. на ІІ г. о. на ВКС е прието, че делбата на съсобствен УПИ е недопустима само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена, в който случай земята е обща част, или в случаите, когато намира приложение чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Когато в съсобствения имот има една сграда, която е съсобствена между собствениците на земята, и втора сграда, която е индивидуална суперфициарна собственост на съделител, т. 1, б. „д” от ППВС № 2/1982 год. не намира приложение и е допустимо да се извърши делбата на имота, заедно със съсобствената сграда. Прието е, че в този случай не може да се приеме, че теренът е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо значение спрямо сградите, т. е. че е станал обща част. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение не противоречи на приетото в цитираната съдебна практика, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въз основа на установените от събраните доказателства факти съдът е обосновал извод за липса на пречки за допускане на делбата, каквито са налице в хипотезите, в които земята представлява обща част на построени в нея обекти, респ. сгради, индивидуална собственост на съсобствениците на земята или при приложение на чл. 183 ЗУТ. С оглед на горните съображения поставеният втори процесуалноправен въпрос относно назначаване на техническа експертиза в първата фаза на делбата за установяване поделяемостта на имота съобразно правилата на чл. 19 ЗУТ, е неотносим и не може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Този въпрос, както и поставените такива в р. ІІІ на изложението, представляват доводи за неправилност на направените /респ. ненаправените/ от въззивния съд изводи: относно оставеното без уважение искане на касаторите за изискване допълнителна информация относно поделяемостта на делбения имот, а не назначаване на техническа експертиза, както и относно наличието на хоризонтална етажна собственост в хипотеза на построени жилищна сграда и стопанска постройка, собственост на различни лица, и следва ли да се приеме, че парцелът представлява прилежаща площ към тях. Направеният от съда в обжалваното решение извод е обоснован въз основа преценката на събраните доказателства, която не може да се проверява в настоящето производство. Затова поставените въпроси не представляват правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а от друга страна – не могат да обосноват наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при наличието на съдебна практика за хипотезите, при които е недопустима делбата на съсобствен парцел, застроен със сгради, цитирана както от съда, така и от касаторите в изложението им. Релевираното основание е обосновано с липса на съдебна практика, което не съответства на данните по делото. По тези съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и доводи в тази насока да не са заявени, при служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци доколкото решението е постановено по предявения иск и е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците направените в настоящето производство разноски в размер на 1 760 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.