Определение № 316 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 475/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 12/3.01.2020 г., подадена от М. И. Ц., чрез адвокат Ю. О., срещу решение № 152 от 4.12.2019 г. по гр. д. № 253/2019 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 286 от 6.08.2019 г. по гр. д. № 1534/2018 г. на Районен съд – Силистра.

С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК на М. И. Ц. срещу Х. И. Д., В. Х. Д. и Р. Х. Д. (конституирани като наследници на мястото на първоначалната ответница по исковата молба Д. М. Д.), че ответниците не са собственици на имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-66/2.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 302 кв. м, находящ се в [населено място], м. „М.“ - територия по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, при съседи: имоти с идентификатори * и ***.

Въззивният съд е посочил в решението си, че М. И. Ц. е предявила иск, с който моли съда да признае за установено, че ответниците не са собственици на процесния имот, както и да отмени съставения в тяхна полза констативен нотариален акт. От своя страна ответниците са оспорили иска, като са се позовали на изтекла придобивна давност.

Съдът е изложил, че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот с представения по делото нотариален акт № 106, т. XXXI по описа на СВ - Силистра за 2005 г., съгласно който на 16.09.2005 г. същата, в качеството си на купувач, сключила договор за покупко-продажба на лозе с площ от 1 000 кв. м, находящо се в землището на [населено място], трети район, М. „.“, част от който съгласно данните от скица № * от 25.10.2018 г. се явява процесният имот с идентификатор *** и с площ от 302 кв. м. Съгласно представения по делото нотариален акт № 68, т. XXIII по описа на СВ - Силистра за 2011 г., първоначалната ответница Д. М. Д. била призната за собственик по давностно владение на същия недвижим имот. Визирал е, че пред районния съд са били разпитани водените от ответниците свидетели И. Н. и Н. В., имащи преки впечатления, че процесната земеделска площ се ползва от семейството на ответниците и е засадена с овощни дървета, като и двамата свидетели помагали в подрязването и фрезоването на овошките през последните пет години. По делото бил разпитан и свидетелят Ц., брат на М. Ц., на когото тя предоставила възможността да стопанисва лозето, като от показанията му ставало ясно, че в последните 3-4-5 години, когато сестра му дала да се разбере, че има намерение да защити собствеността си по съдебен ред, ответниците започнали фактически да осъществяват дейности по поддръжка на имота. Свидетелят признал пред съда, че когато сменил катинара на портата, от която се влиза както в спорния имот, така и в лозето на свидетеля, той предоставил на ответника Д. ключ от него, за да не препятства достъпа му до засадената в имота овощна градина.

Окръжен съд – Силистра е приел, че от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че в южната част на имот с идентификатор *** съществува овощна градина, а в северната му част - лешников храст, както и че в него не са засадени лозови насаждения, каквито са налице в останалата част от закупения от ищцата имот по нотариален акт № 106, т. XXXI по описа на СВ - Силистра за 2005 г. Посочил е, че от направената по обясненията на страните скица към експертизата е видно, че ищцата владее 1 332 кв. м, а е закупила един декар. На скицата е отразено и че площта, в която се застъпва владението на имота на ищцата и на ответниците, е 53 кв. м. Освен това, ищцата е навлязла в имота на ответниците с 94 кв. м, които включват и спорните 53 кв. м, за останалите 41 кв. м ответниците дори нямат претенции. Ето защо, съдът е заключил, че дори да се приеме, че ищцата е придобила по давност 1 238 кв. м през 2016 г., за което се опитала да представи нотариален акт, който не бил приет по делото поради настъпила процесуална преклузия, очевиден е изводът на база констатациите на вещото лице, че тези 94 кв. м, с които Ц. е навлязла в имота на ответниците, допълват точно реално владяната от нея към настоящия момент площ от 1 332 кв. м (1 238 + 94), за които тя няма основание да претендира собственост нито поради покупко-продажба, нито по давностно владение. Въззивният съд е посочил, че този извод представлява само допълнение към направената от районния съд констатация на база свидетелските показания, че поне през последните пет години ответниците осъществяват собственически правомощия в спорната овощна градина, като я посещават, обработват и събират плодовете от реколтата, поради което и ищцовата страна не е успяла да обори възникналото в тяхна полза право на собственост; тъкмо напротив - осъществяваното към настоящия момент владение бележи установена на по-ранен етап фактическа власт над имота и в светлината на констатациите от нотариален акт № 68, т. XXIII по описа на СВ - Силистра за 2011 г. се явява продължение на тази власт и проявление на установеното с този акт вещно право, като правата на собственост, придобити от ищцата на база покупко-продажбата от 2006 г. и давностното владение от 2016 г., по никакъв начин не са засегнати.

Съдът е посочил, също така, че отмяната на заповед № КД-14-19-176/7.06.2011 г. на началника на Служба по геодезия, картография и кадастър, гр.Силистра, съпроводена със скица-проект, с решение № 93/20.09.2018 г., постановено по адм. д. № 88/2018 г. на Административен съд - Силистра, не касае направените от първата и втората съдебни инстанции изводи по основателността на исковата претенция. В тази връзка е счел за несъстоятелни и доводите на М. Ц., че тъй като заповедта на административния орган е била отменена, то нотариалният акт по обстоятелствена проверка на праводателката на ответниците от 2011 г. е нищожен. Приел е за неоснователни твърденията на Ц. за нарушени процесуални правила и незаконосъобразен отказ на първоинстанционния съд да бъде разпитан свидетел, като е изложил, че отказът на първоинстанционния съд е бил свързан с настъпила преклузия.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Ц. твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Излага, че от инкорпорираните във въззивната й жалба доводи е следвал изводът, че въззивната инстанция е трябвало да изправи нередовностите, допуснати от първоинстанционния съд, предвид правомощията на въззивния съд съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в тази връзка поставя следните въпроси:

1. Когато във възивната жалба се съдържат подробни доводи за допуснати нарушения на съществени процесуални правила от първоинстанционния съд, следва ли въззивната инстанция да направи нов, обстоен доклад, с който да изпълни дадените с нормата на чл. 146 ГПК правомощия на съда;

2. След като още с исковата молба е направено искане за допускане на двама свидетели, това право преклудира ли се и следва ли въззивната инстанция при заявяването му с въззивната жалба да го уважи;

3. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, неточна или липсва въобще такава, вследствие на което на страните не са дадени въобще указания относно подлежащи на доказване факти, следва ли той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на закона;

4. Когато по делото е установено, че спорният имот има характера на земеделска земя, чието възстановяване става по специалните норми на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, може ли такъв имот да бъде придобит по давност.

По последния въпрос жалбоподателката се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 120/30.03.2011 г. по гр. д. № 462/2010 г. на ВКС, І г. о.

Жалбоподателката излага, че в издадения на ответниците по делото нотариален акт по обстоятелствена проверка е визирано, че същите са собственици на поземлен имот - лозе с площ от 302 кв. м, съставляващо имот с идентификатор *** по КККР на гр.Силистра, като такъв имот понастоящем не съществува, тъй като същият е бил създаден на база заповед № КД-14-19/7.06.2011 г. на началник СГГК гр.Силистра, отменена с влязло в сила на 10.10.2018 г. решение № 93/20.09.2018 г., постановено по адм. д. № 88/2018 г. на Административен съд - гр.Силистра. Въз основа на така изложеното, формулира въпросите:

5. След отмяната на заповедта, разделяща поземлен имот * на три нови имота - ПИ *, ПИ * и ПИ *, притежават ли въобще ответниците имот и кой е той;

6. След отмяната на тази заповед, какво всъщност легитимира ответниците в процеса като собственици на имот ***.

В изложението е визирано и че от решението на въззивния съд не става ясно какво съдът е приел за установено и какво не, поради което са формулирани въпросите:

7. Как следва да се приеме крайният извод на въззивния съд, с който той е потвърдил решението на районният съд;

8. Следва ли въззивната инстанция да подложи на прецизен и цялостен анализ всички събрани в производството по делото доказателства и как следва ги цени.

Ответниците са подали отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия от формулираните в изложението към касационната жалба въпроси отговор е даден с Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2. В цитираното тълкувателно решение е прието, че дори да намери за основателни направените пред него оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. Така в случая е постъпил и Окръжен съд – Силистра.

Вторият въпрос, така както е зададен, не съответства напълно на обстоятелствата по делото, поради което по него не може да бъде допуснато касационно обжалване. Това е така, защото действително М. Ц. с исковата молба е поискала допускане на двама свидетели за установяване на сочените от нея факти, но в първото публично заседание пред първоинстанционния съд изрично е заявила, че води само един свидетел и желае единствено той да бъде разпитан, като по този начин се е отказала от втория свидетел. Едва в третото заседание е направено искане от ищцовата страна за разпит на още един свидетел, като същото е било оставено без уважение от районния съд, поради настъпила процесуална преклузия.

Същевременно, по отношение на втория въпрос не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос от изложението е изцяло ирелевантен, доколкото в случая въззивният съд не е преценил, че дадената от Районен съд – Силистра квалификация на предявения иск е неправилна, неточна или липсва въобще.

Първоинстанционният съд е квалифицирал иска като отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, съединен с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, като втората съдебна инстанция очевидно се е съгласила с така дадената квалификация.

Четвъртият въпрос също е изцяло неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение, в което не е обсъждано дали процесният имот е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, както и кога е станало това. Освен това, наложилата се съдебна практика на ВКС непротиворечиво приема, че от момента, в който е приключила административната процедура по възстановяване собствеността на имот по реда на ЗСПЗЗ, може да тече придобивна давност в полза на трети лица.

Петият и шестият въпроси, формулирани в изложението като взаимно свързани, нямат характеристиките на такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не предполагат даване на принципен отговор, а са свързани с преценката на конкретни доказателства.

Седмият въпрос не представлява въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно възприетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на осмия въпрос жалбоподателката не е аргументирала на кое конкретно основание за допускане на касационно обжалване се позовава. Освен това, въззивната инстанция е обсъдила в решението си доводите и възраженията на страните и събраните доказателства, като въз основа на това е направила изводи, че спорен между страните се явява не целият процесен имот, а част от него, възлизаща на 94 кв. м, като по отношение на тази част М. Ц. не се легитимира като собственик, докато правата на ответниците не са оборени по делото, а напротив – установени са от доказателствения материал.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците имат право на направените по делото пред ВКС разноски за адвокат, възлизащи на сумата от 700 лв. за всеки един от тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,