Определение № 3762 от 26.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4930/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2483/19.09.2022 г. по гр.д. № 12630/2021 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20160265/20.07.2021 г. по гр.д. № 45572/2020 г. на Софийски районен съд, по иска на В. В. К. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, предявен при условията по чл. 439 ГПК, е признал за установено, че поради изтекла погасителна давност не съществува правото на принудително изпълнение по вземанията за лихвоносна главница за сумата 5 257.14 лв. с разноски с източник договор за банков кредит от 04.07.2007 г. и анекс към договора от 30.09.2009 г. по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 14725/2012 г. от Софийски районен съд в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу В. В. К.. Решението се обжалва от „ЕОС Матрикс“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материално-правни въпроси: 1. Прилага ли се чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС? и 2. Погасителната давност прекъсва ли се на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД от извършване на изпълнително действие по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд е отговорил на първия положително, а на втория – отрицателно в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „в“ ЗЗД). Претендира разноски по делото. Ответникът по касация В. К. възразява, че първия повдигнат въпрос въззивният съд е решил в съответствие с други решения на Върховния касационен съд, и решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че последното изпълнително действие, прекъснало на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД срока на погасителната давност по вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена в полза на „Райфайзенбанк България“ АД, впоследствие прехвърлила на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД вземанията си по договора за банков кредит от 04.07.2007 г. и анекса, е предприето по изп.д. № 20128610401673 на ЧСИ Д. В.. Това е запорът от 15.05.2013 г. върху трудовото възнаграждение на длъжника. Задължително действие има т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, която обяви за изгубило значение ППлВС № 3/1980 г., а според тълкувателното решение новата погасителна давност за принудително събираното вземане започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното изпълнително действие. Въззивният съд е приел също, че следващото поискано действие по изпълнителното дело, образувано преди 26.06.2015 г., когато влезе в сила тълкувателното решение, е от 28.05.2015 г. Тогава взискателят е поискал от съдебния изпълнител справка в ПП-КАТ при ОДМВР дали длъжникът притежава лек автомобил. Към 28.05.2015 г. обаче изпълнителното дело е прекратено поради перемпция, настъпила на 15.05.2015 г. (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК). Това искане, както и следващото от 24.03.2016 г., с което взискателят е повторил искането си за справка, не са прекъснали давността за лихвоносната главница с разноски. Основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД е неосъществимо, след като изпълнителното дело е прекратено на 15.05.2015 г. Въззивният съд е приел, че новата 5-годишна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, с която се ползва влязлата в сила заповед за изпълнение, е започнала да тече от 15.05.2013 г. и е изтекла към 14.08.2019 г., когато е образувано второ изпълнително дело с представянето на същия изпълнителен лист, върнат на взискателя след прекратяването на първото изпълнително дело. С тези съображения въззивният съд е приел, че към 23.09.2020 г. – датата, на която е предявен отрицателният установителен иск, предвиден в чл. 439 ГПК, поради изтекла давност е погасено правото на принудително изпълнение за лихвоносната главница с разноски по договора за банков кредит от 04.07.2007 г. и анекса. При тези мотиви и двата повдигнати въпроса обуславят решението. Даденият положителен отговор на първия, а и решенията по чл. 290 – 293 ГПК, на които ответникът по касация се позовава, са в противоречие с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС. Първото изпълнително дело, по което въззивният съд е отказал да приложи ППлВС № 3/80 г., съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането, е образувано през 2012 г. С тълкувателното решение се прие, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС. Следователно по този въпрос е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория повдигнат въпрос производството по настоящото дело бе спряно с определение № 1267/25.05.2023 г. до приключване на тълк.д. № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС. С т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС прие, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Привременната пречка за допустимост е отпаднала, а производството следва да бъде възобновено. Решението следва да се допусне до касационно обжалване и по този въпрос, доколкото тълкувателното решение е задължително за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). По втория въпрос е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото отрицателният отговор, даден от въззивния съд, е в противоречие с извършеното нормативно тълкуване. При тези мотиви, съдът