Определение № 353 от 26.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2223/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 244 от 22.07.2019 г. по в. т. д. № 289/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 669 от 20.12.2018 г. по т. д. № 590/2018 г., предявените срещу дружеството искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на Р. И. М., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 15.06.2016 г., след съобразяване на доброволно заплатената на всеки от ищците сума 40 000 лв., са уважени съответно: искът на А. А. М. е уважен за сумата 110 000 лв., а исковете на Рейхание Р. М., А. Р. М. и С. Р. М. са уважени за сумата 80 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която претенцията на ищцата А. А. М. е уважена допълнително за сумата 30 000 лв. Становището му за недопустимост е аргументирано с това, че оплакването на ищците, в т. ч. и на посочената ищца, за занижен размер на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди не е било заявено в подадената от тях първоначална въззивна жалба, а едва в депозираната впоследствие насрещна въззивна жалба, т. е. това оплакване е направено извън срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и като такова не подлежи на разглеждане. В касационната жалба са релевирани подробни съображения и за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова част поради допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Според касатора, решаващият състав не е обсъдил изложените във въззивната му жалба съществени оплаквания във връзка с преценката на свидетелските показания и не е извършил собствена такава; не е изложил мотиви за завишаване обезщетението на ищцата А. М.; при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди не е приложил правилно критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е присъдил прекомерно високи размери и то без да отчете разликата в отношенията между починалия и всеки от ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен с твърдението за частична недопустимост на въззивното решение, допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „ 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради противоречия в свидетелските показания и необоснованост на фактическите констатации относно характера на отношенията между ищците и техния наследодател, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми; 2. Неизлагането на абсолютно никакви мотиви във въззивното решение за завишаване на обезщетението на ищцата А. М. с 30 000 лв. води ли до нарушение на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, до необоснованост или до очевидна неправилност на съдебния акт; 3. Несъобразяването от съда на социално-икономическия статус на ищците и конкретните икономически условия в страната като критерии, които изпълват съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД, води ли до нарушение на принципа за справедливост, възприет в чл. 52 ЗЗД“. Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос) и ППВС № 4/68 г. (за третия въпрос), а също и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, конкретно посочена за всеки от трите въпроса. Ответниците по касация – А. А., Рейхание Р. М., А. Р. М. и С. Р. М. – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор от 30.08.2019 г. Претендират присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за доказани всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ, а именно: наличие на валидно застрахователно правоотношение към датата на процесното ПТП; настъпило застрахователно събитие – пътно-транспортно произшествие от 15.06.2016 г., при което е причинена смъртта на Р. М. (съпруг на ищцата А. М. и баща на останалите трима ищци); неправомерно поведение от страна на водача на МПС и вредоносни последици – претърпени психически болки и страдания, които са в причинна връзка с неправомерното поведение на виновния водач. Извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца са счетени за установени от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 1296/2017 г. на Пловдивски окръжен съд. Като спорни за производството пред въззивната инстанция са преценени единствено въпросите за размера на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на техния наследодател, изразяващо се в непоставянето на обезопасителен колан. По отношение размера на обезщетенията на ищците-деца на починалия Р. М., въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че справедливо обезщетение за всеки от тези ищци е сумата 120 000 лв. Като обстоятелства, имащи значение в тази насока, решаващият състав е посочил: възрастта и семейния статус на ищците; фактът, че същите са пълнолетни и имат свой самостоятелен живот, възрастта на починалия родител, съобразявайки, че според данните по делото същият е бил в сравнително трудоспособна възраст и преди всичко – морална опора за пълнолетните си деца; създадените между тях изключително близки отношения, установени по категоричен и убедителен начин от показанията на разпитаните по делото свидетели. По отношение обаче дължимото на ищцата-съпруга обезщетение въззивният съд е счел, че определеното й от първата инстанция обезщетение в размер на 120 000 лв. е занижено и че справедливо би било обезщетение в размер на сумата 150 000 лв. За да достигне до този извод, освен възрастта на ищцата А. М. и на починалия Р. М. – 69 години, решаващият състав е съобразил обстоятелството, че двамата съпрузи, чиито деца са пълнолетни, са живеели сами и са били морална опора един на друг; че починалият Р. е бил трудоспособен и се е занимавал активно със земеделие, както и че посочената ищца преживява изключително тежко загубата на най-близкия си човек, което е довело включително и до влошаване на здравословното й състояние. Що се отнася до възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредите от починалото лице, от една страна, същото е счетено за недоказано, доколкото от заключението на автотехническата експертиза се установява, че върху трупа на Р. М. е намерен премазан колан, който не е закопчан, т. е. това сочи по-скоро на извода, че коланът е бил поставен, но вследствие на удара се е разкопчал. От друга страна, възражението е преценено и като неоснователно, тъй като с оглед конкретния механизъм на произшествието (страничен удар) и вредите върху автомобила (значително деформиране на купето откъм мястото, на което е седял починалият), смъртта на последния е била неизбежна, дори и при поставен обезопасителен колан. Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването на застрахователното дружество за недопустимост на подадената от ищците насрещна жалба, като е изразил разбирането, че упражняването на правото за подаване на насрещна въззивна жалба не е ограничено от вече упражненото от тях право да обжалват решението в друга негова част. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност атакуваното решение да е недопустимо в частта, с която е уважена насрещната въззивна жалба на ищцата А. М., като й е присъдена допълнително сумата 30 000 лв. Действително, с подадената от ищците въззивна жалба първоинстанциноното решение е обжалвано само в частта му, с която е отхвърлено искането им за присъждане на законна лихва от датата на произшествието (15.06.2016 г.) до сезирането на застрахователя с претенция за заплащане на застрахователни обезщетения ( 20.03.2018 г.), а не е обжалвано в частта, с която исковете им по чл. 432, ал. 1 КЗ са отхвърлени частично. Тази част на първоинстанционния акт е въведена като предмет на въззивното производство впоследствие с депозираната от ищците насрещна въззивна жалба, след като застрахователят е подал въззивна жалба срещу решението в частта, с която исковете срещу него са били уважени частично. Сезирането на въззивната инстанция по посочения начин обаче не е в противоречие с процесуалния закон и не води до недопустимост на произнасянето в частта, с която е уважена насрещната въззивна жалба на ищцата А. М.. Този извод следва от самата нормативна уредба. В разпоредбите на чл. 263, ал. 2 и 3 ГПК, предвиждащи предпоставките за упражняване правото на насрещна въззивна жалба, не е поставено изискване за идентичност в предмета на въззивната и на насрещната въззивна жалба. Посочената в чл. 264, ал. 4 ГПК обусловеност на насрещната въззивна жалба от първоначалната въззивна жалба касае само условието, за да бъде разгледана (ако бъде разгледана въззивната жалба), но не и обусловеност между предмета на двете жалби. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК определение № 57 от 06.04.2020 г. по ч. гр. д. № 422/2020 г. на II г. о., която настоящият състав споделя. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси, доколкото същите не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуланоправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая по отношение и на трите въпроса тези изисквания не са налице. Въпросите съдържат твърдения, които не съответстват на мотивите на въззивния акт и като цяло обективират несъгласието на страната с направените от въззивната инстанция изводи, основани на преценката на събраните по делото доказателства. По-конкретно, не кореспондира с решението на Пловдивски апелативен съд твърдението в първия въпрос, че въззивният съд не е обсъдил довода във въззивната жалба във връзка с показанията на свидетелите и че не е установил самостоятелно фактическата обстановка с оглед всички събрани доказателства и заявените от жалбоподателя оплаквания. Точно обратното, решаващият състав е изложил подробни съображения както по отношение показанията на свидетелите, така и по всички релевирани от страните доводи и възражения, като е изградил свои самостоятелни и задълбочено аргуменитрани изводи, включително и във връзка с определеното от него по-високо обезщетение за неимуществени вреди на ищцата А. М.. Поради това, неоснователно е и съдържащото се във втория въпрос твърдение за „неизлагане на абсолютно никакви мотиви“ в тази насока. Що се отнася до въпроса, свързан със социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието, твърдението на касатора, че не са взети предвид при определяне на обезщетенията, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на акта, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2016 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите от страна на въззивния съд не означава, че тези обстоятелства са игнорирани. С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъжда наличието на конкретно заявеното от тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от този изход на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно предвид липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК