Определение № 50463 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1782/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 361346/9.11.2021 г. (подадена по пощата, с дата на пощенското клеймо 8.11.2021 г.), на Ц. В. К., чрез адвокат А. С., срещу решение № 265790 от 17.09.2021 г. по гр. д. № 686/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 175631 от 13.08.2020 г. по гр. д. № 36294/2018 г. на Софийски районен съд за осъждане на Ц. В. К. да заплати на Д. Я. Ж. сума в размер на 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки и страдания, психически и емоционален стрес вследствие от нанесения от ответника побой, обиди и заплахи на 28.05.2013 г., в гр. София, на ул. "Димитър Петков", ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 28.05.2013 г., до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е съобразил, че по делото е предявен от Д. Я. Ж. срещу Ц. В. К. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди - болки и страдания, унижения, срам от извършен деликт пред огромен кръг лица, уронване на честта и достойнството на ищцата в резултат от отправени спрямо нея псувни, ритане, блъскане, обиди, при твърдения, че извършеното съставлява престъпление по чл. 325, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, за което ответникът е бил признат за виновен с влязла в законна сила присъда. От своя страна, ответникът е оспорил иска по възражения, че не е извършил твърдяното противоправно деяние, както и че не е налице причинно-следствена връзка между деянието и претендираните вреди; счита размера на претенцията и за необосновано завишен.

Съдът е посочил, че ищцата следва да докаже фактите, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а именно - противоправно деяние (действие или бездействие), вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди. Законодателят е презумирал небрежната вина, следователно наличието на такава не е необходимо да се доказва.

Визирал е, че в конкретния случай ищцата е релевирала твърдения, че е пострадала от извършено от ответника престъпление. Намерил е, че това обстоятелство е установено от представения препис от влязла в законна сила на 22.08.2019 г. присъда, постановена по НОХД № 10084/2015 г. по описа на СРС, с която Ц. В. К. е признат за виновен в това, че на 28.05.2013 г., около 16.00 ч., в гр. София, на ул. "Димитър Петков" № 72, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото - нарекъл Д. Я. Ж. с думите „тъпа патка, загубено парче, курва”, като деянието се отличавало с изключителна дързост - нанесъл на Д. Я. Ж. удари с ръка в областта на главата и удари с ръка и крак по лек автомобил „Ягуар” с peг. [рег.номер на МПС] и с ключ надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предния капак, счупил антената на лекия автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост, поради което и на основание чл. 325, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от четири месеца, като изпълнението е отложено с изпитателен срок от 3 години. Със същата присъда ответникът Ц. В. К. е признат за виновен и в това, че на 28.05.2013 г., около 16.00 ч., в гр. София, на ул. "Димитър Петков" № 72, повредил противозаконно чужди движими вещи, както следва: надраскал задна броня, заден капак, предна лява врата, задна лява врата, предна дясна врата, преден десен калник, преден капак, като вредата възлиза на сумата от общо 625 лв.; като унищожил противозаконно чужди движими вещи, както следва: счупил антената на автомобила и дръжката на скоростния лост, чиято обща стойност възлиза на 75 лв., на лек автомобил „Ягуар” с peг. [рег.номер на МПС], собственост на Д. Я. Ж., като общата стойност на повредените и унищожените вещи възлиза на сумата от 600 лв., поради което и на основание чл. 217 и чл. 54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 месеца, като подсъдимият е бил оправдан по първоначалното обвинение за разликата до 600 лв., посочени като обща стойност на повредените чужди движими вещи, и за разликата до 675 лв., като обща стойност на повредените и унищожените вещи. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е било отложено с изпитателен срок от 3 години. На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е наложил едно общо най-тежко наказание, а именно - лишаване от свобода за срок от 4 месеца, с изпитателен срок от 3 години.

Софийски градски съд се е позовал на разпоредбата на чл. 300 ГПК и е приел за установено по делото, че Ц. К. е извършил виновно и противоправно деянията, за които е бил признат за виновен с влязлата в сила присъда, а именно: нарекъл е Д. Я. Ж. с думите „тъпа патка, загубено парче, курва”, нанесъл й е удари с ръка в областта на главата, както и удари с ръка и крак по лек автомобил „Ягуар” с peг. [рег.номер на МПС], и с ключ е надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предния капак, счупил е антената на лекия автомобил и е отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост.

Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства. Изложил е, че от показанията на свидетеля Е. Ж. се установява състоянието на Д. Ж. непосредствено след претърпения инцидент. Посочил е, че свидетелят и Д. Ж. са съпрузи, поради което е житейски логично Е. Ж. да има преки наблюдения върху възстановителния период, както и върху начина, по който се е отразил инцидентът върху психическото състояние на ищцата. Той не присъствал на инцидента, но съпругата му се обадила по телефона и му казала, че някакъв мъж се държи агресивно и свидетелят я посъветвал да се заключи в колата и да викне полиция. Съгласно показанията на този свидетел, след процесния инцидент Д. Ж. плачела, била раздразнителна и имала главоболие. Това състояние продължило няколко месеца. Започнала да пие и обезболяващи. Трудно й било да се справя в ежедневието, особено като се има предвид, че трябвало да се грижи за малките си деца.

Въззивният съд е посочил, че съгласно практиката на Върховния касационен съд показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички останали доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти, или противоречия с останалите доказателства по делото. В тази връзка е приел, че гореизложените показания на свидетеля Ж. следва да бъдат кредитирани, тъй като те не са опровергани от други доказателства по делото, в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. Съдът не е кредитирал показанията на въпросния свидетел в останалата им част – а именно, че в резултат на процесното деяние здравословното състояние на Д. Ж. се влошило и тя страдала от залитания и проблеми със слуха, което довело до необходимост от приемане на транквиланти.

Съдът е изложил и показанията на свидетелката М. С. - приятелка на Ц. К. и очевидец на инцидента (управлявала автомобила, в който пътувал и Ц. К.), съгласно които Д. Ж. спряла колата си по средата на пътното платно (пред автомобила, в който били С. и К.), но на червен светофар; след като сигналната уредба се сменила със зелен светофар, ищцата не потеглила, тъй като пазарувала някакви неща от близката сергия на пазара, без да излиза от автомобила си; след колата на С. се натрупала дълга опашка от други коли, които не можели да продължат напред, тъй като автомобилът на ищцата пречел на движението; К. се приближил до Ж., която била вътре в колата, и й казал да си мръдне автомобила, но вместо да го направи, тя започнала да обижда К. с думите „тъпанар”, „идиот”, „сега ще видиш коя съм”; Ц. К. не употребявал ругатни, единственото нещо, което направил, било да бутне антената на колата на ищцата.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на С., като противоречащи на установеното с влязлата в сила присъда по НОХД № 10084/2015 г. на СРС. По същите съображения не е кредитирал и тези на свидетеля П. М., според които К. не е удрял Д. Ж., не е отправял обидни думи спрямо нея и не е посягал на автомобила й.

При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е посочил, че релевантни са характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица. Приел е, че за да е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, от съда следва да бъде определен онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Софийски градски съд е намерил, че справедливият размер на дължимото в случая обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от общо 4000 лв. За да стигне до този извод, е съобразил времето и мястото на извършване на деянието - в светлата част на денонощието и на публично място, механизма на деянието - отправяне на непристойни и провокативни изрази, съпроводени с действия на физическа агресия, насочена пряко срещу ищцата и срещу нейна собственост, като последното също е било предприето с цел не само увреждане на лекия автомобил, но и е цел всяване на страх и ужас у пострадалата, с оглед вида на възможните следващи нападателни прояви на деликвента. Приел е, че посочените действия са от такова естество, че могат да предизвикат основателен силен страх за здравето на пострадалата. В резултат на така описаното деяние Ж. е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес и ужас от преживяното, чувство на безпомощност, предизвикан от обоснования страх, че може да бъде физически нападната, както се е и случило. Отражението върху психиката на пострадалата се е проявявало в продължителен период от време - около месец, което е довело до промяна в емоционалното й състояние. Изпитвала е неудобство и срам от преживяното на публично място, засегнати са били честта и достойнството й с оглед употребените спрямо нея обидни и груби изрази. В тази връзка съдът е посочил, че когато се претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди (обичайни негативни преживявания) от деликт, не е необходимо същите да бъдат подробно описани в исковата молба. В тези случаи не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от съответния деликт. В този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето и други специфични увреждания, то тогава тези болки и страдания трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, той носи тежестта да ги докаже.

Софийски градски съд е визирал, че в конкретния случай в исковата молба се претендират неимуществени вреди от деликта, изразяващи се в стрес от случилото се, в негативно отражение върху психиката на пострадалата, притеснение и безпокойство, накърняване на чувството за чест и достойнство. Приел е, че това са обичайни негативни преживявания, чувства и усещания в случаите на упражнено физическо насилие и употребени непристойни изрази - обиди и ругатни. За установяване на същите не са необходими формални доказателства в производството, доколкото те настъпват винаги в резултат от съответния деликт. Ищцата се легитимира като кредитор на вземане за репариране на претърпени неимуществени вреди в резултат на процесния деликт, изразяващи се в отрицателни стресови преживявания, страх, безпокойство, унижение, безпомощност, засягане на честта и достойнството на пострадалата. Същевременно съдът е заключил, че по делото липсват данни за настъпването на специфични и трайни тежки последици върху социалните контакти, семейния и професионален живот на ищцата, както и липсват данни за неблагоприятни бъдещи прояви в нейното психическо състояние. В този смисъл и с оглед обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, е приел, че присъждането на по-голяма от горепосочената сума би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. и т. 3 по ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи.

По този въпрос се сочи противоречие на атакуваното решение с приетото в: т. 18 на ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 217/8.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.

В тази връзка Ц. К. възразява срещу некредитирането от въззивния съд на показанията на свидетелите С. и М., като сочи, че нито в присъдата, нито в мотивите към нея е разгледан въпросът дали при извършване на престъплението са присъствали други лица, които са предизвикали основателен страх и стрес у ищцата, доколкото се твърди от свидетелите, че е имало множество лица, които са избутали автомобила на ищцата. Счита, че не неговото поведение е в причинна връзка с обстоятелството, че други лица също са се възмутили от поведението на Ж., блъскали са автомобила й и са го избутали, повишили са й тон и са я нагрубили.

2. За задължението на решаващия съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за когото има съмнение в обективността му.

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос въззивното решение противоречи на: решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.

Счита, че в противоречие с изложената практика съдът е дал вяра на част от показанията на свидетеля Ж., при положение, че друга част е намерена за недостоверна.

3. Обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата.

Позовава се на противоречие с приетото в: решение № 135/13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о. и визираните в него други съдебни актове, решение № 180/5.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015 г. на ВКС, ІІ т. о.

Излага, че присъдата в случая е за хулиганство (чл. 325 НК), което не обхваща в обективните си предели нанасянето на твърдените в исковата молба телесни увреждания.

4. Подлежат ли на доказване претърпените вреди при непозволено увреждане и кои факти подлежат на доказване при претенция за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане.

Позовава се на практика на ВКС, обективирана в: решение № 233/7.01.2019 г. по гр. д. № 2002/2018 г., ІІІ г. о., решение № 169/27.02.2018 г. по т. д. № 879/2016 г., ІІ т. о., определение № 484/28.05.2018 г. по гр. д. № 1058/2018 г., ІV г. о., и твърди, че с изключение на разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС не е налице предположение за наличие на неимуществени вреди. Счита, че Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, приемайки, че от наличието на деликт обичайно настъпват вреди.

5. Относно предпоставките за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане или за основанието на отговорността по чл. 45 от ЗЗД.

Ц. К. се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, III г. о.

Въпросът е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, че определени вреди се предполагат при извършване на определено деяние, което според жалбоподателя означава, че съдът предполага и наличието на причинна връзка между двата юридически факта – обстоятелство, което съдебната практика категорично отрича.

6. Въпроса за размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, съответно за прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД.

Визира противоречие на атакувания съдебен акт с приетото в: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 214/8.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ВКС, ІV г. о., като счита, че присъденото обезщетение е силно завишено.

Твърди, че Ж. не е претърпяла никакви телесни увреждания, а периодът на неудобство и срам от преживяното на публично място, засягането на честта и достойнството й е бил кратък. Счита, че съдът не е отчел, че възникналият конфликт е бил предизвикан от самата пострадала, както и че автомобилът й е бил блъскан и отместен от други лица, сред които не е бил жалбоподателят. Самата ответница не е възприела като сериозни твърдените заплахи за нейния живот. Не е отчетено и че исковата молба е предявена едва в края на давностния срок, а производството по делото – спряно, поради неприключилото наказателно дело, продължило повече от 5 г.

От насрещната страна е подаден отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с визираната в изложението към касационната жалба съдебна практика по първия формулиран въпрос.

Действително, съгласно формираната трайна съдебна практика на ВКС, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая Софийски градски съд не се е отклонил от въпросната съдебна практика, като е обсъдил каква фактическа обстановка и въз основа на кои доказателства е приел по делото и е направил съответните правни изводи.

Що се отнася до оплакването на жалбоподателя, че съдът не е обсъдил доказателствата за неправомерното поведение и на трети за делото лица, следва да се отбележи, че то е ирелевантно за изхода на спора, предвид разпоредбата на чл. 53 ЗЗД.

Относно задълженията на съда при преценка свидетелските показания на заинтересован свидетел разпоредбата на чл. 172 ГПК е конкретна и ясна, като по приложението й е налице и изобилна непротиворечива съдебна практика, включително посочената от Ц. К.. Софийски градски съд не е процедирал в противоречие с тази практика на ВКС, според която не съществува забрана въз основа показанията на свидетел, за който законът презумира вероятна заинтересованост, да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че съдът следва да подходи към показанията на такъв свидетел със засилена критичност; кредитирането показанията на заинтересован свидетел е допустимо, ако от другите данни по делото следва извод, че заинтересоваността му не се е отразила на достоверността им. Нещо повече, съдебното решение може да бъде основано и само на показанията на лица по чл. 172 ГПК, ако съдът след преценката им е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. В случая въззивният съд е изложил ясни мотиви защо кредитира показанията на свидетеля Ж. и в коя част.

Относно третия въпрос от изложението следва да се има предвид разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Визираната от жалбоподателя съдебна практика за това, че влязлата в сила присъда относно размера на причинените вреди формира сила на пресъдено нещо и е задължителна за гражданския съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението, е неотносима в настоящия случай, тъй като се отнася до различни хипотези.

Същевременно въззивното решение по горния въпрос отговаря на останалата съдебна практика, посочена от К. – че присъдата е задължителна за гражданския съд, само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по конкретното обвинение, но не и относно друго, различно деяние. В настоящия казус в самата присъда на наказателния съд е конкретизирано противоправното деяние, за извършването на което Ц. К. е бил признат за виновен и осъден на основание чл. 325, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК и чл. 54 НК. Извършването именно на това деяние е съобразено от въззивния съд на основание чл. 300 ГПК.

Относно въпросите под №№ 4 и 5, в решение № 169/27.02.2018 г. по т. д. № 879/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., цитирано от жалбоподателя, е прието, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) до доказване на противното и то е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът с всички доказателствени средства следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Без въведено от ответника оспорване, ищецът не дължи чрез пълно и главно доказване при установяване на причинната връзка да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения от него.

В случая, въззивното решение, като цяло, не противоречи на посочената практика на ВКС. Въпреки че въззивният съд е развил съображения, че претендираните от Ж. неимуществени вреди – стрес, негативно отражение върху психиката й, притеснение, безпокойство, накърняване на чувството за чест и достойнство – се презумират, тъй като настъпват винаги в резултат на съответния деликт, в действителност същият, за да уважи иска, е стъпил и на събраните по делото и кредитирани от него доказателства – показанията на свидетеля Е. Ж., установяващи претърпените от Д. Ж. болки и страдания.

По последния въпрос установената непротиворечива съдебна практика приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението: характера на увреждането, обстоятелствата, при които то е извършено, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на пострадалия, обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането и др.

В случая Софийски градски съд е съобразил решението си с гореизложеното. Присъденото от него обезщетение отговаря на критериите за справедливост и не се явява завишено с оглед претърпените от Д. Ж. неимуществени вреди.

Следва да се отбележи и че нито в отговора по чл. 131 ГПК, нито във въззивната си жалба Ц. К. е навел твърдения, че инцидентът е бил провокиран от самата пострадала, както и че и трети за спора лица са й нанесли вреди.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушаване на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,