Определение № 2438 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3294/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Х. срещу въззивно решение № 77 от 22.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 554/2022 г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С решение № 741 от 12.10.2022г. по гр. д. № 3039/2021г. на Шуменския районен съд, по предявения от Г. С. Х. против Д. Р. С. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****; адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващ гараж № * с площ от 20,48 кв. м, разположен в поземлен имот с идентификатор ****, като искът за предаване владението на тази част от имота е отхвърлен като неоснователен. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните по делото притежават по 1/2 ид. част от процесния гараж. В показанията си пред първоинстанционния съд свидетелката Х. А. /майка на ищцата/ е заявила, че ищцата живее в [населено място] от 5 - 6 г. и от нея знае, че няма ключ за гаража, не е ходила откакто е разведена дъщеря й до гаража, но в деня на делото, преди заседанието /11ч. на 17.05.2022 г./, ходила до гаража с дъщеря си и той бил заключен с ключ. Другата свидетелка на ищцата С. А. е посочила, че през октомври 2021 г. е ходила заедно с нея до гаража, но първата врата, която била обща за гаражите, била заключена. Свидетелят Р. С., баща на ответницата и бивш съпруг на ищцата, е заявил, че е предоставил ключовете от гаража на дъщеря си след прехвърлянето на собствеността, и първоначално тя държала там гумите за автомобила си и други дребни вещи. Освен вещите на дъщеря му в гаража имало и вещи на ищцата, които стояли там от развода им /стар хладилник, касетофон, малко хладилниче, стари мебели и шкафове/, които все още били там. След неразбирателството между страните през есента на 2020 г., ответницата оставила гаража отключен и оттогава не бил заключван, като от време на време му правели проверки, заради съхраняваните стари вещи. При последното идване на ответницата в града по К. през 2021 г. изнесли гумите с джантите и хладилните кутии и в момента тя нямала в гаража вещи, които да са й необходими. Гаражът бил затворен, но отключен. Свидетелят М. Й., собственик на съседен гараж, е заявил, че повече от 2 години гаражът е отключен. От силните ветрове през зимата понякога вратата се отваряла и той се обаждал на Р. С. за да го уведоми за това, и че я е затворил. Входните гаражни врати не се затваряли, а били постоянно отворени. Съдът е посочил, че приетото от първоинстанционния съд доказателство "Констативен протокол", изготвен от помощник – нотариус, допуснато с оглед опровергаване на свидетелските показания на свидетелката С. А., е недопустимо, но тъй като с него са представени и веществени доказателства - снимки на външните входни врати на гаражите, от които е видно, че от значително време стоят постоянно отворени, последните следва да се ценят като относимо и допустимо доказателство. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в случая ищцата не е успяла да установи при условията на главно и пълно доказване соченото от нея обстоятелство, че ответницата владее или държи нейната 1/2 идеална част от имота. Изложени са съображения, че показанията на ищцовите свидетели, освен че противоречат на останалите събрани по делото доказателства, не установят с категоричност заключването на гаража, а степента на достоверност на показанията на майката на ищцата следва да се преценява с оглед вероятната й заинтересованост съобразно чл. 172 ГПК. Свидетелят М. Й. е незаинтересован от изхода на спора и потвърждава твърденията на ответната страна, че гаражът е оставен отключен от близо две години. Единствено влошените отношения между страните са пречка да упражняват пълноценно правото си на собственост, но не е установено владеене /държане/ на цялата вещ от страна на ответницата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Налице ли е нарушение на материалния закон и допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд приеме в мотивите си за недопустимо по реда на ГПК доказателство „Констативен протокол“, изготвен от помощник нотариус на 16.09.2022 г., и след това да приеме същото това доказателство за относимо и допустимо; Допустимо ли е първо въззивният съд да приеме в мотивите си, че „Констативен протокол“, изготвен от помощник нотариус на 16.09.2022 г., е недопустимо доказателство, след което в същите мотиви цени същото доказателство като допустимо и относимо към предмета на спора“; 2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи свои решаващи мотиви“, и 3. „Допустимо ли е с недопустимо по реда на ГПК доказателство „Констативен протокол“, изготвен от помощник нотариус на 16.09.2022 г., съдът да приеме, че същото опровергава свидетелските показания на водените от ищцата свидетели“. Поддържа се, че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а вторият въпрос е решен и в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна по жалбата Д. Р. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият и третият въпрос са формулирани според твърденията на касаторката и не кореспондират на приетото в обжалваното решение, респ. на данните по делото, тъй като в случая съдът не е приел, че представеният по делото „Констативен протокол“, изготвен от помощник - нотариус на 16.09.2022 г., е допустимо и относимо доказателство, а е посочил, че представените с него снимки следва да се ценят като такова доказателство. Освен това тези въпроси се отнасят до един съпътстващ, а не решаващ мотив на въззивния съд, поради което нямат обуславящо изхода на спора значение. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това във връзка с тези въпроси не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. По втория поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че този въпрос е поставен във връзка с направено от касаторката оплакване, че съдът не е обсъдил представено от нея извлечение от банкова сметка на ищцата, установяващо, че на 12.08.2020 г. ответницата е решила да й преведе сумата 80 лв., с основание – наем за гараж за два месеца, с което действие е демонстрирала, че изцяло ползва гаража. В случая обаче искът по чл. 108 ЗС е предявен на 18.11.2021 г., т. е. повече от година след това, поради което това доказателство е неотносимо към предмета на настоящия спор. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация сумата 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,