Определение № 2671 от 16.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 479/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топливо енерджи“ ЕООД против решение №67/06.02.23г. по в.т.д.№1001/22г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №902049/05.08.22г. по т.д.№106/20г. по описа на Окръжен съд Благоевград, с което дружеството е осъдено на основание чл.59 ЗЗД да заплати на „Сани 2007“ЕООД сума в размер на 41 261 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание за периода от 01.07.2015г. до 14.09.2019г. на собствения на последното поземлен имот с находящите се в него сгради, ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на решението /като постановено по нередовна искова молба/ и за неправилност на крайния извод на въззивния съд, поради несъобразяването му с материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се,че от обстоятелствената част на исковата молба не става ясно кога и как дружеството-ответник е започнало да ползва неоснователно имота, а заявеният петитум не кореспондира с изложените в исковата молба обстоятелства. Касаторът счита,че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, приемайки,че ответникът дължи обезщетение по реда на чл.59 ЗЗД, въпреки установеното по делото,че владението на имота му е било предадено със сключването на предварителния договор между страните, от който момент същият се намира в имота на валидно правно основание /при изискване за обратното от разпоредбата на чл.59 ЗЗД/. С касационната жалба се претендира отмяна на решението на апелативния съд и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен с присъждане на разноските по делото, направени в трите инстанции. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът твърди,че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси от значение за изхода на делото: 1.Длъжен ли е ищецът в исковата молба да посочи как е формирал цената на иска и длъжен ли е при изложение на обстоятелствата, на които се основава иска, да изложи обстоятелства относно начина на формиране на цената на иска и длъжен ли е ищецът да изложи обстоятелствата, обосновали началния и крайния период на исковата претенция за плащане? /противоречие с решения по гр.д.№512/21г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№3067/19г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1153/19г. на ІV г.о. на ВКС по гр.д.№456/17г. на ІІ г.о. на ВКС, по т.д.№958/14г. на І т.о. на ВКС/; 2. Предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, които към датата на сключване на предварителния договор са били във владение на купувача по предварителния договор и продавачът по същия не се е противопоставил на това владение, е ли правно основание за ползването на имотите и добросъвестен ли е купувача, след като в процесния договор, сключен преди влизане в сила на постановлението за възлагане от ЧСИ, в чл.4.1 от същия е предвидено задължение на продавача да предаде владението на имотите след сключването на окончателния договор? /противоречие с решения по гр.д.№1056/11г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№2032/21г. на ІV г.о. на ВКС и по т.д.№2012/20г. на І т.о. на ВКС/; 3.Владелецът,чието владение е основано на предварителен договор дължи ли обезщетение на собственика за това, че го лишава от ползването на имота докато предварителния договор е в сила и има ли правата по чл.71 от ЗС? /противоречие с решения по гр.д.№1056/11г. на І г.о. на ВКС, по т.д.№2012/20г. на І т.о. на ВКС, по гр.д. №1187/1967г. на І г.о. на ВС, по гр.д.№2013/78г. на І г.о. на ВС, по гр.д.№4074/10г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1282/64г., по гр.д.№783/68г., по гр.д.№1470/65г., по гр.д.№1816/69 на І г.о. на ВС/. Ответникът „Сани – 2007“ЕООД в писмен отговор на касационната жалба възразява срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на апелативния съд до касационно обжалване и оспорва по същество изложените в касационната му жалба доводи за неговата неправилност. Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, въззивният съд е отказал да уважи като основателно възражението на въззивника, настоящ касатор, за нередовност на исковата молба. Посочил е,че същата, в съответствие с чл.127 ал.1 т.3, т.4 и т.5 ГПК съдържа посочване на цената на иска, която за парични вземания е претендираната сума, обстоятелствата, на които ищецът основава иска си, както и в какво се състои искането до съда, като при предявен иск за обезщетение, дължимо за определен период от време, ищецът е длъжен да посочи само цената на иска, без да излага твърдения за начина на формирането й и какъв е дължимият размер за всеки ден. Приел е за достатъчно за изпълнение на процесуалните изисквания за редовност на исковата молба това, че е налице ясно и непротиворечиво изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, а именно: че ищецът е собственик на процесните имоти; че е бил лишен от възможността да ги ползва през процесния период, тъй като ответникът е бил във владение на същите; че ползването от ответника е било без правно основание и без съгласието на ищеца; че сключеният между тях предварителен договор е нищожен поради симулативност, изводима от съдържанието му, но дори да е валиден, с клаузата на чл.4.1. страните са постигнали съгласие за предаване на владението върху имотите не при сключването му, а при сключването на окончателен такъв, какъвто не е бил сключен. За да формира извода си за основателност на предявения иск за обезщетение за ползването, съдът е приел за установено,че на 26.06.2015г., с влизането в сила на постановлението за възлагане на недвижим имот от 18.06.2015г., издадено от ЧСИ, ищецът е придобил правото на собственост върху процесните имоти, като през процесния период от 01.07.2015г. до 14.09.2017г. фактическата власт върху тях се е упражнявала от ответника „Топливо енерджи“ ЕООД /последното е приел за безспорно с оглед еднопосочните твърдения на двете страни/, като според самите признания на ответника, кореспондиращи и със събраните по делото гласни доказателства, той е получил владението върху имотите не от ищеца, а от длъжника по изпълнението. Пак от показанията на свидетелите съдът е намерил за доказано,че ищецът „Сани – 2007“ ЕООД не е влизал във владение на имота. По отношение на безспорния между страните факт,че на 18.06.2015г. страните по делото са сключили предварителен договор, сочен от ответника като правно основание за упражняваното владение, съдът е формирал извод за неоснователност на въведеното от ищеца възражение за нищожност на същия, поради пълна симулация, констатирайки,че самият ищец е признал с исковата молба, че у страните е била налице воля за прехвърляне на собствеността върху имотите. Позовал се е на практика на ВКС, според която владелецът не дължи обезщетение на собственика за ползването на недвижим имот при наличието на предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ клауза относно ползването на имотите и при предаване на ползването въз основа на предварителния договор, тъй като в тези хипотези купувачът по предварителния договор въз основа на волята на страните по същия и на основание на закона е приравнен на добросъвестния владелец /макар по дефиниция да не е такъв/ и не дължи обезщетение за ползването, защото го е придобил на правно основание - по волята на страните по предварителния договор. Съставът е отнесъл тези разрешения към съдържанието на процесния предварителен договор, установявайки,че в него липсва постигнато съгласие за предаване владението върху имотите при сключването му, а изрично /с клаузата на чл. 4.1. от договора/ моментът на възникване на задължение за продавача да предаде владението на имотите е определен към датата на сключването на окончателния договор. От това е направил извод, че липсва съгласие на собственика да се лиши от включеното в правото му на собственост право да ползва собствените му имоти и да предостави последното на купувача по предварителния договор преди да е сключен окончателния такъв. Посочил е,че фактическото състояние към датата на сключване на предварителния договор по осъществявана от ответника власт върху имота не може да бъде приравнено на воля на собственика в противен смисъл, поради което и очертаната в закона хипотеза на ползване на имотите въз основа на предварителен договор не се установява по делото. Отказал е да приравни на изразена воля за предаване на фактическата власт върху имотите на безспорния факт, че ищецът не е инициирал принудителното му въвеждане в имота въз основа на постановлението за възлагане срещу намиращия се към влизането в сила на постановлението за възлагане в имота ответник. За пълнота е констатирал, че по делото са събрани доказателства,че продавачът е правил опити за уреждане на отношенията между страните – доброволно да му бъде предаден имота или да му се плати обезщетение, което допълнително е преценил като липса на търпене с конклудентни действия упражняваната от страна на ответника власт върху имотите. По тези съображения е намерил иска за доказан по основанието си. За да обоснове извода си относно размера, в който искът подлежи на уважаване, съставът на апелативния съд отново се е позовал на съществуващата практика на ВКС, според която размерът на вземането по чл. 59 ЗЗД се определя по пазарния наем за имота във вида и състоянието, което е имал в периода, зададен с иска, като той представлява стойността, с която собственикът е обеднял, а ответникът се е обогатил без основание за негова сметка. В тази връзка е кредитирал заключението на оценителната експертиза, прието в производството пред първата инстанция, като е съобразил и липсата на конкретни възражения на въззивника срещу свързаните с определяне размера на обезщетението мотиви на първата инстанция. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Това изискване е основно, тъй като именно с поставените от касатора въпроси се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и да са свързани с решаващата дейност на съда, т.е. дадените от него отговори да са го мотивирали да постанови крайния резултат по спора или неправилно извършените /респ. дължими и неизвършени/ от него процесуални действия да са предпоставили изхода на делото. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от формулираните от касатора въпроси касае допустимостта на обжалвания съдебен акт, за която съдът следи и служебно и има задължение да допусне проверка по същество при наличие на вероятност въззивното решение да е недопустимо /чл.280 ал.2 предл.2 ГПК/. Извод за наличие на такъв порок на въззивното решение не може да бъде направен. Съгласно постановките на т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос. Такъв е и случаят, когато се е произнесъл по нередовна искова молба. Нередовна е исковата молба, която не отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, които в случая са изпълнени. Конкретно, в отговор на наведените от касатора доводи за нередовност, в исковата молба са изложени обстоятелства, които, въпреки че са частично ирелевантни, позволяват да бъде определено основанието на иска. Тезата му за нередовност не може да бъде споделена като основателна, доколкото изисквания за съдържание на исковата молба в съответствие с неговите твърдения няма в закона, нито се извежда чрез тълкуването му в практиката на ВКС. Поддържаното от касатора,че в исковата молба липсва посочване кога и как ответното дружество е започнало да ползва имота; че изложените в нея обстоятелства не кореспондират с периода на претенцията и че не е ясно как ищецът е формирал цената на иска, не може да обуслови извод,че въззивният съд /както и първоинстанционният/ се е произнесъл без да е бил надлежно сезиран с редовна искова молба. За основанието на иска е необходимо и достатъчно ищецът да сочи,че е собственик на недвижимия имот, включително през периода на исковата претенция и че ответникът ползва имота му без да е налице правно основание, респ. изразена от собственика воля за отстъпване на това му правомощие, съдържащо се в правото му на собственост. Периодът на претенцията в случая обхваща времето след придобиването на собствеността върху вещите от ищеца по силата на възлагателното постановление, като за обосноваването му е достатъчно да липсва твърдение това право да е било загубено в рамките на същия. Законът не поставя изискване ищецът да сочи конкретния механизъм и частите, формиращи цената на иска му за обезщетение за ползването, което, според теорията и практиката, се съизмерява с пазарния наем за вещта, от който собственикът е бил лишен. По тези съображения достъпът до касационен контрол не може да бъде осъществен на основанието по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Останалите два въпроса не осъществяват общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Първият от тях е основан на конкретните факти по делото, поради което с оглед начина, по който е формулиран, няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Дори да бъде преформулиран от настоящия състав с оглед придаването му на общозначим характер, по отношение на него не може да бъде обоснована допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която се позовава касаторът. Цитираната в приложение към въпроса практика на ВКС не съдържа разрешение на същия в специфичната за казуса хипотеза на установена към момента на сключване на предварителния договор фактическа власт върху имота. Първото от цитираните в изложението решения на ВКС касае случай, в който е налице предаване владението върху недвижимия имот от продавача на купувача на основание предварителния договор, в който е обективирано съгласие на продавача за това. В разглеждания от въззивната инстанция случай съставът изрично е отрекъл такова съгласие да е изразено в сключения между страните по делото предварителен договор. Второто и третото от решенията разрешават въпроси, свързани с тълкуването на договорите, като тези разрешения не кореспондират с търсения с въпроса отговор на касационната инстанция. Отделно от това оплакване за неправилно тълкуване на волята на страните по предварителния договор от страна на въззивния съд касаторът не е навел с касационната жалба. Последният от въпросите не е намерил разрешение в обжалваното въззивно решение по обуславящ крайния изход на делото начин. В контекста му се съдържа твърдение, предпоставящо установеност,че владението на ответника върху имотите е основано на сключения от него с ищеца предварителен договор, но в решението си въззивният съд изрично е отрекъл това, като е приел,че с клаузата на чл.4.1 от този договор продавачът е дал съгласие владението да премине върху купувача едва след сключването на окончателния договор, като допълнително е намерил за доказано и ,че същият е изразил с конклудентни действия несъгласието си с продължаването на осъществяваната от ответника фактическа власт върху имота /правил е опити да уреди отношенията си с купувача, който да му предаде владението или да му заплаща ползването/. Тъй като въпросът не изпълнява изискването да е свързан с обуславящ извод на въззивната инстанция, безпредметно е да бъде анализирана цитираната с него съдебна практика, съдържаща съответни разрешения на същия. В касационната жалба и в приложеното към нея изложение касаторът е направил твърдение за очевидна неправилност на решението на въззивния съд, което следва да се квалифицира като сочена предпоставка за допустимост, според нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Това допълнително основание за извършване на селекцията също не може да бъде споделено като налично.Същото се обосновава с оплакването за нередовност на исковата молба /принципно водещо до недопустимост на съдебния акт, а не до неговата очевидна неправилност/. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, според формираната и постоянно поддържана практика на ВКС, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде направен само при положение,че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението - например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В случая не може да бъде направен извод някоя от примерно изброените или подобни на тях хипотези да е осъществена по отношение на обжалваното решение. Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба „Сани – 2007“ЕООД следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3950 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение