Определение № 2472 от 05.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1212/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба (неправилно наименувана „касационна жалба“) на ищцата Р. Г. П. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв. С. М., срещу определение № 114 от 19.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 65/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 3491 от 11.12.2024 г., постановено по гр. д. № 171/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С последното, на основание чл. 130 ГПК, е върната исковата ѝ молба против „София Комерс Кредит Груп“ АД, като недопустима, и производството по делото по предявените искове - за прогласяване на нищожност на договор за кредит от 28.07.2020 г., а при условията на евентуалност на отделни негови клаузи, и по осъдителения иск за връщане на платена без основание сума в размер на 5 199.20 евро, представляваща договорна лихва за периода 18.10.2020 г. - 18.05.2021 г., е прекратено. В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна ведно с присъждане на сторените за настоящото производство разноски, представляващи платени държавна такса и адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател се позовава на допуснато от съда по развилото се между страните предходно производство по гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат на което Р. Г. П. е била лишена от правото да участва в процеса и да защити интереса си. Отделно от това навежда доводи, че липсва идентитет между двете дела предвид различните искове, които са предявени по тях. Позовавайки се на разрешенията на Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и на съответно цитирана практика на СЕС, застъпва тезата, че когато съдът е постановил съдебен акт, в който не е изложил, макар и най-общо, съображения за извършен от него контрол за неравноправност на всички или на част от договорните клаузи от потребителски договор, влязлото в сила съдебно решение не представлява абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК правният спор да бъде преразгледан относно тези договорни клаузи, спрямо които националният съд не е осъществил преценка за наличието на някое от основанията по чл. 143 ЗЗП. В тази връзка твърди, че от мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 4604/2021 г. на Районен съд – Пловдив е видно, че съдът не е разгледал въпроса за нищожността на договора или на отделни негови клаузи, поради което е допустимо произнасянето по действителността на целия договор, респ. на конкретни договорни клаузи, в инициираното ново исково производство, като е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на ответния потребител в предходното исково производство. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се иска допускане до касационен контрол по процесуалноправните въпроси, които според частния жалбоподател са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1/„ Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“; 2/ „ Когато е сезиран с иск за нищожност на клаузи от договор и искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдения от ищеца опорочаващ факт, то останалите, опорочаващи сделката факти, ако има такива, могат ли да бъдат предмет на нов иск и преклудират ли се?“; 3/ „ В случай че съдът не е разгледал/не е изследвал въпроса за нищожността на сделката или на нейни отделни клаузи, допустимо ли е произнасянето по действителността на конкретни договорни клаузи, респ. на целия договор, като е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производството? “; 4/ „ Въззивната инстанция следва ли служебно да провери и да следи за това дали първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения? “ и 5 /„В случаите, в които български съд е постановил съдебен акт, в който не е изложил, макар и най-общо, съображения за извършен от него контрол за неравноправност на всички или на част от договорните клаузи от потребителски договор, съобразно изведеното с практиката на СЕС, влязлото в сила съдебно решение съставлява ли абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК или правният спор може да бъде преразгледан, относно тези договорни клаузи, спрямо които националният съд не е осъществил преценка за наличието на някое от основанията по чл. 143 ЗЗП?“. По първите четири въпроса е въведена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а по последния пети въпрос се твърди наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК с позоваване на следните решение на СЕС – решение от 26.01.2017 г. по дело С – 421/14 и решение от 30.09.2003 г. по дело С – 224/01. По последния от така поставените въпроси частният жалбоподател бланкетно сочи и допълнителната селективна предпоставка за селектиране на частните касационни жалби по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевирано е и самостоятелното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, аргументирано с изложени твърдения за постановяване на обжалваното определение при допуснато от съда приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, при явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и при нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. С писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната касационна жалба – „София Комерс Кредит Груп“ АД, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а по същество твърди правилност на обжалвания въззивен съдебен акт, като постановен в съответствие с принципите на гражданския процес и при зачитане силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Застъпва тезата, че за да бъдат уважени предявените искове по гр. д. № 4604/2021 г. договорът и клаузите му следва да са действителни, т. е. въпросът за действителност на договора за кредит и отделните негови клаузи, предмет и на настоящата исковата молба по гр. д. № 171/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, производството по което е частично прекратено, е преюдициален за постановяване на предходното осъдително решение за заплащане на съответните суми по договора за кредит, съотв. – за да постанови решението си по гр. д. № 4604/2021 г., съдът е разрешил преди това и въпроса за действителност на договора за кредит и неговите клаузи и то по начин, по който е установил, че те са действителни. Претендира присъждане на разноски, сторени за защитата на дружеството в настоящото производство и представляващи платено адвокатско възнаграждение, като релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно претендираното от частния жалбоподател адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съдебен състав е приел за безспорно между страните, а и установено от данните по делото, че между Р. Г. П. и „София Комерс Кредит Груп“ АД е водено гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по което с влязло в сила на 13.09.2022 г. решение Р. Г. П. е осъдена да заплати на „София Комерс Кредит Груп“АД сумите 374.05 евро – главница по договор за кредит от 28.07.2020 г., дължима за периода 18.10.2020 г. – 18.05.2021 г. (вноски от № 3 до № 10, вкл., по погасителния план) и 5 199.20 евро – договорна лихва, дължима за периода 18.10.2020 г. – 18.05.2021 г. (вноски от № 3 до № 10, вкл., по погасителния план), като в производството по това дело от страна на П. чрез назначения ѝ особен представител не са наведени никакви възражения за нищожност на договора за кредит или на отделни негови клаузи – основното възражение е било, че липсват доказателства ответницата да е получила кредитната сума, поради което и искането за нейното връщане е неоснователно. При тези данни решаващият съдебен състав е приел, че постановеното решение по това дело формира сила на пресъдено нещо между страните по отношение на всички релевантни факти, вкл. действителността на договора, а със силата на пресъдено нещо се преклудира възможността спорът да бъде пререшен освен ако друго не е предвидено от закона – чл. 299, ал. 1 ГПК, каквото изключение в случая законът не предвижда. Според въззивния съд се преклудират и всички възражения, които П., в качеството ѝ на ответник, е имала по иска, вкл. възражения касателно действителността на договора, респ. негови конкретни клаузи, като неравнопрвни. Непререшаемостта на спора, приключил с влязло в сила съдебно решение, е последица на силата на пресъдено нещо, която обезпечава стабилитета на правоустнавителното ѝ и регулиращо действие и е основен принцип в правото, относим към всички обществени отношения, вкл. и тези, касаещи правата на потребителите и тяхната защита. Съставът на въззивния съд е посочил, че му е известна практиката на СЕС и ВКС по въпроса за преодоляване силата на пресъдено нещо и допустимостта на последващ процес за нищожност на потребителски договор или конкретни негови клаузи поради тяхната неравноправност, когато съдът в предходно производство, приключило с влязло в сила решение, не е изложил съображения по този въпрос било по възражение на потребителя, било служебно, но, доколкото същата според съда противоречи не просто на норма от вътрешното право, забраняваща пререшаване на спор, приключил с влязло в сила решение, а на основен принцип на правото, то е приел, че разрешенията по тази практика не могат да намерят приложение в случая. Изложил е мотиви, че при спор за вземане, произтичащо от потребителски договор, по който П. е имала качеството на ответник, същата е била длъжна да изчерпи всички свои възражения, вкл. и досежно действителността на договора или определени негови клаузи, като неравноправни, като с влизане в сила на решението, постановено по този спор, със сила на пресъдено нещо същите се преклудират, независимо че не са били въведени в предмета на делото, като е без значение дали съдът е изпълнил или не служебното си задължение да следи за наличие на неравноправни клаузи и да укаже това на страните съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В тази връзка, първият, вторият и четвъртият, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуалноправни въпроси, не са включени в предмета на спора и не са засегнати от въззивния съд при постановяване на атакуваното определение, поради което не се явяват обуславящи за крайния изход от спора, респективно – нямат значението, изисквано като обща предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият и петият, формулирани в изложението процесуалноправни въпроси, обобщени и конкретизирани съобразно правомощията на касационната инстанция, се свеждат до въпроса преклудира ли се правото на потребителя – кредитополучател по договор за кредит, да оспори действителността на договора или на отделни негови клаузи в нов процес, включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, при наличието на влязло в сила решение по предявен срещу потребителя осъдителен иск по същото облигационно правоотношение, ако в производството по този иск и въпреки задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК – служебно да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не е изследван въпросът за нищожността на договора в цялост или на отделни негови клаузи. Този въпрос се явява обуславящ за изхода на делото, като по отношение на него е налице и допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК с оглед преценка за съответствие на обжалваното определение със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител в хипотеза на формирана сила на пресъдено нещо и изтекли преклузивни срокове в светлината на практиката на СЕС - решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 17.05.2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клаузи, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни (определение от 18.12.2023г. по дело С-231/23). Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която невинаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени ѝ като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. Принципът на ефективност би бил спазен и забраната за непререшаемост на спора не би могла да бъде преодоляна, ако е извършена проверка относно евентуална неравноправност на всички клаузи в договора с влязъл в сила акт в заповедното производство, респ. в предходно исково производство, при условие че: съдът е посочил в акта си клаузите, предмет на тази проверка; изложил е, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни; посочил е, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт (възражение/жалба) ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на клаузите. С оглед на изложеното неправилно въззивният съд е приел, че са недопустими предявените искове за нищожност на сключения между Р. Г. П. и „София Комерс Кредит Груп“ АД договор за потребителски кредит от 28.07.2020 г. поради противоречието му на закона, сключването му при заобикаляне на закона, както и като накърняващ добрите нрави, а в условията на евентуалност – за прогласяване за нищожни, като неравноправни, на конкретно посочени клаузи на договора, както и на обусловения от тях осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 5 199.20 евро, представляваща договорна лихва за периода 18.10.2020 г. – 18.05.2021 г., поради наличието на формирана сила на пресъдено нещо по действителността на този договор в предходно исково производство, по което са уважени предявени от дружеството срещу П. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, произтичащи от същото облигационно правоотношение. Видно от мотивите към съдебното решение от 08.08.2022г., в производството по гр. д. № 4604/2021 г. на Районен съд – Пловдив, образувано по подадена от „София Комерс Кредит Груп“ АД искова молба срещу Р. П. за осъждането ѝ да заплати на дружеството суми, представляващи падежирали задължения на П. по договор за кредит от 28.07.2020 г., чийто краен срок на погасяване е 18.07.2030г., съдът изобщо не е извършвал проверка за наличието на неравноправни клаузи на потребителския договор въпреки разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК. Мотивите към съдебния акт не позволяват да се установи осъществен контрол на клаузите или части от клаузи в рамките на развилия се пред районния съд процес, нито са изложени, макар и в обобщен вид причините, поради които съдът е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни, за да бъдат уважени предявените в това производство осъдителни искове. Поради това и с оглед установената практика на СЕС следва да се приеме, че формираната с влязлото в сила решение по гр. д. № 4604/2021 г. на Районен съд – Пловдив сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо исково производство съдът да се произнесе по действителността на сключения и действащ до 2030г. договор за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в него клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове, вкл. недопустимост на обусловения от тях осъдителен иск. Като е достигнал до противоположния извод, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, като бъде отменено и потвърденото с него първоинстанционно определение и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК изключва необходимостта от обсъждане доводите на частния касационен жалбоподател за наличие на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, бланкетно обосноваван с посочения пети въпрос. Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за директен достъп до касация. Не е достатъчно то да бъде само декларативно твърдяно, а е необходимо да бъде и обосновано в достатъчна степен. В своята практика касационната инстанция нееднократно е посочвала, че става дума за тежък порок, който следва да е пряко установим от мотивите на въззивния акт, без да е необходимо извършването на проверка относно правилността на фактическите изводи, приложението на материалния или процесуален закон, обсъждането на събраните по делото доказателства. Подобен порок на съдебния акт нито се обосновава от частния жалбоподател, нито се констатира от настоящата инстанция. По въпроса за разпределението на отговорността за разноски за настоящото производство следва да се произнесе първоинстанционният съд с оглед изхода от делото по съществото на спора. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.