Определение № 356 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалби на Н. М. Б. срещу въззивно решение от 09.08.2021 г. по гр.д. № 1947 /2020 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено съдебно решение от 02.10.2019 г. по гр.д. № 59472 /2017 г. на Софийски районен съд и е прекратено производството по делото по предявените от Н. М. Б. срещу „Профи Кредит – България“ Е. отрицателни установителни искове за установяване по отношение на ответника, че ищецът не дължи следните парични суми: 8 026.70 лева главница, заедно със законна лихва от 24.10.2013 г., 517.07 лева юрисконсултско възнаграждение, 80 лева арбитражни разноски и 50 лева такса, присъдени с арбитражно решение № 658 /24.10.2013 г. по арбитражно дело № 6858 /2013 г. при Арбитражен съд С. А. Юстициарум, като недопустимо на основание чл.299,ал.1 ГПК. Насрещната страна „Профи Кредит – България“ Е. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовна е и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо поради следното: Исковете на ищеца са предявени за установяване недължимост на вземания, възникнали въз основа на договор за кредит, за които вземания има влязло в сила и не отменено по реда на чл.47 ЗМТА арбитражно решение № 658 /24.10.2013 г. по арбитражно дело № 6858 /2013 г. при Арбитражен съд С. А. Юстициарум. Разпоредбата на чл.14 ГПК постановява подведомственост на всички граждански дел на съдилищата, с изключение на онези, които по силата на специален закон са предоставени за разглеждане на други органи. С чл.19 ГПК е предвидена възможност страните по имуществен спор да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд. С връчване на арбитражното решение то влиза в сила и се ползва с присъщите и на съдебното решение публичноправни последици – сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а когато е конститутивно - и с конститутивно действие. От това следа, че страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража, да преустановят спора, като повторното му предявяване, включително пред съд, се явява недопустимо съгласно чл.299,ал.1 ГПК. Спорът не може да бъде пререшен, предвид забраната на чл.299,ал.1 ГПК. Районният съд е следвало да прекрати делото служебно въз основа на чл.299,ал.2 ГПК, но вместо това е постановил решение по същество, поради което последното е недопустимо и следва да бъде обезсилено от въззивния съд и производството по делото да бъде прекратено. Касационната жалба се изчерпва с твърдение, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно и се иска да бъде допуснато до касационно обжалване на основание на основание чл.280,ал.1,т.1, 2 и 3 и чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав приема, че няма съмнение за валидността и за допустимостта на въззивното решение, както и че въззивното решение не е очевидно неправилно, за които ще изложи съображения по-долу. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят извежда правни въпроси, които се отнасят до правилността на въззивното решение, а не до неговата допустимост, като отново твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и 3 и чл. 280,ал.2 ГПК. Жалбоподателят извежда въпроса: Решен ли е спорът за нищожността на потребителския договор в противоречие със задължителната практика на ВКС? Този въпрос (за нищожността на договора) е изведен в няколко разновидности, като се обсъждат различни пороци на договора. Въпросът не е обуславящ, тъй като няма значение за допустимостта на исковете, а за тяхната основателност. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той не е разгледал въпроса за нищожността на потребителския договор, тъй като не е разгледал спора по същество и не е следвало да разглежда нито правния въпрос (за нищожността на потребителския договор), нито спора по същество, тъй като е приел извода, че исковете са недопустими. Жалбоподателят извежда въпроса: Дали въззивният съд е изпълнил задължението си за изясняване на фактическата обстановка по делото? И този въпрос не се поставя във връзка с доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че исковете са недопустими, поради което не е обуславящ. Както беше посочено по-горе, в касационната жалба не е наведен нито един конкретен довод за конкретен порок на въззивното решение. Жалбоподателят извежда въпроса: Дали въззивният съд не е накърнил правото му на защита, провъзгласено в чл.56 от Конституцията на Република България? Но нито в касационната жалба, нито в изложението за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят не сочи нито едно твърдение за процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, свързано с правото му на защита, поради което настоящият състав намира, че въпросът не е обуславящ. Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено с разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). Както беше посочено, жалбоподателят не сочи аргументи за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). От изложеното следва, че не са налице основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски, а искането на насрещната страна за присъждане на 100 лева юрисконсултско възнаграждение е основателно, тъй като в касационното производство тя е представлявана от юрисконсулт. Воден от изложеното съдът