Определение № 1933 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 390/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Ц. чрез адв. Т. против решение № 5948/01.11.2024 г. по гр. д. № 6736/2024 г. на Софийски градски съд, въззивен II – А състав.

Ответникът 149 Средно училище (СУ) „Иван Хаджийски“ – [населено място] не е представил писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.

При проверка допустимостта на настоящото производство, ВКС, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу въззивното решение в частта на произнасяне по обективно съединения деликтен иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД - за обезщетение на неимуществени вреди с цена 3 123 лв., съставляващи болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия в резултат на виновно и противоправно поведение на служители на ответното училище в периода 25.08.2022 г. до 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат ищеца В. Ц. до работа, държали се враждебно и го тормозели психически. Тя следва да се остави без разглеждане по признак, свързан с имуществения интерес, установен като критерий за допустимост на сезирането в правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Такива решения са изключени от обхвата на касационния контрол, независимо от факта, че предмет на делото е и друг обективно съединен иск или искове, по отношение на които касационното обжалване е допустимо – както в случая, тъй като въззивното решение съдържа произнасяне и по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ (т.е. по изключение, предвидено в чл. 280, ал. 3, т. 3 КТ). При обективно съединяване на искове, релевантна е цената на всеки един от тях, съгласно чл. 69, ал. 1 ГПК, когато те не са обусловени взаимно (т. е. могат да бъдат самостоятелно предявени). В случая се касае за обективно съединени искове – за защита срещу незаконно уволнение (за отмяната му, за възстановяване на предишна работа и за обезщетение за принудителна безработица) и за ангажиране на деликтната отговорност за вреди на ответника – като възложител на работата, при или по повод на която те са настъпили, без да е налице горната връзка помежду им и искът за обезщетяване на неимуществени вреди е с цена, която не удовлетворява установеният в закона минимален праг за допустимост на касационното обжалване от 5 000 лв. Производството по такива искове е двуинстанционно и е приключило с постановяване на въззивното решение, което е окончателно. Касационната жалба срещу такова решение е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея касационно производство следва да се прекрати в тази част.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта на произнасяне по трудовия спор с предмет исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационния контрол на въззивното решение по жалбата в допустимата й част, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на обжалване тук е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 7514/24.04.2024 г. по гр. д. № 68771/2022 г. на Софийски районен съд, 160 състав в отхвърлителната част на предявените от В. Д. Ц. срещу 149 СУ „Иван Хаджийски“ - [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО, със заповед № 0465-0465/24.10.2022 г. на работодателя; за възстановяване на предишната работа като „старши учител по изобразително изкуство“ в училището и за заплащане на сумата от 11502 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 24.10.2022 г. – 24.04.2023 г.

Въззивният съд е постановил този обжалван резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение за длъжността „старши учител по изобразително изкуство“, която е заемана от ищеца. Със заповед № 0465-0465/24.10.2022 г. на работодателя е прекратено горното правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – поради придобиване от ищеца право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО (при липса и на твърдения от ищеца за обратното – т. е. че не е придобил право на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО). Прието е, че изрично в заповедта за прекратяване е посочена възрастта на ищеца - навършени 68 г. при изискуеми от чл. 68, ал. 3, изр. 2 КСО - 67 г. и придобит над 25 г. осигурителен стаж при изискуеми 15 години според чл. 68, ал. 3 КТ (към деня на прекратяване на трудовоправната връзка). Развити са доводи, че към връчване на заповедта за прекратяване с оглед на датата му на раждане, ищецът е имал навършени 68 г., а от трудовия му договор се установява, че към деня на неговото сключване е имал 8 г., 11 м. и 13 дни трудов и осигурителен стаж като учител (стаж по специалността - както е посочено в трудовото досие). Този учителски стаж се установявал и от завереното копие на трудова книжа от 1976 г. (стр. 11 от тази трудова книжка), находящо се в приетото по делото копие на трудовото досие на ищеца, представено от работодателя като натрупан в периода 1998 г. - 2006 г. в 10-то СОУ „Теодор Траянов“ - [населено място]. Констатирано е също по издадената от ответника трудова книжка на ищеца, че към 26.08.2020 г. (когато е имало предходно прекратяване на трудовото правоотношение, което впоследствие е отменено от съда) е имал 12 г., 11 м. и 23 дни трудов и осигурителен стаж само при ответника. Така е направено съждение, че към момента на процесното уволнение на 24.10.2022 г. лицето е имало над 20 г. учителски осигурителен стаж и 68 г. възраст и е придобило право на пенсиониране с пълна пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО, при което за работодателя е възникнало правото да прекрати трудовото му правоотношение на основанието, посочено в заповедта – чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Решаващият състав на втората съдебна инстанция е приел, че доводът за нищожност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца като подписана не от директора на училището, а от негов зам. - директор, е преклудиран, като заявен едва с писмената защита пред първостепенния съд. Посочено е, че работникът не може след предявяване на исковата молба да въвежда нови основания за незаконосъобразност на уволнението. Заявеният негов порок е обоснован единствено с твърдението, че връчването на заповедта в период на болничен. По него, съдът е приел в обжалваното решение, че по същността си то касае нарушаване на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Изтъкнато е, че това правило не намира приложение в случая, тъй като основанието, на което е извършено уволнението на ищеца - чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ- поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО, не е сред предвидените хипотези по чл. 333 КТ, при които тя се прилага. Затова горното твърдение е счетено за неоснователно.

По отношение авторството на документа - заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, е прието по несъмнен начин, че той носи подписа не на директора на училището, а на зам. - директора Г. А. (подписала „за директор“), което се твърди и от ищеца. Обобщено е, че съгласно чл. 216, ал. 1 ЗПУО трудовите договори с педагогическите специалисти се сключват и прекратяват от директора на училището, а при отсъствие на директора на държавна и общинска детска градина, на държавно и общинско училище и на център за подкрепа за личностно развитие за срок, по-малък от 60 календарни дни, той се замества от определен със заповед за всеки конкретен случай зам. - директор. В процесната заповед (под името на подписалия заповедта) е посочен номер на заповед за заместване от 16.09.2022 г. Затова работодателската власт е упражнена надлежно и процесното уволнение се явява законно. Развити са съображения, че върху законността на уволнението не влияе и факта дали заповедта, с която е извършено, е подписана или не е подписана от работника, след като изрично се признава от последния (ищеца), че тя му е връчена (в исковата молба). Изискването връчването да е срещу подпис има за цел да се удостовери датата на прекратяване на трудовия договор, а тя в случая се признава от ищеца. Предвид изложеното предявения главен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е намерен за неоснователен, което обуславя неоснователността и на акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за селектиране на касационната жалба се отнася в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че повдигнатите въпроси са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Има ли съдът правото да размества доказателствената тежест от работодателя върху работника и може ли съдът да се произнесе въз основа на писмени доказателства, които не са приети по делото?“

2. „Следва ли съдът служебно да извършва необходимите процесуални действия по движение и приключване на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните?“

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационен контрол не може да се допусне.

Първото питане не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – да обуславя правната воля на въззивния съд по предмета на делото и да е изводим от решаващите му мотиви по съществото на правния спор. То е предпоставено от становището на страната за неправилност в извода на въззивния съд, че с процесната заповед за уволнение е надлежно упражнена работодателската власт в лицето на зам. - директора на ответното училище, доколкото липсва подписа на директора. С поставянето му касаторът изразява несъгласието си със застъпеното в обжалваното решение становище, че този довод е преклудиран и не следва да се обсъжда, от една страна и от друга – че е налице делегиране на правомощие от директора на подписалия заповедта зам. директор за времето на отсъствието на титуляра от работа с издадена нарочна заповед. Така формулиран, въпросът има отношение към правилността на обжалваното решение, чиято проверка на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, се извършва в производството по чл. 290 ГПК, което обаче се развива след допуснат на касационен контрол. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Второто питане има принципна значимост към всяко исково производство и дължимата по него защита – санкция, която е призван да даде съдът на засегнатото от правния спор субективно материално право. Така то осъществява общо основание, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 7, ал. 1 ГПК съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, а съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия; той указва на страната в какво се състои нередовността на извършеното от нея процесуално действие и как тя може да бъде отстранена, като определя срок за поправката. Тези разпоредби са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи, а това изключва приложно поле на соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, не са откриват предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектиране на касационната жалба в допустимата й част (против въззивното решение в частта на произнасяне по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ), не може да се уважи.

Воден от горното, Върховният касационен съд, ІII г. о.