Определение № 45 от 07.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 185/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на синдиците на „ Корпоративна търговска банка „ АД / н./ против определение № 586/ 27.09.2021 г. по т.д.№ 775/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 263860/19.07.2021 г. по т.д.№ 658/2020 г. на Софийски градски съд, за връщане на исковата молба и прекратяване на производство по предявения от жалбоподателя против „Осеновод „ ООД иск, с правно основание чл.60а ал.1 т.1 от ЗБН / нов – обн. ДВ бр. 22 от 2015 г., в сила от 24.03.2015 г., доп. ДВ бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г. /, за осъждане ответника да върне в масата на несъстоятелността на банката – ищец 70/535 ид. части от недвижим имот, находящ се в [населено място], ул. „А.„ № 12, съставляващ търговско помещение с площ от 535 кв.м.,, ведно с прилежащи идеални части от общите части на сградата на посочения адрес. Жалбоподателят счита, че неправилно въззивният съд е приел, че искът е предявен след изтичане на преклузивния срок по чл. 62 ал.1 ЗБН, изхождайки от обявената противоконституционност на пар. 7 от ПЗР на ЗИД ЗБН, спрямо която е съобразил приложението на пар.3 от ПЗР на ЗИДЗБН / обн. ДВ бр.22 от 2018 г. /, в който е предвиден по-дълъг срок за предявяване на исковете за попълване на масата на несъстоятелността. Дори да се приеме, че с обявената противоконституционност на пар. 7 от ПЗР ЗИД ЗБН / обн. ДВ бр.22 / 2018 г. / се засяга и приложението на пар.3 от същите, жалбоподателят счита за релевантно обстоятелството, че искът е предявен на 21.04.2020 г., а решението на Конституционния съд е обнародвано в ДВ бр. 48/2021 г. и в сила от 12.06.2021 г. и с действие на прогласената противоконституционност само за в бъдеще. Счита, че действието на пар. 7 от ПЗР на ЗИД на ЗБН е било еднократно и ограничено във времето до 17.03.2018 г. / датата на влизането му в сила /, като след тази дата е престанало да е част от действащото право. Следователно, конституционното решение не би могло да повлияе на действието на нормата на пар. 7 от ПЗР на ЗИД на ЗБН / обн. ДВ бр. 22/ 2018 г./, тъй като след 17.03.2018 г. / предходно на постановяването му / същата е престанала да бъде част от действащото право. По начало жалбоподателят счита, че противоконституционността на чл. 60а ЗБН има отношение към основателността, а не към допустимостта на иска, предявен на това основание, доколкото не се касае нито за липса на положителна процесуална предпоставка, нито за наличие на процесуална пречка, както и че основанието на иска не е в законовата разпоредба, а в правопораждащите факти, посочени от ищеца в исковата молба. Въпросът – има ли същият право да иска връщане на имуществото, предмет на иска – е въпрос по съществото на спора. Ответната страна – „Осеновод” ЕООД - оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Позовава се на практика на състави на ВКС, в аналогични случаи на обявена противоконституционност на норми, съобразена по заварени от прогласяването й съдебни производства, в които противоконституционните норми намират приложение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и прекратяване на производството, по иск на синдиците на „КТБ„ АД / н./ срещу „Осеновод „ЕООД, квалифициран като такъв по чл.60а ал.1 ЗБН, въззивният съд се е съобразил с обявената противоконституционност на нормата, с решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9 / 2020 г. на Конституционния съд на Република България, както и с приетото в тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, според което, по принцип решението на Конституционния съд, обявяващо противоконституционност на закон действа занапред, а правният му ефект се изразява в неприлагане на закона от деня на влизането на решението в сила, от който момент същият престава да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба, н о и че абсолютното действие занапред на решението е несъвместимо с върховенството на Конституцията, което конституционното правосъдие гарантира, поради което имплицитно са допустими изключения от правилото на чл. 151 ал. 2 изр. трето от Конституцията, за обратно действие на прогласената противоконституционност спрямо заварени правоотношения и пряк правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, както и при правоотношенията, които не са приключили по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на Конституционния съд. Изложени са мотиви защо обявената противоконституционност засяга допустимостта на иска, а не е от значение за неговата основателност, както следва: Нормата на чл.60а ал.1 от ЗБН регламентира специален осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността, предявим направо срещу третото лице – приобретател на имущество с произход от банката, с което лице тя не се намира в никакви правоотношения. Този иск се основава на имплицитно постулирана от законодателя относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката, сключена при условията на някоя от предвидените в чл.60 а ЗБН хипотези, без да е необходимо обявяването й с отделен конститутивен иск. Извън уредените в чл.60а ЗБН специални фактически състави, неизпълнението на насрещното задължение, стойностната нееквивалентност на насрещната престация и естеството на отчуждителната сделка - точно защото не се касае за такава осъществена пряко между банката в несъстоятелност и „третото лице „ ,, визирано в разпоредбата - не са от естество да обосноват самостоятелно право на пряк иск на банката срещу получателя на имуществото. Само в евентуалност, спрямо съображенията си за недопустимост на иска - в случай, че не се сподели значението на обявената противоконституционност по отношение допустимостта, вместо за основателността му - въззивният съд е изложил мотиви за неспазен преклузивен срок за предявяването му, с пропускането на двугодишния срок по чл.62 ал.1 ЗБН, в редакцията му от ДВ бр. 22 /24.03.2015 г., считано от датата на решението за откриване производството по несъстоятелност на банката, изтекъл на 22.04.2017 г.. В изложението по чл.274 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, жалбоподателят формулира следните въпроси: 1/ Какъв е характера на нормата на чл. 60а ал. 1 от ЗБН - процесуален или материален ?; 2/ Намира ли правното си основание в чл. 124 ал. 1 ГПК предявеният иск ?; 3/ Обявяването на противоконституционността на чл. 60а ЗБН води ли до недопустимост на предявения иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки ?; 4/ Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл.60а ЗБН, предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба, заради отменен закон ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – поради липса на съдебна практика в отговор на същите, като немотивирано се поддържа и основанието по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК - очевидна неправилност. Първи, втори и четвърти въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като нямат отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, които са основани на възприета правна квалификация на иска по чл.60а ЗБН и недопустимост на същия, като предявен именно с тази, а не с квалификация по чл. 124 ал. 1 ГПК, която впрочем е общата квалификация на видовете искове, без да урежда конкретен фактически състав на осъдителен иск, какъвто е процесният. По логиката на жалбоподателя всяко твърдение за нарушено право, независимо от обстоятелствата значими за пораждането, съществуването и/ или накърняването му, би било от естество да обоснове допустим иск. Въззивният съд не е оспорвал и материалноправния характер на разпоредбата, какъвто твърди да е и жалбоподателят. Необоснован е и допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, най-малкото поради непосочена непълна, неясна или противоречива правна норма, нуждаеща се от тълкуване, приложима в отговор на всеки от въпросите. Третият от въпросите удовлетворява изискването за правен, тъй като отговор на същия обуславя решаващ мотив за потвърждаване недопустимостта на иска. Не се обосновава допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд е в пълно съответствие с приетото в ТР № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, изрично цитирано в мотивите, и междувременно създадена, основана на същото, непротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд относно значението на обявената противоконституционност на нормата на чл.60а ЗБН, спрямо висящи съдебни производства, по искове основани на същата. Поради същите съображения е несподелима и очевидна неправилност на атакуваното определение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение