Определение № 1372 от 28.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 846/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Уинд парк К. уест“ ЕООД чрез адв. Р. М. обжалва решение № 383 от 29.12.2022 г. по в.т.д. 611/22 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 212/01.06.2022, постановено по т.д. 797/2021г на Варненски окръжен съд (електронно дело 20213100900797), с което са били отхвърлени предявените от "УИНД ПАРК КАВАРНА УЕСТ" ЕООД срещу „ЕНЕРГО – ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, подпомаган от „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД искове за присъждане на дължима и незаплатена преференциална цена по Договор № 56 от 20.06.2008 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник (ВяЕЦ "Г1 Лонг М." и „Г2 Лонг М.“) през м. ноември 2018 г. в размер на 151 053,50 лв. с ДДС, фактурирана с ДИ № 182/31.12.2018 г. към Ф№181/12.12.2018г., със съответно обезщетение за забавеното изплащане на това задължение в размер на 43 469,88 лв. и законна лихва до окончателно плащане и през м. декември 2018 г. в размер на сумата 97 290,20 лв. с ДДС, неплатен остатък от фактурирано с Ф№ 183/31.12.2018г., задължение със съответно обезщетение за забавеното му изплащане в размер на 27 998,00 лв. и законна лихва до окончателно плащане и е осъден да заплати на „Енерго-Про Продажби“ АД, сумата от 11005.09лв., представляваща направени разноски в минимален размер за защита по неоснователна жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Твърди, че решението е недопустимо, поради наличие на преюдициален спор, наличие на оспорване на издаден индивидуален административен акт. Излага подробни съображения относно оспорване на релевантното решение на ДКЕВР СП 5 от 28.03.2019 г.

В случай, че съдът не приеме, че решението е недопустимо, иска съдът да установи наличия на нарушения на материалния закон и необоснованост на съдебното решение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 и пр. 3 от ГПК. Твърди, че са нарушени нормите на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и § 17 от ПЗР на ЗЕВИ. Въззивният съд неправилно бил анализирал ефекта от измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ.

Освен това решението било необосновано, защото съдът не бил взел предвид конкретните уговорки в сключения договор. В чл. 18, ал. 3 и ал. 4 от договора изрично било уговорено приложението на две преферециални цени, които са приложими в зависимост от работата на ВяЕЦ на касационния жалбоподател до и над 2 250 ефективни часа за една календарна година. Още при сключването на договора безспорно бил уговорен механизъм за изкупуване на електрическа енергия по две преференциални цени в рамките на една календарна година. Касаторът имал техническата възможност да надмине 2250 ефективни часа работа и да попадне под втората категория преференциални цени в рамките на процесната година, както се случвало и на практика.

Позовава се на мотивите в решение по адм. д. 14 112 от 18 г на ВАС, с което било потвърдено решение на СГС за отмяна н решение СП 1 на ДЕКВР по т. 2.7 и т. 28. В това решение бил направен извод, че „условното групиране на централите в зависимост от района на производство, каквото комисията била изложила, че се дължи, би могло да получи правно значение само, ако е утвърдено с нормативен административен акт, определящ индивидуализиращ критерий, по който всеки от енергийните източници може да бъде отнесен към едната или другата група. Следователно изводът бил, че ВЯЕц на касатора можел да попада в две групи. Необосновано съдът бил приел, че спорът между страните дали ответникът е длъжен да изкупува цялото количество електроенергия, обстоятелство, което не било твърдяно.

Въззивният съд неправилно бил приложил ефекта от отмяна на решение СП 1 на ДКЕВР. Решението било с противоречиви мотиви като липсвала връзка между изложените факти и диспозитива. Моли да се отмени решението и да му се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка? Сочи наличие на противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в: определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, I т.о.; определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч.т.д. № 2479/2020 г. на ВКС, II т.о.; определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 340 от 22.07.2019 г. по ч.т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, I т.о.; определение № 456 от 03.08.2015 г. по ч.т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, II т.о.; определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч.т.д. № 2586/2017 г. на ВКС, I т.о., с което иска да се установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?

3.Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ех lege) правомощие на съда?

4.Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?

5.Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?

6.Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?

По въпроси № 2-6 се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът „Енерго про продажби“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че на са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, акцентирайки върху значението на допуснатото предварително изпълнение на индивидуалните административни актове. По отношение на формулираните правни въпроси първи и шести, счита, че са свързани с приложението на чл. 229, т. 4 от ГПК. Въпроси от 2 – 5 не били относими към правилността на обжалваното решение и не били свързани с обуславящите мотиви за изхода на спора. Излага подробни съображения.

Третото лице помагач „НЕК“ ЕАД оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Счита, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на първи и шести въпроси, е посочил, че са от значение за определяне допустимостта на обжалвания акт. Но не са налице основания, обуславящи извод за евентуална недопустимост на съдебното решение. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд, за да потвърди отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, е приел, че между въззивното дружество, като производител на електрическа енергия от възобновяем източник и въззиваемият – лицензиран краен снабдител на електрическа енергия е сключен договор № 56 от 20.06.2008 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник, по силата на който купувачът е поел задължение да изкупува електрическата енергия, произведена от вятърна електроцентрала с два генератора ( ВяЕЦ „Г1 Лонг М.“ и ВяЕЦ „Г2 Лонг М.“) по цена, установена с решения на ДКЕВР. Прието е, че договорът е обвързан от определени, нормирани цени и предварително прогнозиране на производство, като били предвидили, че при достигане на 2250 пълни ефективни годишни часа на работа, енергията се изкупувала по по-високата преференциална цена, а след този праг цялото производство до края на годината се тарифирала по втората по-ниска, но пак нормирана преференциална цена. Прието е за безспорно, че към месец ноември 2018 г. централата, собственост на въззивника, достигнала нетно специфично производство от 2 000 КВтч, като произведената електроенергия за този месеца била изкупена с две фактури по цена 188.29 за първите 144.658 мвч и по цена от 13.9284лв за излишъка от 721.936 мвч и тези стойности (фактури № 180/30.11.2018 и 181/12.12.2018) са били изплатени изцяло. Работата на централата продължила и пред следващия месец и били достигнати 2250 ефективни часове работа, без да се надхвърли количеството на НСП от 2300 квч за по- дълго работещи централи, като производителят бил остойностил по преференциалната цена 188.29 лв вече доставения излишък и издал дебитното известие за спорната горница 151 053.50 лв с ДДС над вече получената цена (ДИ №182/31.12.2018). Съответно цялото производство за м. декември било разделено и тарифирано по първата преференциална цена за количеството, произведено до достигане на 2250 ефективни часове и по втората цена от 172.95лв за работа над тази производителност( фактура № 183/31.12.2018г.) Частта от 97290.20лв., съответна на разликата за тези две количества над цена за излишък до фактурирани размери не била изплатена от купувача и формирала другата спорна част от вземанията на производителя. Въз основа на тези неоспорени факти, съдът е приел, че отношенията между страните са възникнали при действието на нормативна уредба (ЗВАЕИБ, отменен със ЗЕВИ в сила от 03.05.2011 г.), която претърпяла промени и спорът между страните бил концентриран върху влиянието на новата законодателна концепция върху заварения регулиран пазар на ел. енергия и конкретно върху специалните преференции, насърчаващи производството на енергия от възобновяеми източници. Въззивният съд е проследил правната уредба на правоотношенията и е приел, че с приемането на ЗЕВИ дългосрочните договори за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници запазват действието си, като преференциалните цени за изкупуване се определят с актовете на държавния регулатор според производителността на съответния енергиен обект. Конкретно за вятърните електроцентрали с Решение Ц10/30.03.2011г. на ДКЕВР(действащо и в процесния период на 2018г.), били въведени диференцираните тарифи в т. 8,9 и 10, като по-високата (посочена в процесните фактури) цена от 188.29лв съответствала на изкупна цена за работещи по-кратко (до 2250 ефективни часа годишно) централи, а по-ниската 172.95 лв. за обекти с по-дълъг производствен капацитет (работещи повече от 2250 часа). Прието е, че спорният въпрос по приложението на закона възниквал с изменението на нормата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ (обн. ДВ бр. 56 от 24.07.2015 г.), когато се ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, като въвежда праг на количеството ("нетно специфично производство" или НСП), до който крайният снабдител е задължен за изкупи енергията по вече замразените за този производител преференциални цени, а съответно остатъкът от производството, доколкото не е договорено за свободна доставка на други клиенти, можело да бъде също изкупено от крайния снабдител и съответно доставено на обществения доставчик, но на много по-ниските цени за излишъци на балансиращия пазар. Съдът е приел, че разделянето на производителите на електрическа енергия от ВяЕЦ по специален критерий – наличен ресурс на първичния енергиен източник при пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори – до 2 250 часа и над 2 250 часа е било вече регулирано с нормата на чл. 19а ал. 3 от НРЦЕЕ /ДВ бр. 62/2007 г., сега отм. /. Още преди приемането на тази норма през 2006 г., ДКЕВР в решение № Ц-013 от 28.06.2006 г. бил разгледал същността на тези централи и факторите, пряко относими към ценообразуването. В това решение били дефинирани основните фактори на цената, като била отчетена най-голяма тежест на фактора – средна годишна производителност на ветровите генератори, зависеща от прогнозните пълни ефективни часове на работата им и размера на инвестиционните разходи. В мотивите към решението ефективните часове на работа били съобразени с изследванията на БАН за потенциала на вятъра, съобразно които страната била разделена на две ветрови зони – с пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори до и над 2 250 часа. С приемането на чл. 19а ал. 3 от НРЦЕЕ (отм.); разделението било нормативно закрепено. Разделянето по специфичния критерий било продължило и в следващите ценови решения на комисията, като към релевантния момент, липсвала правна уредба, въвждаща друг индивидуализиращ критерий, по който да се извърши условното групиране на централите в зависимост от района на производство.

Приет е изводът, че процесният енергиен обект попада във ветрова зона, позволяваща работа над 2 250 часа, но самият производител е предпочел да ползва тарифиране по цените, гарантирани на по-ниско ефективни производства и съответно сам се е поставил в положение производството му да бъде третирано като излишък след надхвърляне на лимита за преференциално изкупуване.

Въззивният съд е приел, че ЗЕВИ след изменението на закона през 2015 г. следва да се прилага според действителния му смисъл и обществените отношения, които разглежда, като въззивният съд, за да разкрие волята на законодателя се е позовал на мотивите към ЗИДЗЕ № 554-01-124 от 07.07.2015 г., 43-то НС. Промяната е изисквала коригиране на досегашния критерий, възприет от регулатора (средногодишни часове) с допълнителни фактори, обединени в новодефинирано понятие НСП, което да осигури изкупуването само на количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени. Прието е, че е неоснователно оплакването на въззивника за неприложимост на новата правна уредба и към завареното отношение на изкупуване на енергията. Новото ограничение на прилагането на преференциалните цени до размера на НСП пряко изключвало клаузите в чл. 16 от процесния договор за доставка, 6 допускащи последователно прилагане на двете тарифи според двата обема на производство за един и същ производител. Взето е предвид, че законодателят е искал да балансира приходите на всички производители чрез цени, свързани с определен пределен обем напроизводство и равно третиране на всички участници на пазара, за да се ограничи възможността за получаване на приходи над нормирана обща възвръщаемост на инвестиция в полза на обществото. Отхвърлено е възражението за въззивника за неприложимост към заварените правоотношения.

Въззивният съд е обобщил извод, че въведената нова нормативна уредба не допуска последователно тарифиране по двете преференциални цени на количествата, доставяни от един и същ производител и налага ограничаване на преференциалното изкупуване само до обема на нетното специфично производство за съответната ползвана от производителя цена от тарифата. Тъй като критерият за обема на преференциалното производство, определен в § 1, т. 29 от ДР ЗЕВИ е бил въведен именно с това изменение, до този момент не е бил прилаган в отношенията между участниците на пазара. Задължение на КЕВР било да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Точните размери на НСП (2 000 kWh при средногодишна производителност на работа на централите до 2 250 часа), въз основа на което са определени преференциалните цени, ползвани от доставчика – въззивник е обявен първоначално с решение № СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР, а след отмяната му по съдебен ред, с ново решение № СП-5 от 28.03.2019 г. Прието е, че този административен акт има за предмет оповестяване на ценообразуващ елемент на преференциалната цена за вятърни електрически централи по т. 8 от Решение № Ц-010/30.03.2011 г. на КЕВР вр. Решение № Ц-013/28.06.2006 г. на ДКЕВР. С оглед препращането към вече приети от регулаторния орган решения за определяне на преференциални цени, Решение № СП-5/28.03.2019 г. е определено като такова с констативен характер като пояснява необявен до този момент компонент и това обуславя както прилагането му считано от 31.07.2015г., така и предварителна изпълняемост, която налага при разрешаване на гражданскоправния спор между страните да бъдат зачетени породените от момента на приемането му последици, независимо от предприетото обжалване пред компетентния административен съд. Както отмененото, произнесено през 2015г, така и новото решение на КЕВР за определяне на НСП не създавали ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали актовете за определяне на самата цена, а само попълвали бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя.

Посочено е, че отмененото решение за определяне на НСП има тълкувателен и пояснителен характер към вече действащ законов лимит, и не създава, а само оповестява, чрез прилагане на обратна формула, използваните при определяне на цените точни количества на стимулирано с преференция производство. Прието е, че въпреки административните актове, нормативното ограничение следвало да се приложи екс леге, което е обусловило и извод, че прогласяването на нищожност на индивдиуалния административен акт не би могъл да доведе до изкупуване на по-големи от вече вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена фиксиран лимит. Поради което и въззивният съд е намерил за ирелевантно в настоящето производство инцидентното произнасяне по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК за валидността на актуалното решение на КЕВР. Посочено е, че докато не бъде установено отчитане на друг размер на НСП няма основание за фактуриране на горница над цена за излишък за централа, доставяла производството си и получила плащане на цена от 188.29лв за 2000 Квтч НСП и цена за излишък на цялото останало количество до края на съответната година. С оглед на така изложеното, въззивният съд е направил обобщения извод, че като е изплатил по преференциални цени на производителя само произведено количество, съответно на НСП, приложими за централи работещи до 2 250 часа годишно съответно на предварително изпълнямо до отмяна решение № СП-1 от 31.07.2015г. и заменилото го решение № СП-5 от 28.03.2019г., също предварително изпълняемо, въззиваемото дружество е изпълнило точно задължението си за изкупуване на гарантираното преференциално производство и не дължи горница над тази цена.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно, на основание чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай не са налице тези основания. Липсват основания, обосноваващи заключение, че решението е вероятно да е нищожно. По отношение посоченото основание за вероятност съдебното решение да е недопустимо, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание да се приеме, че решението на въззивния съд е постановено, без да бъде съобразено решението с изхода на преюдициален спор. Съгласно даденото разрешение от въззивния съд, не е налице преюдициалност между административното производство пред ВАС по отношение на обжалване на решение СП 5/19 г. Даденото разрешение от въззивния съд относно липсата на значение за спора на издадения административен акт следва да се сподели. Съгласно тълкувателно решение 1/09.07.2019 по тълк.д. 1/17 г., ОСГТК на ВКС, е налице преюдициалност когато между разглеждания спор и друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното дело. Обусловеността е връзка между правата и задълженията и правопораждащите ги факти. Връзката между делата е взаимна зависимост. В случая, с оглед предварителната изпълняемост на индивидуалния административен акт и неговото специфично действие, такава зависимост следва да се отрече.

Съгласно вече установената практика на ВКС, обективирана в решение № 60 073 от 16.11.2021 г. по т.д. 1184/20 г. на ВКС, I ТО, както и определения по ч.т.д. 1628/19 г., ч.т.д. 985/21 г. и ч.т.д. 429/21 г. на ВКС, II ТО, при приетото изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ (ДВ бр. 56 от 24.07.2015 г.), общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа, на което са определени преференциални цени, в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи цени в съответните решения на КЕВР, нетното специфично производство, по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ било предвидено КЕВР да приеме решение, с което да се установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на КЕВР, приети до влизане в сила на закона. С оглед чл. 13, ал. 9 от ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1от АПК като било допуснато предварително изпълнение на невлезли в сила решения, издадени от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. С тези решения, КЕВР само съобразявал вече съобразеното като размер с влязло в сила решение № Ц 10 от 30.03.2011 г. на КЕВР и решение Ц 13 от 28.06.2006 г. на ДКЕВР нетното специфично производство, което било ценообразуващ елемент, част от всички ценообразуващи елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. С оглед предварителното незабавно действие на решенията на КЕВР по силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, не може да се приеме, че отмяната на решението е с преюдициално значение. В процесните правоотношения между страните, решение С-5/19 на КЕВР е проявило действие. Евентуалната му отмяна задължава административния орган да приеме възстановителни мерки. Поради посоченото тълкуване, което се възприема от настоящия съдебен състав, не би могло производството по обжалване на индивидуалния административен акт да има преюдициално значение, доколкото предмет на иска е заплащане на цена за доставена електроенергия за определен месец, за който административният акт е провел правно действие по силата на допуснатото предварително изпълнение. Това изключва недопустимост на съдебното решение поради наличие на императивно условие спорът да не се решава до приключване на административното дело. При липса на основание за спиране на исковото производство до приключване на административното дело, не може да се приеме, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. Ето защо не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК за допускане касационно обжалване.

След като не се установи такъв порок на акта, който да обуславя и служебно допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, то следва да се разгледат формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, обосновани от касатора.

По отношение на поставения първи правен въпрос от в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че така формулираният правен въпрос е свързан с евентуалната недопустимост на обжалвания съдебен акт. Обосновано по-горе беше, че в конкретния случай, оспорването на посочения индивидуален административен акт, не е преюдициално спрямо разрешаване на исковия процес. Така формулираният правен въпрос е обусловил изхода на спора, като въззивният съд е зачел валидността на административния акт и е приел неговото действие в частта, с която е допуснато предварително изпълнение на административния акт, въпреки неговото обжалване. Това разрешение не е в отклонение от трайната практика на ВКС, предвиждаща, че спирането на исковия процес на основание чл. 229, т. 4 от ГПК, е обусловено от значението на административния акт по отношение на спорното правоотношение. Ако без влизане в сила на административния акт, не може да се разреши спора между страните, защото административният акт е елемент от фактическия състав на търсената защита, то тогава е налице преюдициалност. В този смисъл определение № 236 от 04.5.2012 г. по гр.д. 105/12 г., 1 ГО на ВКС. В случая вече бе разяснено действието на индивидуалния административен акт и липсата на обусловеност между делото по оспорването му и процеса пред въззивния съд. Разрешението е в съответствие с определение №597 от 30.09.2019 г. по ч.т.д.№1628/2019 г. на ВКС, II ТО и определение 236 от 27.5.2021 г. по ч.т.д. 429/2021 г., ВКС, II ТО. Посочените актове на ВКС не могат да обусловят допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с тях не е допуснато касационно обжалване и не представляват константна практика на ВКС.

Формулираните въпроси 2, 3, 4, 5 и 6 отново са свързани със защитната теза на касатора относно упражнявания контрол за валидността и с оглед провелото действие допуснато по силата на закона предварително изпълнение на административния акт, на основание чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, законосъобразността на административния акт. Доколкото съдът е зачел тази валидност и законосъобразност, то поставените правни въпроси, не са обуславящи изхода на спора и не могат да формират общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че актът на КЕВР подлежи на предварително изпълнение, съответно поражда правни последици и в този смисъл е приел неговата законосъобразност. Но едновременно с това е приел, че не би могло да не се зачете настъпването на правните последици от тази акт, тъй като това би лишило иска от основание, което не отговаря на търсената от ищеца защита. В този смисъл контролът относно валидността на акта, на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, е осъществен, доколкото са признати породените последици от предварителната изпълняемост, на невлезлия в законна сила административен акт. Освен това служебно е известно на съда, че с решение № 1873 от 12.02.2021 г. по адм. д. 2016/20 г. ВАС е прието, че решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР не е нищожно, поради което въпросът за валидността на административния акт е разрешен с влязло в сила решение и въпросът относно валидността на административния акт не може да се проверява по реда на чл. 17, ал.2 от ГПК в гражданския процес. Доколкото страните са участници в административния процес, съдът не може да се произнася по материалната законосъобразност на индивидуалния административен акт, а може само да я приеме, че актът е породил действие, както е сторил въззивният съд. Липсва лишаване от правото на защита на заинтересованата страна, с това, че при разрешаване на гражданскоправен спор съдът не може да се произнася по законосъобразността на административния акт, когато страните са обвързани от него, а не са страни, на които актът се противопоставя, без да са могли да се защитят чрез обжалването му по реда на АПК. Евентуалната отмяната на административния акт е извън предмета на делото и не може да е обуславяща по отношение на значимия за изхода на спора разрешен от въззивния съд правен въпрос. Както бе посочено, съдът е зачел валидността на обжалвания административен акт, за да приеме, че е допуснато предварително действие на обжалвания индивидуален административен акт. Поради това поставените въпроси не представляват значими правни въпроси, обуславящи извод, че е налице основание за допускане касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

По отношение на формулираните правни въпроси не може да се установи наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, предвид трайната практика на ВКС по приложение на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ ДВ бр. 56 от 24.07.2015 г., изразена в решение № 60073 от 16.11.2021г. по т.д. №1184/2020г. на І т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на ответника следва да се присъдят направените в касационното производство разноски в размер на 25 152 лв, заплатено адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и съдействие № 23761/10.04.2023 г., с който „Енерго про продажби“ АД е възложило осъществяване на правна защита на АД „В., Ж. и партньори“. Представена е фактура, както и платежно нареждане за кредитен превод за плащане на 25 152 лв от „Енерго про продажби“ АД на посоченото адвокатско дружество на 21.04.2023 г.

Така мотивиран ВКС