Определение № 2578 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3409/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2953/02.05.2024 г., подадена от А. Й. М., чрез адвокат Г. П., срещу решение № 87 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 37/2024 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е отменено решение № 260022 от 13.10.2023 г. по гр. д. № 356/2020 г., с което Районен съд - Тервел не е уважил предявените от А. Й. М., като наследник на Ю. Х. О., срещу Н. А. Ю., С. С. М., С. С. А., З. Ю. Ю., С.А. Д., Н. Л. Ю., С. М. А., Г. М. А., С. А. С. и А. Б. Б., всички като наследници на А. Ю. Хаджискендер, искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, както следва: да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 3/60 ид.ч. от нива с площ от 33.508 дка, с идентификатор *, ІV категория, в местността „Т.“, землището на [населено място], общ. Т., и на 3/60 ид.ч. от лозе с площ от 1.500 дка, с идентификатор *, ІV категория, землището на [населено място], общ. Т., както и да бъде признато за установено, че ответниците не са собственици на 3/4 ид.ч. от нива с площ от 33.508 дка, с идентификатор *, ІV категория, в местността „Т.“, землището на [населено място], общ. Т., и на 3/4 ид.ч. от лозе с площ от 1.500 дка, с идентификатор *, ІV категория, землището на [населено място], общ. Т., като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявените от А. Й. М. срещу Н. А. Ю., С. С. М., С. С. А., З. Ю. Ю., С. А. Д., Н. Л. Ю., С. М. А., Г. М. А., С. А. С. и А. Б. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че по наследяване на Ю. Х. О., починал на 15.04.1953 г., ищцата е собственик на 3/60 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *, с площ от 33 508 кв.м, и на 3/60 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *, с площ от 1500 кв.м; отхвърлил е предявените от А. Й. М. срещу Н. А. Ю., С. С. М., С. С. А., З. Ю. Ю., С. А. Д., Н. Л. Ю., С. М. А., Г. М. А., С. А. С. и А. Б. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ответниците не са собственици на 3/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *, с площ от 33 508 кв.м, и на 3/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *, с площ от 1500 кв.м; обезсилил е първоинстанционното решение в частта, в която е постановено, че не се уважават положителните искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК в обем от 3/60 ид.ч. и отрицателните установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК в обем от 3/4 ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори * и *, тъй като ответниците са придобили двата имота по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС; обезсилил е първоинстанционното решение в частта, с която е оставен без уважение акцесорен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК – за отмяна на констативен нотариален акт № 21, том І, нот. д. № 27/30.01.1998 г., издаден на А. Ю. Х., за размера от 3/60 ид.ч. от процесните имоти, и е прекратил производството по делото.

Окръжен съд – Добрич е съобразил, че първоинстанционното решение е постановено по предявени от А. Й. М. срещу Н. А. Ю., С. С. М., С. С. А., З. Ю. Ю., С. А. Д., Н. Л. Ю., С. М. А., Г. М. А., С. А. С. и А. Б. Б. установителни претенции, основани на твърдения, че страните са наследници по закон на Ю. Х. О.. ОСЗ възстановила на наследниците с решение № 19/12.12.1994 г. правото на собственост върху земеделски имоти в землището на [населено място], общ. Т.: ниви с площи от по 48.016 дка и 33.508 дка, и лозе с площ от 1.500 дка. А. Ю. Х., наследодател на ответниците, се снабдил на 30.01.1998 г. с нотариален акт, констатиращ несъответно на действителното правно положение правата му на собственост върху земеделските имоти, въз основа на представено удостоверение за наследници с невярно съдържание, в което бил вписан като единствен наследник на Ю. Х. О.. Друг наследник - А. Д. А., също се снабдила на 15.01.2014 г. с нотариален акт за собственост за една от нивите - тази с площ от 48.005 дка, и впоследствие я отчуждила с договор от 21.02.2014 г. на Г. И. М.. Ответниците предявили иск срещу посочените лица за собственост и с влязло в сила съдебно решение по в. гр. д. № 641/2016 г. Добричкият окръжен съд ги признал за собственици на 1/4 ид.ч. от посочената нива по съображения, че са наследници на Ю. Х. О., който имал четири деца. Ответниците неоснователно владеели нивата от 33.508 дка и лозето с площ от 1.500 дка, собственост на общия им наследодател Ю. Х. О.. Тъй като правото на собственост на ищцата се оспорвало от ответниците, налице бил правен интерес тя да предяви иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за да установи правата си, както и отрицателен установителен иск за отричане правата на ответниците, тъй като не било без значение кой е титулярят на правото на собственост и каква е квотата на всяка от страните в съпритежанието на вещното право, определяща упражняването на правомощията, произтичащи от съсобствеността, свързани с използването, управлението и разпореждането с общата вещ. С оглед на горното ищцата е отправила искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че тя е собственик на 3/60 ид.ч. от нива с площ от 33.508 дка, с идентификатор * и на 3/60 ид.ч. от лозе с площ от 1.500 дка, с идентификатор * (подробно описани по-горе), както и да бъде признато за установено по отношение на страните, че ответниците не са собственици на 3/4 ид.ч. от нива с площ от 33.508 дка, с идентификатор * и на 3/4 ид.ч. от лозе с площ от 1.500 дка, с идентификатор *, тъй като ответниците са придобили двата имота по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Заявен е и акцесорен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, да бъде отменен констативен нотариален акт № 21, том І, нот. д. № 27/30.01.1998 г., издаден на А. Ю. Х., за размера от 3/60 ид.ч. от процесните имоти. От своя страна, ответниците са оспорили исковете с твърдения, че А. Ю. Х. О. е единственият наследник на Ю. Х. О.; наследодателят им бил установил самостоятелно владение върху земеделски имоти с площ от 58 дка, предадено му от неговия баща още преди колективизацията, владяни от тях след смъртта му и понастоящем, поради което спорните земеделски имоти били обект на тяхно притежание по наследство и давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС.

Окръжен съд - Добрич е констатирал пороци на първоинстанционното решение, обуславящи отчасти недопустимостта му.

На първо място, съдът е посочил, че е недопустимо самостоятелното предявяване на иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като отмяната на издадения в охранително производство нотариален акт се явява изрично разпоредена законна последица от уважаването на предявения иск за защита на засегнатото с издаването му материално право. На второ място, въззивният съдебен състав е изложил, че в диспозитива съдът може да се произнася само по тези възражения, по които се формира сила на пресъдено нещо и доколкото са надлежно заявени; фактическите и правни изводи на съда във връзка с възраженията на ответниците трябва да намерят израз в мотивите на съдебния акт, като обуславящи изхода по спора. Визирал е, че в мотивите на решението си Районен съд – Тервел е счел, че ищцата се явява наследник на една от дъщерите на общия наследодател, а именно Ф. Ю. М., а за основателността на предявените от нея искове, преди всичко, следва да прецени основателността на направеното от ответниците възражение за придобивна давност по отношение на процесните имоти, тъй като това възражение се явява обуславящо за изхода на спора. Въз основа на извод, че възражението е основателно, районният съд е постановил решение за отхвърляне на предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, като недопустимо е отразил в дикпозитива му, че исковете се отхвърлят, тъй като ответниците са придобили двата имота по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС.

За да намери въззивната жалба неоснователна, Окръжен съд – Добрич е приел следното:

С решение № 19/12.12.1994 г. Поземлена комисия - гр. Тервел е възстановила правото на собственост на наследниците на Ю. Х. О. съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], общ. Т. на земеделски имоти, както следва: лозе от 1.500 дка, IV категория, имот № *; нива от 33.500 дка, IV категория, имот № * и нива от 48.005 дка, III категория, имот № *. Въз основа на приложените към молба на А. Ю. Х. писмени доказателства (решение по чл. 19 ППЗПЗЗ по преписка № 3896, скици и протокол за въвод) и на основание чл. 483 ГПК (отм.), по силата на нотариален акт № 21, т. І, дело № 27/1998 г. на нотариус Д. П. наследникът на Ю. Х. О. - А. Ю. Х., е бил признат за собственик на земеделска земя, находяща се в землището на [населено място], общ. Т.: лозе от 1.500 дка, IV категория, имот № *; нива от 33.506 дка, IV категория, имот № * и нива от 48.003 дка, III категория, имот № *, т.е. нотариалният акт не е издаден по обстоятелствена проверка, както счита А. М.. Не е спорно между страните и се установява от доказателствата, че имотите са били заснети по КККР, одобрени със заповед № РД-18-1343/25.07.2018 г., като поземлени имоти с идентификатори * и *. С нотариален акт № 25, т. І, рег. № 131, д. № 20/2014 г. на нотариус Д. П., А. Д. А. (Х. Д.), на основание чл. 587 ГПК е била призната за собственик по давностно владение и наследство на нива от 48.005 дка, съставляваща имот № *, ІІІ категория, в местността „К.“, землището на [населено място], [община]. С договор от 21.02.2014 г., сключен с нот. акт № 127, т. І, рег. № 478, д. № 101/2014 г. на нотариус Д. П., А. Д. А. (Х. Д.) е продала на Г. И. М. нива от 48.005 дка, съставляваща имот № *, ІІІ категория в местността „К.“, землището на [населено място], [община]. Спорният земеделски имот - нива с площ от 33.506 дка, е бил заявяван за ползване за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г., 2017/2018 г. и 2018/2019 г. от ЕТ „Спас Петров-Димитрина Петрова“, а лозето с площ от 1.500 дка за посочените стопански години не е било заявявано по чл. 70, ал. 1, не е било декларирано по чл. 69 ППЗСПЗЗ и не е било обект на споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ - така писмо от 03.12.2018 г. на Областна дирекция „Земеделие“ - Добрич. Към писмото е приложено удостоверение за наследници изх. № 07/13.01.2014 г. на кметството на [населено място] на починалия на 21.05.1998 г. А. Ю. Х. и сключените от неговите наследници М. А. Ю. и Н. А. Ю. договори за наем с едноличния търговец за посочените стопански години.

Съдът е посочил, че във връзка със спора между страните относно кръга на наследниците на Ю. Х. О., страните са ангажирали множество доказателства, както следва:

В удостоверение за наследници № 112/06.10.1997 г. на кметството на [населено място], общ. Т., като наследник на родения на 03.02.1865 г. и починал през 1954 г. Ю. Х. О. е посочен единствено неговият син А. Ю. Х.. Удостоверение с такова съдържание, под № 27/01.11.2022 г., е било издадено и в хода на производството. Ответниците по делото са наследници на починалия на 21.05.1998 г. А. Ю. Х.. В удостоверение за наследници № 48/02.12.2019 г. на кметството на [населено място], общ. Т., като наследници на родения на 01.02.1861 г. и починал на 15.04.1953 г. Ю. Х. О. са посочени петте му деца: А. Ю. Х., Ф. Ю. М., А. Ю. А., А. Ю. и Е. Ю., като за последните три дъщери е посочено, че постоянните им адреси са в Република Турция, а за последните две не е отразена дата на смърт и наследници по правилото на чл. 12 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. В това удостоверение ищцата по делото е посочена като низходяща на Ф. Ю. М., род. 10.05.1897 г., поч. 1969 г. Съгласно издадения от Народен съвет на [населено място] акт за смърт № 7, регистър на населението т. І, стр. 30, Ф. Ю. М., род. 10.05.1892 г., дъщеря на Ю. М. и на А. М., е починала на 14.03.1970 г. Представен е и смъртният акт на А. Ю. А., поч. на 24.07.1984 г., с отразени данни за починали родители: баща Ю. и майка А.. За дъщерята А. Ю. А. е приложена справка от НБД „Население“ от 26.11.2019 г., в която е посочено, че родителите й са починали, но не са отразени техните имена. В административната преписка № 3896/03.08.1991 г. за възстановяване на земеделските земи се съдържа служебна бележка от 20.05.1993 г., издадена от кметството на [населено място], с вписани неясно данни за много обстоятелства: представителство на собственик, притежаващ земеделски земи, вписани в емлячния регистър, подадено заявление за възстановяване, извършвани разпоредителни сделки, предоставяне на наследство, както и посочване кои са наследниците на Ю. Х. О.: А. Ю. Х., Ф. Ю. Х. и още две наследници (без имена). Ф. Ю. Х. била съпруга на Ю. М. М.. Приложени по преписката са и удостоверение за наследници № 39/07.10.1991 г. на кметството на [населено място] на Ю. Х. О., в което са вписани роденият през 1912 г. негов син А. Ю. Х., дъщерята Е. Ю. (без данни за раждане или смърт) и починалите му дъщери Ф. Ю. и А. Ю. (без данни за раждане или смърт), както и ръкописно изготвено такова със същия номер и дата на Общинския народен съвет, в което освен посочените наследници са вписани и внуците на наследодателя: А. Й. М., род. 1926 г., А. Й. М., род. 1932 г., М. Й. М., род. 1928 г., Ю. Й. М., починал, Н. Й. М., род. 1956 г., и В. Й. М., род. 1950 г. В приложени към отговора на исковата молба копие от стр. 482 на старите регистри и предоставени от кмета на [населено място], общ. Т. копие на том I, стр. 163 на регистъра от 1943 г., относно Ю. Х. О. като членове на семейството му са вписани единствено синът А. Ю. Хаджискендер, както и са посочени неговата съпруга и деца (снаха и внуци), а в копие на том I, стр. 217/1943 г., като членове на семейството му са вписани съпруга С. Ю. Х., род. 10.01.1864 г., синът А. Ю. Х., както и са посочени неговата съпруга и деца. Представено е копие и от стария регистър т. І, стр. 59 за А. Ю. Х. С., като в графата роднини на главата на семейството, които се числят към други семейства, са вписани сестрите му А. Ю., род. 1893 г., Ф. Ю., род. 1897 г., А. Ю., род. 1907 г., Е. Ю., род. 1910/1913 г.За издаване на удостоверения за наследници на Ю. Х. О. са били подавани декларации, приложени по делото на л. 229, л. 290, л. 291, както следва: молба-декларация (без дата) за наследници, подадена от А. Й. М., чрез пълномощника й адв. Т. Г.; молба-декларация от 02.12.2019 г. за наследници, подадена от А. Д. А., чрез пълномощника й адв. Т. Г. въз основа на пълномощно № 16760/26.11.2013 г. на Втори нотариус, [населено място] – Република Турция; молба-декларация от 18.11.2019 г. за наследници, подадена от Г. И. М., чрез пълномощника й адв. Т. Г. въз основа на пълномощно № 30918/18.11.2019 г. на ДАК, с които е декларирано, че след смъртта на родения на 01.02.1861 г. Ю. Х. О., поч. 15.04.1953 г., същият е оставил за законни наследници четирима низходящи от първа степен: А. Ю. Х., род. 25.01.1912 г., поч. 21.05.1998 г. (син); Ф. Ю. М., род. 10.05.1897 г., поч. 1969 г. (дъщеря); А. Ю. А., ЕГН [ЕГН], поч. 24.07.1984 г., и В. Ю. А., без посочена дата на раждане, а само година – 1890, и починала без данни кога. В съдебните заседания от 21.09.2022 г. и 02.11.2022 г. са били дадени показания от кмета на [населено място] - Х. О. А., че е издала удостоверение № 48/02.12.2019 г. въз основа на представена й от адв. Т. Г. молба-декларация на А. Д.. Поради неопитност помолила служители на ГРАО за съдействие, които й помогнали, като в хода на работата се оказало, че има и други наследници, освен посочените в молбата-декларация, работила само въз основа на семейните регистри, а наследниците Е. Ю. и А. Ю. излизали от системата. Новото удостоверение № 27/01.11.2022 г. издала въз основа на семейния регистър, в който е вписано като наследник само едно лице - А. Ю. Х. В съдебното заседание от 21.09.2022 г. процесуалният представител на ищцата адв. Т. Г. заявява, че счита за преки наследници на Ю. Х. О. само: А. Ю. Х., Ф. Ю. М., А. Ю. и В. Ю. А., посочени от него в декларация, не и вписаните в удостоверение за наследници Е. Ю. и А. Ю.. В съдебното заседание от 02.11.2022 г. е посочил, че ищцата не оспорва, че А. Ю. Х. е наследник на Ю. Х. О.. Г. И. М., род. 1972 г. (купувач по договора за продажба, сключен с А. Д. А.) е свидетелствала, че Ю. Х. О. е имал четири деца - три момичета и едно момче: В., А., Ф. и А., които тя лично не познавала, познавала наследниците им; тя също била такъв на В.. Не може да посочи кога са били родени децата на дядо Ю., била малка тогава, но знае, че той е роден около 1858 г. Жената на дядото се казвала С., нищо не знаела за нея, вкл. дали са имали граждански брак и кога е починала. Посочила е, че ответниците не знаели, че били братовчеди, но те по принцип били такива. Не се познавали, защото някои били в Турция, други тук. Познавала вуйчо си А., който починал на 86 години. Баба й се назвала Ф. (българското й име било Ю.), имала сестра А., двете били дъщери на баба В.. Когато А. отишла да си поиска парцел, й изкарали пистолет. Свидетелят И. А. И., род. 1949 г., живущ в [населено място], е дал показания, че е внук на В., негова майка била Ф.. Бил малък, като починал дядо Ю., който живеел в [населено място], той имал три дъщери и едно момче: В., А., Ф., а момчето било С.. Леля му Н. живеела в Турция. Познавал А., неговото момче искало да го бие; като отишъл да пита за нивите, изкарал патлак, 40 години не бил вземал рента. И. А. Ю., род. 1949 г., живущ в [населено място], е свидетелствал, че Ю. Хаджискендер имал само един син - А., който нямал братя и сестри. Не познава лица, посочени като негови наследници в документи - Ф. Ю. М., Ф. А. Ю., О. Н. Ю.. Свидетелят И. А. Р., род. 1944 г., от [населено място], е дал показания, че познава А. Х.; знае, че неговият баща е Ю. Х. С., който починал около 1953-1954 г., когато били малки. Баща и син живеели заедно. Не му е известно А. да има братя или сестри, не бил виждал такива. Познавал Ф., не знае дали има някаква връзка с дядо А..

Въззивният съд е приел, че показанията на свидетелите са декларативни и лишени от конкретика, противоречиви - вътрешно и съпоставени помежду им и спрямо писмените доказателства, вкл. съдържащи твърдения, че родствената връзка на страните (братовчеди) не им била известна, поради което те не могат да бъдат опора на доказателствен извод за кръга на наследниците на Ю. Х. О..

Окръжен съд – Добрич е посочил, че разрешаването на спора пред него е предпоставено от установяване по несъмнен начин, както че ищцата А. Й. М. е наследник на родения на 03.02.1865 г. и починал на 15.04.1953 г. Ю. Х. О., така и на кръга на неговите наследници по закон, тъй като претенциите за установяване/отричане на вещни права върху идеални части от земеделските имоти са обусловени от установяване, че имущество на починалото лице е преминало в полза на лицата, указани като наследници в реда и обема по глава II ЗН „Наследство по закон“. Наследници по закон са лицата по чл. 5 – чл. 10 ЗН. Не е налице спор по делото, че ответниците са наследници на Ю. Х. О., като такива на неговия низходящ от първа степен А. Ю. Х.. В случая е налице спор имал ли е Ю. Х. О. други низходящи от първа степен (дъщери) и колко са били на брой - така в съдебното заседание от 21.09.2022 г. процесуалният представител на ищцата адв. Т. Г. заявява, че счита за преки наследници на Ю. Х. О. само: А. Ю. Х., Ф. Ю. М., А. Ю. и В. Ю. А., посочени от него в декларация, не и вписаните в удостоверение за наследници Е. Ю. и А. Ю.. В исковата молба А. М. не е изложила никакви фактически твърдения с достатъчна степен на яснота и проследимост за претенцията й, че Ю. Х. О. е бил неин дядо. Нещо повече, тя не е изложила никакви твърдения за това кои лица претендира да са нейни родители, като се е позовавала на вписването в удостоверение за наследници, че е наследник на Ф. Ю. М., низходяща от първа степен на Ю. О.. Не е представила документ за произход от вида акт за раждане - първичния документ, удостоверяващ родствената връзка между двамата, нито пък е твърдяла и доказала, че актът, респ. регистърът за този акт, са изгубени, унищожени или не могат да бъде издирени. В посочените по-горе удостоверения и копия от регистри броят на наследниците на Ю. Х. О. е различно отразяван - 1, 4 и 5, вписвани са били с различни имена, с непълни данни за три имена, раждане и смърт.

В представени актове за гражданско състояние (смърт) на част от наследниците: Ф. Ю. М. и А. Ю. А., и справки от НБД „Население“ имената на техните родители или не са посочвани, или е вписвано само собствено име, като това на майката е различно за двете дъщери на наследодателя (съответно А. и А.), както и е различно от собственото на съпругата на Ю. Х. О., отразявано в регистър (С. Ю. Х.) и сочено в свидетелски показания (С.). Доказателствена сила за произход има актът за раждане, а не актът за гражданско състояние за друго събитие - смърт. Представеният по делото смъртен акт на Ф. Ю. М. не е в състояние да докаже по убедителен начин, че неин баща е именно Ю. Х. О., и с оглед отразените в него данни. Съвпадението само в собственото име Ю. не е доказателство за идентичността на Ю. М. (на който тя била дъщеря според записванията в смъртния акт) и Ю. Х. О.. Освен това смъртният акт е съставен за лицето Ф. Ю. М., [дата на раждане], докато в удостоверение за наследници с изх. № 48/02.12.2019 г. за дата на раждане на това лице е посочена датата 10.05.1897 г. В нито един от документите - удостоверения и регистри, лицето В. Ю. А. не е вписвана като наследник, респ. дъщеря на Ю. Х. О.. Като такава, тя фигурира само в подадени от процесуалния представител на ищцата адв. Т. Г. от нейно име и от името на страните, сключили през 2014 г. сделка, с предмет реституиран имот, А. Д. А. и Г. И. М., молби-декларации за издаване на удостоверение за наследници. Нито едно от записванията в приложени регистри относно фактите от значение за гражданското състояние на лицата, сочени за низходящи на Ю. Х. О. и в частност на Ф. Ю. М., не е установено да е направено въз основа на описан в него съответен акт за гражданско състояние - акт за раждане; отбелязванията не са от регистъра, в който е вписан Ю. Х. О., а от този на едно децата му - неговия син А. Ю. Х.. Качеството на наследник зависи от степента на родство и сключения брак. Тази родствена връзка и настъпването на юридическия факт на смъртта води до възникване на наследствено правоотношение. Установяването на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства. Официален свидетелстващ документ, чиято основна функция е да удостовери наследствено качество, е удостоверението за наследници. Удостоверението за наследници доказва наличието на този факт, а ЗН признава съществуването на наследственото право според родствената връзка, произтичаща от кръвната връзка или от граждански брак. Родството е връзка, основана на произхода, като роднини по права линия са лицата, произхождащи едно от друго. Общинската администрация издава удостоверения въз основа на регистъра на населението - чл. 24, ал. 1 ЗГР, а по силата на законовата делегация в чл. 24, ал. 2 ЗГР редът за издаване и образците на удостоверенията по ал. 1 се утвърждават с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството съвместно с министъра на правосъдието. В разпоредбите на чл. 9-12 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението е уредено издаването на удостоверение за наследници от длъжностно лице при спазване на законоустановена процедура и по установена форма. За удостоверяване на наследниците по закон на починало лице се издава удостоверение за наследници по образец съгласно приложение № 3 (чл. 9). Съгласно чл. 11, ал. 1 за издаване на удостоверение за наследници се подава искане по образец съгласно приложение № 2, в което заявителят вписва известните му данни за наследодателя и неговите наследници; съгласно ал. 2 за определяне на наследниците по закон длъжностното лице прави пълна проверка в регистъра на населението, а когато е необходимо, и в регистрите на актовете за гражданско състояние; съгласно ал. 5 в удостоверението за наследници по чл. 9 длъжностното лице вписва всички живи и починали наследници, определени съгласно ЗН. В удостоверението наследниците се вписват с пореден номер, като се посочва връзката им с наследодателя (съпруг или родство). В случай че някой от наследниците е починал, неговите наследници се вписват с под номер, а в колона „Съпруг/родство“ се вписва съпруг/а или родствената връзка между починалия наследник и неговите наследници, като се попълват всички данни за наследодателя и наследниците, включени в образеца. Дата на раждане на наследник се вписва само когато същият няма ЕГН (чл. 12). Наличието на удостоверение за наследници не изключва други доказателства относно същите факти - например акт за раждане, удостоверяващ произхода на наследника от наследодателя; верността на съдържанието му може да бъде проверена и съобразно всички останали представени по делото данни относно релевантните факти и обстоятелства, а доказателствената му сила - преценена и с оглед на описаната процедура по издаване на удостоверението за наследници. По Правилника за водене регистрите за населението в общините (обн. ДВ, бр. 194/30.08.1935 г.) са водени книги, т. нар. семейни регистри за всяко населено място, подредени по улици и номера на сгради, съставени по адреси за всяко домакинство, като са записвани лицата, живеещи в него, и роднини на главата на домакинството и на съпругата му, които се числят към други домакинства. Книгите са съставяни след всяко преброяване на населението. „Семейните регистри” не засвидетелстват гражданското състояние на физическите лица. Те отразяват факти, които главата на домакинството е обявила при последното преброяване на населението. Когато актът за гражданско състояние и регистърът на тези актове са били унищожени не по вина на страната, допустимо е съдът да приеме съответното събитие за установено и само според вписването в регистрите, съставени по образеца, определен в Правилника за водене регистрите за населението в общините (обн. ДВ, бр. 194/30.08.1935 г.), единствено когато в т. нар. семейни регистри е описан самият акт за гражданско състояние (раждане, брак). Само тогава „семейният регистър” свидетелства и за това, че е бил съставен актът за гражданско състояние, впоследствие унищожен. В тези случаи, и когато актът не може да бъде издирен, са допустими и свидетелските показания. Осъществяването на съответния правнорелевантен факт подлежи на проверка и по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за доказването му се носи от страната, която черпи от него изгодни за себе си правни последици. Удостоверението за наследници е официален свидетелстващ документ, но то не удостоверява изявления или действия, извършени пред органа, който го е издал, а възпроизвежда записванията в други документи относно фактите (брак, смърт, произход), определящи наследственото правоотношение. Предвид горното, и при съставените няколко документа от този вид с различно удостоверяване, съдът е приел, че нито един от тези документи не може да обоснове извод относно наследниците на Ю. Х. О.. Посочил е, че А. М. не е представила преки и надеждни доказателства за претендирания от нея произход от Ю. Х. О.. При липсата на представен акт за раждане на Ф. Ю. М., записванията по семейните регистри не на соченото за наследодател на ищцата лице, и без опис на актовете за гражданско състояние, въз основа на които са били направени, съставен акт за гражданско състояние за друго събитие - смърт, не съставляват доказателство за факт от значение за гражданското й състояние и не водят до извод за произход и следващото от него наследствено правоприемство, като източник на вещни права в полза на ищцата, в чиято тежест е и неговото установяване. Ето защо, без по общо правило (чл. 154, ал. 1 ГПК) ищцата да е доказала твърденията за родствената си връзка с Ю. Х. О., определяща наследственото правоотношение - с акт за гражданско състояние, надлежно записване в регистър или гласни доказателства, установителната й претенция за собственост на идеални части от земеделски имоти, останали в наследството на Ю. Х. О., се явява неоснователна. Неоснователността на претенцията й за притежание на вещни права в спорните имоти обуславя извод, че само на това основание следва да се отхвърлят и установителните искове за отричане вещните права на ответниците. При положение че ищецът не докаже, че е титуляр на правото, което е обусловило правния му интерес, отрицателният установителен иск за собственост подлежи на отхвърляне без съдът да изследва правата на ответниците.

С оглед на горното Окръжен съд – Добрич е намерил първоинстанционното решение правилно, като краен резултат. Въпреки това е посочил, че същото следва да бъде отменено, поради неизпълнение от Районен съд - Тервел на вмененото му от законодателя задължение по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК за ясен диспозитив какво се постановява по съществото на спора.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че липсват мотиви по наведените във въззивната й жалба възражения. Твърди, че няма как наследодателят на ответниците да е придобил по давност процесната нива.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани въпросите:

1. Ползването на съсобствените имоти чрез отдаване на трети лица достатъчно ли е за придобиване на същите по давностно владение;

2. Пречка ли е чл. 79 ЗС да придобиеш по давност имот, който си владял по-малко от пет години.

Визира се противоречие на обжалваното въззивно решение с приетото в решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС.

Постъпил е отговор на касационната жалба от С. А. Д., С. А. С., А. Б. Б., С. С. М., С. С. А., Н. А. Ю., С. М. А. и Г. М. А., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е опстановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Формулираните в изложението към касационната жалба два въпроса са изцяло неотносими към решаващите съображения на Окръжен съд – Добрич, изложени в решението му. Същият не е обсъждал приложението на чл. 79 ЗС и не е направил извод за изтекла в полза на ответниците по исковата молба придобивна давност. Същият е обосновал крайните си изводи с недоказване от страна на А. М., чиято е доказателствената тежест в това отношение, на качеството й на наследник на Ю. Х. О.. Ето защо тези въпроси не отговарят на общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до визираните решаващи мотиви на въззивния акт, относно тях не са аргументирани основания за допускане на касационно обжалване.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат по подаване на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК в размер на 1500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,