Определение № 164 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 3018/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба (с вх. № 15034 от 2.VІІІ.2019 г.) на Р. А. Л. - в качеството му на кредитор с предявени установителни искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, подадена чрез двамата негови процесуални представители по пълномощие от САК против решение № 1650 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 3.VІІ.2019 г., постановено по т. д. № 5691/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1509/16.VІІ.2018 г. на Софийския градски съд, ТК, с-в VІ-4, по т. д. № 5147/2015 г. С последното – като неоснователни и недоказани – са били отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу ответното софийско дружество с ограничена отговорност „Витоша Ризорт`2000“ (в несъстоятелност), с ЕИК[ЕИК], обективно кумулативно съединени искове с предмет установяване съществуването на негови вземания срещу длъжника в производството по несъстоятелност, предявени по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ с молба от 4.VІІІ.2014 г. и други - предявени по реда на чл. 688, ал. 1 ТЗ с молба от 3.Х.2014 г., в следните размери: 6 845 405 лв. – главница по договор за заем от 7.ІV.2011 г.; 1 449 023.60 лв. – възнаградителна лихва до 30 юни 2014 г.; 55 415.52 лв. – възнаградителна лихва за периода от 30.VІ.2014 г. – 4.VІІІ.2014 г.; 586 749 лв. – главница по договор за заем от 6.VІІІ.2012 г.; 73 164.24 лв. – възнаградителна лихва до 30.VІ.2014 г.; 3 617.68 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.VІ.2014 г. – 4.VІІІ.2014 г.; 322 711.95 лв. – главница по договор за заем от 19.ІІ.2013 г.; 18 150.77 лв. – възнаградителна лихва до 30.VІ.2014 г.; 1 775.27 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.VІ.2014 г. – 4.VІІІ.2014 г.; 173 980.86 лв. – главница по договор за заем от 15.V.2006 г.; 135 681.21 лв. – възнаградителна лихва за период до 30.VІ.2014 г.; 6 447.77 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.VІ.2014 г. – 3.Х.2014 г.; главница по договор за заем от 1.ІІ.2008 г. в размер на 1 603 759.44 лв.; възнаградителна лихва в размер на 709 286.89 лв. за периода до 30.VІ.2014 г.; 48 162.06 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.VІ.2014 г. – 3.Х.2014 г.; 630 014.73 лв. – главница по договор за заем от 6.VІ.2006 г.; 541 755.77 лв. – възнаградителна лихва за периода до 30.VІ.2014 г.; 24 398.51 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.VІ.2014 г. – 3.Х.2014 г.; главница по договор за заем от 19.ХІ.2007 г. в размер на 214 764.20 лв.; възнаградителна лихва в размер на 142 771.66 лв. за периода до 30.VІ.2014 г.; 7 444.58 лв. – възнаградителна лихва за периода от 30.VІ.2014 г. до предявяване на вземането. При този изход на делото във въззивната инстанция и на основание чл. 694, ал. 7, изр. 3-то ТЗ настоящият касатор е бил осъден за заплати държавна такса в размер на 135 944.80 лв. (сто тридесет и пет хиляди, деветстотин четиридесет и четири лева и осемдесет стотинки).

Оплакванията на касатора Л. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който горепосочените негови двадесет и един обективно кумулативно съединени установителни иска с правно основание по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ и съответно - чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдели уважени в пълните предявени по делото техни размери, вкл. ведно с присъждане на всички направени от него по воденето на делото разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателят й Р. А. Л. обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на допълнителната предпоставки по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСКГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., така и в 7, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от неговите гражданска и търговска колегии (Р. № 182/13.ХІІ.2018 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 657/2018 г.; Р. № 65/30.VІІ.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1656/2013 г.; Р. № 235/27.ІХ.2016 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 1362/2016 г.; Р. № 1228/18.Х.2017 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 5372/2016 г.; Р. № 239/21.VІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 188/2011 г.; Р. № 216/6.ІІІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 882/2011 г.; Р. № 62/17.ІV.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 733/2011 г.) по следните пет правни въпроса:

1./ „Какви са правомощията на въззивната инстанция, когато във въззивната жалба или в писмените отговори, подадени от трети лица – кредитори на несъстоятелността, конституирани в процеса в качеството им на помагачи на дружеството длъжник, както и от синдика, няма подадено оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение в решението на първоинстанционния съд във връзка с оспорването на датата на сключено споразумение на основание чл. 181 ГПК, като последният е приел, че е налице валидно сключено споразумение, независимо от неговото оспорване, а въззивната инстанция се е произнесла, че същото е антидатирано, поради което не може да се счете, че въз основа на него е възникнало претендираното вземане?“;

2./ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора?“;

3./ „При съдържаща се в двустранно подписаните договори за заем от 7 април 2011 г. формулировка в чл. 2: „… Р. Л. ще преведе и плати на Дружеството всички финансови средства необходими за пълното завършване на Проекта в размер на 3 500 000 евро“; както и в чл. 4: „…всяка сума, която е преведена от Р. Л. по сметка на Дружеството ще се счита за заем, предоставен на Дружеството…“; както и в чл. 7: „Дружеството трябва да изплати заема /вкл. и натрупаната лихва в срок от 3 години/“, допустимо ли е да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора, че сумата е предадена по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД?“;

4./ „Допустимо ли е да се приеме за доказано, че при сключен косвен договор за заем договорената между заемодателя и заемополучателя /“заемателя“ според ЗЗД – бел. на ВКС / парична сума трябва да се предостави не от първия, а от друго лице, действащо от негово име и за негова сметка, при това не на заемополучателя, а в полза на едно трето лице, както и може ли това само по себе си да обоснове извода, че ищецът, в качеството на заемодател, реално е предал на ответното дружество тази сума чрез безкасово плащане по сметката на третото лице, без да бъде вписано основанието за превода – „заем“?;

5./ „Дали в случая на превод, направен от чуждестранна банка по нареждане от лице, оправомощено да го извърши съгласно сключения договор за заем, но без да бъде вписано основанието „заем“, както и от чие име и за чия сметка се извършва превода, е допустимо да се приеме, че заемът е реално предоставен, съгласно сключения договор, при положение, че чуждестранната банка не се намира на територията на Република България /няма свой клон там – бел. на ВКС / и тя няма изисквания за вписване на основанието на превода, както и получената сума е идентична със сумата, уговорена в договора за заем, а платежните документи, с които е извършено плащането, не са оспорени от ответника и третите лица, участници в процеса?“

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК като ответник по касация конституираният по реда на чл. 694, ал. 4 ТЗ синдик на „Витоша Ризорт`2000“ ООД (в Н.) Х. И. С. писмено е възразила единствено по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация софийско еднолично дружество с ограничена отговорност „Ултрастрой“ /ЕИК[ЕИК]/, конституирано в исковия процес по чл. 694 ТЗ като трето лице-помагач на страната на ответника „Витоша Ризорт`2000“ ООД (в Н.), писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване. Инвокирани са доводи, че:

~ „касаторът не е формулирал материалноправния или процесуалноправния въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело“;

~ „поставените въпроси са риторични и съдържат в себе си отговора, който е необходим на касатора“;

~ „във формулировката на въпросите по чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК е залегнал еднозначен отговор, който единствено и безусловно е предназначен да подкрепи тезата на касатора за порочност на обжалвания съдебен акт“;

Ответното по касация „Блик Трейд“ ЕООД, конституирано в исковия процес по чл. 694 ТЗ като трето лице-помагач на страната на ответника по установителните искове „Витоша Ризорт`2000“ ЕООД (в Н.), не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.

Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС касационната жалба на гражданина на държавата И. Р. А. Л. ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

При потвърждаване на решенето на първостепенния съд за отхвърляне на предявените от Л. установителни искове по реда на чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е констатирала, че предмет на спора са неприети вземания, произтичащи от множество договори за заем, от които първият, датиращ от 7.ІV.2011 г. а вторият - от датата 6.VІІІ.с. г. Между страните по делото не е имало спор, че приложим към процесните сделки е българският Закон за задълженията и договорите, регламентиращ този вид договори като реални, а не консенсуални, каквито се явяват договорите за кредит според уредбата им в чл. 430 и сл. ТЗ. Предвид установеното от САС, че първият договор не съдържа удостоверяване на факт на получаване на посочената в него сума от 3 500 000 евро, а доказването на обратното е било в тежест на настоящия касатор, а не на соченото там като „заемател“ „Витоша Ризорт2000“ ООД (в Н.), решаващият правен извод на въззивната инстанция е бил, че твърдяното заемно правоотношение не е възникнало. По отношение на претендираното от настоящия касатор вземане в размер на 100 000 евро, като произтичащи от втория договор от 6.VІІІ.2011 г., въззивният съд е могъл да констатира, че в преводния документ /банково бордеро/ липсва посочване на каквато и за било основание за извършения превод, нито има отбелязване преводът да е бил извършен от дружеството „Р. Л. Ш. Х.“ ЛТД, действащо „от името и за сметка“ на настоящия касатор, а и от страна на последния не са били ангажирани доказателства за предоставяне на такава сума именно по процесния договор за заем, още по-малко, че постъпилите по сметка на третото лице „Р. Инвестмънтс“ ООД суми са били предоставени от Р. А. Л. именно като заем на длъжника „Витоша Ризорт2000“ ООД (в Н.).

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос ат значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и правните въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба с поредни номера 2-5 се отнасят до правилността на постановеното от САС решение, респ.- до обсъждането от въззивния съд на събраните по делото доказателства. Погрешното отъждествяване от касатора Р. А. Л. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. При така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от Р. А. Л. в изложението към жалбата му допълнителна предпоставка за това /в случая по т. 1 на същия законов текст/. Що се отнася до първия правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на Р. А. Л., той е с изцяло хипотетичен характер – по естеството си не би могло да е включен в предмета на спора и затова няма обуславящо значение за изхода по конкретното дело.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение