Определение № 1576 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 182/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Сливен, чрез адв. Д. Д., срещу решение N 190 от 14.10.2024г. по в.гр.д. № 323/2024г. на Апелативен съд - Бургас, с което след частична отмяна на решение №155/22.05.2024 г. по гр.дело №184/2023 г. по описа на Сливенския окръжен съд е осъдена община Сливен да заплати на Т. П. М. допълнително сумата от 15 000 лв., представляваща разликата над присъдените от Сливенския окръжен съд 25 000 лв. до 40 000 лв., представляващи обезщетение за понесени от ищеца Т. П. М. неимуществени вреди-болки и страдания, причинени му вследствие на телесни увреждания, получени при падане от електрическа тротинетка на 24.07.2021г, в [населено място], на [улица], пред домове № 12 и № 14, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 24.07.2021г до окончателното изплащане и е потвърдено решението на Сливенския окръжен съд в частта му, с която е присъдено обезщетение от 25 000 лв.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулиран следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? За задълженията на въззивния съд, като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение по гр. д.№4744/2008г. на I г. о. на ВКС; решение по търг. д.№1106/2010 г. на II т. о. на ВКС; решение по гр. д. №5980/2014г. на I г. о. на ВКС; решение по гр. д.№1084/2011г. на III г. о. на ВКС; решение по гр. д.№1857/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение по гр. д.№4780/2018г. на IV г. о. на ВКС; решение по търг. д.№1115/2017г. на I т. о. на ВКС; решение по гр. д.№2926/2016 г. на IV г. о. на ВКС; решение по гр. д.№4581/2014г. на I г. о. на ВКС; решение по гр. д.№3973/2008г. на IV г. о.; решение по гр. д.№748/2011 г. на II г. о.; решение по гр. д.№891/2010г. на I г. о.; решение по гр. д.№1318/2010г. на IV г. о.; решение по гр. д.№761/2010г. на IV г. о.; решение по гр. д. №2184/2015 г. на III г. о.; решение по гр. д. №811/2018г. на II г. о.; решение по гр. д. №4190/2014г. на IV г. о.; решение по търг. д. №2624/2016 г. на II :т. о.; решение по гр. д. №1332/2015г. на IV г. о.; решение по гр. д.№4564/2019 г. на IV г. о.; решение по търг. д.№1115/2017 г. на I т. о.; решение по гр. д.№1163/2010г. на IV г. о.; решение № 15 от 30.01.2015г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014г., IV г. о.; решение № 228 от 1.10.2014г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014г., I г. о. и решение № 166 от 15.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012г., III г. о.

2.Нарушението на нормата на чл. 157 ГПК, уреждаща служебното задължение на първоинстанционния съд да се произнесе по допускането или недопускането на доказателства, и пропускът на въззивният съд да предприеме съответните процесуални действия по допускане, респективно отказ за допускане на доказателства, представлява ли съществено нарушение на реда за приобщаване на доказателства по делото съставляващо пречка, при постановяване на решение въззивната инстанция да изпълни задълженията си като съд по съществото на спора в съответствие с чл.235 ГПК? Сочи се противоречие с решение № 106 от 20.07.2021 г. по гр. д. № 2885/2020 г. на ВКС, III г. о.; решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 66 от 14.06.2019 г. по гр. д. № 2831/2018 г.на ВКС, II г. о.; решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5665/2013 г., III г. о.

3. По въпроса за доказателствената стойност и значение по делото на доказателства за факти, които са непоискани от страната и недопуснати с определение на съда, се поддържа противоречие с ППВС № 6 от 23.X..1968г. и решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на ВКС.

4. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ? Поддържа се противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 189 от 2005 г. на ВКС, IV г.о., решение № 221 от 2002 г. на ВКС, I г.о., решение № 2 от 1982 г. на ВС, II г.о., решение № 35 от 2000 г. на ВКС, II г.о., решение № 78 от 1986 г. на ВС.

5. Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици? Сочи се противоречие с решение по търг. д. № 2114/2023 г. на ВКС, II т. о.; решение № 514 от 01.08.2024 г. по гр. д. № 2673 / 2023 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 18/17.09.2018 г. по гр. дело № 60304/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 46/5.06.2014 г. на ВКС по търг. д. № 3696/2013 г., II т. о.; решение № 117/08'07.2014 г. по търг. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 17/8.02.2024 г. на ВКС по търг. д. № 2264/2022 г., I т. о.; решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по търг. д. № 596/2012 г., II т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. по търг. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 59/10.06.2011 г. по търг. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС по търг. д. № 44/2012 г., II т. о.; решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по търг. д. № 1643/2013 г. и решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о.

6. При приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД какви са критериите,които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, и за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни при определяне на размера на обезщетението, като посочи и конкретното им проявление? Сочи се противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решение № 179 от 21.01.2016г. по търг.д. № 2143/2014г. на ВКС, II т.о.

В срок е постъпил отговор от Т. П. М., чрез адв. Т. Р., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Въззивният съд е посочил, че твърденията на ищеца са, че на 24.07.2021 г., около 22 часа, в [населено място], на [улица], пред домове № 12 и № 14, при управление на електрическа тротинетка, попаднал в неравност на пътното платно, локализирана на средата на същото, представляваща дупка до шахта, в която имало 8 броя бетонни отломки с фуги между тях, неравномерно разположени спрямо асфалтовия път. В резултат на това попадане в неравността, изгубил контрол над тротинетката, паднал и получил множество телесни увреждания.

Въззивният съд е приел за безспорно, че община Сливен е собственик на [улица]и по силата на чл.31 от Закона за пътищата има задълженията за изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища. В случая върху процесния участък на [улица]е имало неравности, които не са били констатирани и отстранени своевременно, въпреки вмененото на общините задължение в чл.47 от ППЗП. Ответникът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата грижа да извършат своевременно ремонтно - възстановителни работи на уличната настилка и тя да не представлява опасност за движещите се пътни превозни средства. Направен е извод, че е установено противоправно бездействие по смисъла на чл.49 вр.с чл.45 ЗЗД. За установено е прието също, че ищецът е получил описаните в исковата молба увреждания, както и причинно- следствената връзка между уврежданията и противоправното бездействие на ответника.

Съдът е счел за неоснователни доводите на община Сливен,че не е доказан механизмът на инцидента, при който е пострадал ищецът и причинната му връзка с получените увреждания. Прието е, че механизмът на произшествието е установен от показанията на свидетелите,заключението на съдебно- техническата експертиза и писмените доказателства. Въз основа на съставения по ДП № 964/2021 на РП -Сливен протокол за оглед на местопроизшествието е прието за установено, че на [улица], между №12 и №14, по средата на пътното платно към датата на инцидента е имало бетонни отливки с размери 0.5 х 0.5 метра, осем на брой, неравномерно положени спрямо асфалтовия път, като е имало и фуги. Съдът е посочил, че от заключението на съдебно- техническата експертиза, се установява, че техническите причини, довели до настъпването на ПТП, са наличието на несигнализирано препятствие на платното за движение, което не е било обезопасено с нужната маркировка и закъснението в реакцията на водача при възприемане на неравност на платното за движение.

Въззивният съд е приел, че при отчитане естеството на уврежданията и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, както и на всички релевантни факти и обстоятелства, вкл.и на социално- икономическите условия в страната към датата на увреждането, възрастта на ищеца- мъж на 53 години,който към датата на произшествието е бил на 51 години, справедливият пълен размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, дължимо на ищеца следва да се определи в размер от 80 000 лева. Изложени са мотиви, че се касае за тежка черепно-мозъчна политравма,тъй като освен счупването в основата на черепа,ищецът е получил и множество други увреждания на главата и мозъка, подробно описани в експертизата. Болничното лечение е продължило почти месец, ищецът е получил като усложнение и менингит. Възстановителният период е протекъл по-бавно,а усложненията и последиците от черепно- мозъчната травма не са отшумели напълно за период от няколко месеца. При прегледа,извършен от вещото лице, повече от две години след произшествието, е установена остатъчна лека афазия, сомнолентност, забавени говор и реакции с лека дизартрия, променена сетивност в дясната половина на лицето /клепачът на дясното око и десния устен ъгъл/, посттравматични лезии в темпоралния/слепоочния/ дял на лявата голямомозъчна хемисфера, като получените мозъчни увреждания са необратими.

За основателно е счетено направеното от ответника възражение за съпричиняване, като е прието, че същото е от 50 %. Ищецът е управлявал пътното превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта му от 1.31 промила, отразило се на възприятията и времето за реакция при наличието на опасност или препятствие на пътното платно, като според заключението на комплексната съдебно - медицинска и автотехническа експертиза се касае за лека степен на алкохолно опиянение, което е в горната му граница,близо до средната степен, при която се наблюдават повишено настроение и самочувствие, намаляване нивото на отговорност,понижаване на концентрацията и активното внимание, забавяне на рефлексите и реакциите, намаляване на съобразителността, изразени в различна степен координационни нарушения, както и вегетативни смущения. Всички те влияят отрицателно върху способността за управление на пътно превозно средство, може да се прояви забавяне на реакциите и рефлексите, непълноценно възприятие на окръжаващата среда и възможностите за вземане на адекватни решения. При алкохолно опиянение от 1.3 промила, времето за реакция се увеличава с около 50%, което в случая е 1.4 секунди, при минимално от 0.8 секунди.

За неоснователно е счетено възражението на община Сливен,че степента на съпричиняване е 99%. Изложени са мотиви, че употребата на алкохол е допринесла за произшествието, но не се установява, че е основната и единствена причина за настъпилото произшествие. По средата на пътното платно на мястото на инцидента е имало осем бетонни отливки, неравномерно положени спрямо асфалтовия път,както и фуги, които не са били обозначени и сигнализирани, а според заключението на съдебно- техническата експертиза причините за настъпване на произшествието са необозначените и несигнализирани неравности на пътното платно и закъснението на реакцията на водача.

Въззивният съд е приел, че неоснователно се поддържа наличие на съпричиняване поради това, че ищецът не е бил с каска и не е бил с включени светлини на тротинетката.

При тези мотиви на въззивния съд е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по петия въпрос, касащ приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, обоснован с доводи, че въззивният съд при определяне размера на приноса на пострадалия не е съобразил всички въведени от ответника обстоятелства, обосноваващи този принос – движение по средата на пътното платно, разсеяност.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение