Определение № 50913 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2256/2022 г.

ВКСIV гражданско отделение13.12.2022 г.докладчик Яна Вълдобрева

Диспозитив

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №176 от 01.02.2022г. по в.гр.дело № 9673/2021г. на Софийския градски съд, ГО, II Е състав, в обжалваната част. УКАЗВА на Д. А. П., в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 1 566,80 лева, като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено. Делото да се докладва на председателя на IV ГО след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 19709 от 04.04.2022г. на Д. А. П., подадена чрез пълномощника адв.Н. Ц., против решение №176 от 01.02.2022г. по в.гр.дело № 9673/2021г. на Софийския градски съд, ГО, II Е състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 20102462 от 22.04.2021г. по гр.д. № 33845/2020г. на СРС, II ГО, 177 състав, Д. П. е осъдена, на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 365 ЗЗД, да плати на „Итал-Текс“ ЕООД сумата 70 068,91 лева, дължима съгласно т.1.5 от Спогодба от 19.10.2018г., сключена между ищеца „Итал-Текс“ ЕООД и ответницата Д. П., по повод прекратяване на трудовото правоотношение по трудов договор № 589 от 31.10.2011г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба–12.11.2019г., до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск. Поддържа се, че в обжалваните части решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В подробните си съображения, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба касаторката поддържа възражението си, въведено още в отговора на исковата молба, че неизправна страна в правоотношението е ищцовото дружество, тъй като не е изпълнило изцяло поетите с договора за спогодба задължения за плащане на посочените в нея суми, което обстоятелство е установено между страните с влязлото в сила, постановено в полза на касаторката осъдително решение, с което дружеството е осъдено, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД да й плати сумата 5 871,94 лева. Касаторката иска да бъде отменено решението в обжалваните части и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът в касационното производство „Итал-Текс“ ЕООД, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Жалбата се оспорва и като неоснователна. Претендират се направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. В представеното към касационната жалба изложение на основанията по чл. 280 ГПК касаторът формулира правни въпроси, които поставя с оглед основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1.Ако ответникът не упражни правата си по чл.133 ГПК в срока за отговор на исковата молба, може ли да ги упражни по-късно в отделно производство, без да е посочил уважителна причина за това и 2. Как следва да се тълкува изразът „по-късно“, употребен в разпоредбата на чл. 133 ГПК-по-късно в това производство или забраната се разпростира и за възможността да се упражнят правата и в отделно производство. Поставянето на въпросите е мотивирано с това, че в друго образувано между страните производство- гр.дело № 8676/2019г. на СРС, П. е предявила иск по чл.79, ал. 1, във вр. с чл.365, ал.1 ЗЗД против „Итал Текс“ ЕООД за заплащане на сумата 5 871,94 лева, дължима на основание спогодбата от 19.10.2018г., което е приключило с влязло в сила решение; в това производство дружеството е следвало да изчерпи всички свои възражения, които могат да изключат правата на П., както и да изложи доводите си, касаещи неизпълнение на задълженията й по спогодбата, включително и да упражни правата си по чл. 211 ГПК или чл. 212 ГПК. Сочи се, че след като дружеството не е упражнило тези свои права, включително и във въззивното производство по това дело, същите са преклудирани и е недопустимо да бъдат предявявани в отделно производство. Поддържа се, че в противоречие с разясненията, дадени в т.1 от ТР № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №19/13.01.2017г. по търг.дело №1689/2016г. на І ТО и решение №380/15.10.2012г. по гр.дело №1015/2015г. на ІV ГО, въззивният съд е приел, че преклузиите по чл.133 ГПК имат само вътрешнопроцесуален ефект. В тази връзка счита, че приетата от въззивния съд допустимост на иска противоречи на правилата на формалната логика, законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, поради което и решението на въззивния съд е очевидно неправилно-основание чл.280, ал.2 ГПК. Формулира и въпрос 3. Представлява ли нарушение на забраната на чл. 8, ал.4 КТ включването в спогодба на разпоредби, забраняващи на служителя да предявява искове против работодателя преди между страните да е възникнал спор. Сочи, че по този въпрос липсва задължителна практика на ВКС и решението следва да се допусне до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът-работодател претендира процесните суми на договорно основание-т.1.5 от спогодба, сключена между страните на 19.10.2018г. От фактическа страна е прието, че между ищеца и ответницата е съществувало трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 328, ал.1, т.2 КТ със заповед от 17.10.2018г. Със спогодба от 19.10.2018г. страните са уредили взаимоотношенията си във връзка с прекратяване на ТПО, като в т.1.1 дружеството незабавно (след датата на подписване на спогодбата) е поело задължение да плати на ответницата сумата 12 687 евро, а в тримесечен срок от датата на прекратяване на ТПО, и при условие, че ответницата не е оспорила, инициирала оспорване или по друг начин опитала да оспори прекратяването на трудовото отношение, „Итал-Текс“ ЕООД се е задължило да плати сумата 29 603 евро, т.нар. „последващо плащане“. От своя страна, съгласно чл. 1.3, ответницата се е отказала да предявява претенции срещу дружеството, включително за законност на заповедта за прекратяване, за възстановяване на работа и за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. В чл. 1.4 е обективиран неотменим и безусловен отказ на ответницата от всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение. Клаузата на чл. 1.5 квалифицира като неизпълнение на ответницата, предприемането на каквито и да било действия по оспорване, в това число по съдебен ред, на който и да бил аспект от взаимоотношенията им преди подписването, в какъвто случай платените от работодателя суми по т.1.1 са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени-ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях. Установено е, че по повод процесната спогодба между страните е водено и приключило с влязло в сила решение друго съдебно производство по гр.дело № 8676/2019г. - на 12.02.2019г. П. е предявила пред СРС иск по чл.79, ал. 1, във вр. с чл.365, ал.1 ЗЗД против „Итал Текс” ЕООД за плащане на сумата 5 871,94 лева, дължима на основание спогодбата от 19.10.2018г. С решение № 234581 от 04.10.2019г. на СРС, II ГО, 170 състав, дружеството е осъдено да плати посочената сума, а с решение от 03.08.2021г. по гр. дело № 16763/2019г. на СГС, II-В въззивен състав, образувано по въззивна жалба на „Итал-Текс“ ЕООД, влязло в сила на 21.09.2021г.,първоинстанционното решение е потвърдено. Междувременно докато е било висящо това производство, ответницата е предявила иск против „Итал-Текс“ ЕООД и „Тедди“ АД, по който е било образувано дело № 521/2019г. по описа на Редовния съд в Римини-Италия, за установяване и деклариране на симулативност на трудовите правоотношения между нея и „Итал-Текс“ ЕООД и „Розенруист“ ООД, както и за установяване и деклариране наличието на ТПО между ответницата и „Тедди“ АД, регистрирано в Италия-едноличен собственик на капитала на „Итал-Текс“ ЕООД, за периода от 02.01.2000г. до 22.01.2019г. Данните по делото сочат, че с определение от 13.09.2019г. по гр.дело № 52064/2017г. по реда на чл.7от Регламент (ЕО) № 1393/2003г. за връчване на съдебни книжа, „Итал-Текс“ ЕООД е било уведомено за образуваното в Италия производство. С решение №24/2020г. на Редовния съд в Римини - Италия, обявено на 13.02.2020г. искът/жалбата на Д. П. е приет за недопустим. При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че е сезиран с допустим иск. Счел е за неоснователно възражението на П. за недопустимост на иска (тъй като следвало да се заведе като насрещен във воденото пред СРС гр.д. № 8676/2019г. по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД на П. срещу „Итал -Текс“ ЕООД и сега срокът за това е пропуснат). Според състава на СГС преклузиите по чл. 133 ГПК имат вътрешнопроцесуален ефект, като неупражняването на материални права, които ответникът има срещу ищеца, като средство за защита срещу предявения иск, не води до тяхното погасяване и е допустимо същите да бъдат предявени в последващ процес между страните, като в този случай съдът следва да съобрази единствено дали между предмета на двете дела има съотношение на обусловеност или идентитет, за които обстоятелства съдът следи служебно, а в случая такова съотношение няма. Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че клаузата от процесния договор за спогодба, с която ответницата се е задължила да не се възползва от правото си по съдебен ред да оспорва съществуването на ТПО или прекратяването му, е нищожна, на основание чл.8, ал.4 КТ. Приел е, че спогодбата е сключена след прекратяване на ТПО, поради което не е налице предварителен отказ от права; не е налице и „отказ“ от права, тъй като спогодбата по дефиниция предполага страните да си направят взаимни отстъпки, с цел да прекратят един съществуващ спор или да избегнат един възможен спор – чл.365, ал.1 ЗЗД. В обобщение съдът е посочил, че процесният договор за спогодба не е нищожен поради противоречие с чл. 8, ал. 4 КТ и същият обвързва страните; по силата на този договор ответницата е поела задължение за негативна престация – бездействие срещу насрещно задължение на работодателя да плати определени суми, без необходимост да се установява тяхната дължимост на друго основание. Приел е в тази връзка, че не се установява и нееквивалентност на престациите, която да доведе до нищожност на договора. Според съда предявяването на иск от ответницата за установяване симулативност на трудовото правоотношение, без значение от постигнатия резултат, представлява нарушение на клаузата на т.1.5 от спогодбата. Предвид доказването на извършени плащания от ищеца към ответницата в общ размер 70 068,91 лева, въззивният съд е приел, че на основание т. 1.5 от договора платената от дружеството сума подлежи на връщане. По повод направеното от ответницата възражение за неизпълнен договор, въззивният съд е посочил, че дори ищцовото дружество да е неизправна страна по договора за спогодба, с оглед неплащане на сумата, предмет на гр.д. № 16763/2019г. на СГС, тази сума не е предмет на настоящето дело, била е предмет на друг съдебен процес между страните, ответницата е получила защита във връзка с така заявеното неизпълнение от страна на ищеца, поради което възражението, целящо отхвърляне на иска, е неоснователно. При тези мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси, които поставя касаторката, доуточнени от ВКС (в изпълнение на правомощията му съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК) въз основа на доводите в изложението за допускане на касационно обжалване с оглед конкретния правен спор в смисъл: за преклузията на възраженията на ответника в исково производство при предявен против него иск за реално изпълнение на договор, които възражения са във връзка с релевантни за същото правоотношение факти. За касационното обжалване, касаторката дължи държавна такса в размер 1 566,80 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО

Цитирани разпоредби

20