Определение № 2562 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 927/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Джайден Юнайтед България“ ЕООД чрез процесуален представител адвокат П. Х. срещу решение № 557 от 10.11.2025 г. по в. т. дело № 240/2025 г. на Апелативен съд – С., 13 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1549 от 11.11.2024 г., по т. дело № 1245/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 14 състав в останалата обжалвана част и „Джайден юнайтед България“ ООД е осъдено да заплати на „Имекс груп“ ООД, вписано в Търговския регистър, воден от Окръжния съд в Острава с идент. № 25829050, със седалище и адрес на управление Чешка Република, 70200 Острава, Моравска Острава, [улица], 1343/16, сумата 3 422,70 лв. с включен ДДС, представляваща направени разноски във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Първоинстанционният съдебен акт е потвърден в частта, с която е признато и допуснато по молба с правно основание чл. 119, ал. 1 от Кодекса за международно частно право /КМЧП/, подадена от „Имекс Груп” ООД, Чешка Република, Острава, Моравска Острава против „Джайден Юнайтед България“ ООД, Република България, [населено място] изпълнението на територията на Република България на Арбитражно решение от 18.03.2021 г., постановено по дело № 200011-2018 по описа на Арбитражна институция при Швейцарските камари в частта, с която ответникът „Джайден Юнайтед България” ООД, ЕИК[ЕИК] е осъден да заплати на „Имекс Груп“ ООД сумите 650 000 щатски долара, 103 500 швейцарски франка, 10 273 евро, 50 860 щатски долара, 8 323 швейцарски франка, 850 английски лири, както и „Джайден Юнайтед България“ ООД е осъдено да заплати на „Имекс Груп“ ООД направените разноски в първоинстанционното производство в размер 50 лв. - държавна такса, 2 200,31 лв. - адвокатско възнаграждение и 11 661,32 лв. - разноски.

Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото в тази част е прекратено, а именно в частта, с която е признато и допуснато по молба с правно основание чл. 119, ал. 1 от Кодекса за международно частно право /КМЧП/, подадена от „Имекс Груп” ООД, Чешка Република, Острава, Моравска Острава против „Джайден Юнайтед България“ ООД, Република България, [населено място] изпълнението на територията на Република България на Арбитражно решение от 18.03.2021 г., постановено по дело № 200011-2018 по описа на Арбитражна институция при Швейцарските камари в частта, с която ответникът „Джайден Юнайтед България” ООД, ЕИК[ЕИК] е осъден да заплати на „Имекс Груп“ ООД сумите 248 500 щатски долара заедно със законна лихва в размер на 10% до окончателното изпълнение на задължението, както и 9 729,73 щатски долара, 1 005,20 евро и 630,30 евро /обезсилено/.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се позовава и на очевидна неправилност на съдебния акт:

1. Възможно ли е да бъде признато и допуснато изпълнението на територията на Република България на чуждестранно арбитражно решение без същото да е приложено в оригинал, при неколкократно направени искания по смисъла на чл. 183 ГПК? – противоречие с определение № 331/26.07.2022 г. по ч. т. д. № 414/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение № 211/17.05.2022 г. по ч. т. д. № 270/2022 г. на ВКС, ТК

2. Може ли въззивният съд, при изрично оспорване от ответника и при липса на доказване от ищеца, да приеме за доказани факти от решаващо значение по делото, които факти първоинстанционният съд не е определил като ненуждаещи се от доказване, без да извърши нов доклад по делото по чл. 146, т. 4 ГПК?

3. При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства?

По втория и третия процесуалноправни въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 341/06.12.2011 г. по гр. д. № 252/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в явно нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството, тъй като при изрично възражение за липса на арбитражно решение и направено доказателствено искане за представяне на същото в оригинал, съдът не е извършил нов доклад по делото, не е разпределил доказателствената тежест, не е обсъдил всички релевирани възражения и не е уважил многократно направеното доказателствено искане по чл. 186 ГПК да бъде представено арбитражното решение в оригинал. По този начин съдът в нарушение на процесуалните правила, в нарушение на принципите на диспозитивното и състезателното начало в гражданския процес, както и в противоречие с гарантираното от законите на РБ, вкл. и Конституцията на РБ, право на защита на страната е постановил очевидно неправилен акт.

Ответникът „Имекс груп“ ООД, вписано в Търговския регистър, воден от Окръжния съд в Острава, Чешка Република чрез процесуален представител адвокат Е. Е. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че формулираните от касатора въпроси не покриват критериите за допустимост по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях, а изложените от касатораа твърдения са фактически неверни. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

За да приеме, че признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България е обусловено от изпълнението на изискванията, установени в чл. IV и чл. V от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркска конвенция, ратифицирана на 08.07.1961 г./, и при съответно приложение на чл. 118 – чл. 122 КМЧП, въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 /ред. преди изм. ДВ бр. 63/2025 г./ и ал. 3 /отм./ от Закона за арбитража /загл. изм. ДВ, бр. 63/2025 г., в сила от 01.08.2025 г./.

Посочил е, че разпоредбата на чл. 119, ал. 2 КМЧП в частта, изискваща към молбата да бъде представено удостоверение, че решението е влязло в сила, не може да бъде приложена „съответно“ по отношение на арбитражните решения, постановени в държава - страна по Нюйоркската конвенция, доколкото последната не поставя такова изискване, а то утежнява ненужно процедурата по екзекватура, предвид факта, че арбитражните решения по начало, освен ако следва нещо друго от законодателството на съответната държава, което подлежи на доказване, не подлежат на инстанционен контрол, окончателни са и влизат в сила с постановяването им.

Изложил е съображения, че съгласно изискването на чл. IV, ал. 1, б. „а“ и чл. IV, ал. 1, б. „б“ от Нюйоркската конвенция към молбата следва да са приложени надлежно заверен оригинал или заверен препис на арбитражното решение и оригинал или заверен препис на съглашението за отнасяне на спора пред арбитраж, както и заверен от заклет преводач превод на тези документи, ако те не са съставени на официалния език на държавата, в която се иска признаване и допускане на изпълнението. Под надлежно заверен оригинал на арбитражното решение следва да се разбира заверка, удостоверяваща неговата автентичност, т. е. че решението е постановено с това съдържание и от лицата, обозначени и подписали го като арбитри, оторизирани от страните да разрешат възникналия между тях спор.

Относно изискването за представяне на легализиран препис от решението с допълнителна заверка от МВнР въззивният съд е посочил, че би било съответно съгласно чл. 51, ал. 3 ЗМТА единствено в случай, че страната, в която е постановено арбитражното решение, за което се иска признаване и допускане на изпълнение на територията на Република България, не е страна по Х. конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Поради това, че Република България и Швейцария са страни по тази конвенция, е приел, че конвенцията като многостранен международен договор е приложима в настоящото производство. Въззивният съд е изложил, че Х. конвенция намира приложение за издадените публични актове на съответната държава - такива документи, издадени от органите на чуждата държава и посочени в чл. 1, ал. 2 подлежат на удостоверяване с апостил при условията на чл. 3 и чл. 4. Посочил е също, че за да може частен документ, какъвто се явява решението на частен арбитраж, да подлежи на легализация по облекчения ред на Конвенцията - чрез апостил, следва да бъде извършена нотариална заверка на подписите на лицата, подписали го в качеството на арбитри, след което решението би попаднало в обхвата на чл. 1 от Х. конвенция и би подлежало на удостоверяване по реда на чл. 3 и чл. 4.

За да направи извод, че изискването на чл. 183 ГПК е спазено, съдебният състав е взел предвид, че ищецът е представил нотариално заверен препис рег. № 4598/18.05.2023 г. на нотариус № 053 В. М., снет от оригинала на окончателно решение на Арбитражната институция на Швейцарските Камари, постановено по реда на Швейцарския правилник, по дело № 200011-2018 от арбитри г-жа Н. Джейсли Кул, проф. С. Ч. и д-р С. Г., от който се установява, че решението съдържа нотариално удостоверяване на подписите на лицата, които са го подписали в качеството им на арбитри, и удостоверяване чрез апостил на подписа и качеството на чуждестранния нотариус, извършил нотариалната заверка на подписите - подписът на С. Г. е удостоверен на 10.08.2022 г. от нотариус М. М. С., подписът на Н. Джейсли Кул е удостоверен на 16.08.2022 г. от нотариус Фр. Килър, а подписът на включения в състава на арбитража български арбитър С. Ч. е заверен на 19.09.2022 г. от нотариус № 053 В. М., с рег. № 9593, поради което в тази част удостоверяване чрез апостил не е необходимо. Въззивният съд е констатирал, че преписът от решението е придружен от превод на български език като подписът на преводача М. К. е нотариално заверен на 25.08.2022 г. от нотариус № 039, с рег. № 24790.

Въззивната инстанция се е позовала също на втори заверен препис рег. № 5945/27.06.2023 г. на нотариус № 053 В. М. от окончателното решение на Арбитражната институция на Швейцарските Камари, постановено по реда на Швейцарския правилник, по дело № 200011-2018 от арбитри г-жа Н. Джейсли Кул, проф. С. Ч. и д-р С. Г., което решение е датирано с щемпел на арбитражната институция от 19.03.2021 г. и не съдържа нотариално удостоверяване на подписите на арбитрите, нито апостил, както и на прикрепеното към решението удостоверение от 17.06.2022 г., изготвено на бланка на Швейцарски арбитражен център, в което Секретариатът на Арбитражния съд на Швейцарски арбитражен център като правоприемник на Арбитражната институция на Швейцарските камари, е потвърдил, че документът е вярно и пълно копие на окончателното решение по дело № 200011-2018, получено от Арбитражния съд на 17.06.2022 г. и се съхранява в Секретариата. Съдебният състав е взел предвид отразеното в удостоверението обстоятелство, че съгласно чл. 32, ал. 2 от Швейцарския правилник /изд. 2012 г./ арбитражните решения са окончателни и задължителни за страните, както и че удостоверението е подписано от Л. Ф. Инеребнер, на длъжност юрисконсулт при Секретариата на Арбитражния съд, чийто подпис е заверен нотариално от М. М. С., Нотариус от нотариат Цюрих /Стария град/, на 17.06.2022 г. Подписите и качеството на лицето, извършило заверяването на подписа на юрисконсулта, е удостоверен с апостил от 17.06.2022 г. на Държавната канцелария на кантон Цюрих, под № 1254433. Документът е преведен на български език като подписът на преводача М. К. е заверен нотариално на 30.05.2023 г. от нотариус № 039 с рег. № 13475.

Въззивният съд е приел, че не се установява наличието на някоя от предвидените в чл. V, т. 2 от Конвенцията предпоставки за отказ, за които съдът дължи служебна проверка. Намерил е, че спорът между страните е свързан с изпълнението на сключения между тях договор, представен в нотариално заверено ксерокопие, и попада в обхвата на съдържащата се в него арбитражна клауза /чл. V, т. 2/.

По отношение на предвидените в разпоредбата на чл. V, ал. 1 от Конвенцията предпоставки за постановяване на отказ от признаване и допускане на изпълнението, чието релевиране и доказване е в тежест на ответника, въззивният съд е приел, че въведените от страна на ответника възражения в хода на производството могат да бъдат квалифицирани като такива по б. „б“, „г“ и „д“ и касаят надлежното представляване на ответника в арбитражното производство, компетентността на арбитражната институция и задължителния характер на постановеното решение за страните по него. Изложил е, че признаването или изпълнението на решението не противоречи на обществения ред на Република България, в която се иска признаването, както и че ответникът е бил надлежно уведомен и представляван в арбитражното производство и е упражнил адекватно правото си на защита, както чрез депозиране на отговор в производството, така и чрез предявяване на насрещен иск, установено от представените в заверено копие в превод на български език заявление за възражение и заявление за насрещен иск, подадени от името на ответника. Въз основа на заключението на съдебно-графическата експертиза въззивната инстанция е установила, че подписът за „BORYANA BORISOVA MIRCHEVA“ в пълномощното от 20.06.2019 г. за адвокат Ж. е изображение на подпис, положен от Б. Б. М., поради което е заключила, че автентичността на документа не е успешно оборена. От представения превод на депозираното заявление за възражение и заявление за насрещен иск от 31.10.2019 г., отправени до Арбитражния съд на Арбитражната институция на швейцарската камара, е видно, че ответникът чрез процесуален представител е направил изрично изявление, че приема юрисдикцията на сформирания Арбитражен съд и изрично оттегля първоначално заявеното възражение в тази посока.

Относно преобразуването на Арбитражната институция при Швейцарските камари в Швейцарски арбитражен център във въззивното решение е прието, че от представеното заверено копие от удостоверение, издадено от Търговския регистър на кантон Цюрих от 16.01.2023 г., се установява, че в Търговския регистър на кантон Цюрих е вписано акционерно дружество с наименование Швейцарски арбитражен център с предишно наименование Арбитражна институция на швейцарските камари, като подписът и качеството на служителя са удостоверени с апостил на 19.01.2023 г. от Държавната канцелария на кантон Цюрих, под № 1274858. Удостоверението е придружено от превод на български език като подписът на преводача е нотариално заверен с рег. № 2478/03.02.2023 г. от Нотариус № 594.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия формулиран процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като от една страна цитираните от касатора определение № 331/26.07.2022 г. по ч. т. д. № 414/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и определение № 211/17.05.2022 г. по ч. т. д. № 270/2022 г. на ВКС, ТК нямат характер на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото с тях не е допуснато касационно обжалване на съответните въззивни определения, а от друга страна аргументите на въззивните съдебни състави, отразени в съдебните актове, които не са допуснати до касационно обжалване с посочените две определения на ВКС са различни от аргументите в настоящото въззивно решение.

Видно от определение № 331/26.07.2022 г. по ч. т. д. № 414/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, въззивният съд е направил извод, че ищецът не е представил легализиран препис и надлежно заверен препис от нотариус, удостоверил подписите и качеството на лицата, издали арбитражните решения и съответно удостоверяване с апостил; представеният препис с нотариална заверка удостоверявал съществуването на документ в оригинал, идентичен с представен препис; нищо не удостоверявало кой и в какво качество бил издал представения документ, наречен арбитражно решение; представеният превод на решението, изготвен от преводач, също не отговарял на изискванията на нормативния акт. В посоченото определение е отразено, че не е изпълнено изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП да се представи удостоверение от постановилия го арбитраж, че решението е влязло в сила, както и че влизането в сила и соченото от жалбоподателя, че решението е окончателно, не означавали правното действие на влизане в сила на съдебното решение.

Видно от определение № 211/17.05.2022 г. по ч. т. д. № 270/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, въззивният съд е приел, че предвидената в Х. конвенция и Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркската конвенция/ процедура не е спазена, тъй като нотариусът в Швейцария е заверил преписа от арбитражното решение, удостоверявайки, че копието съответства на оригинала, представен от Секретариата на Арбитражния съд на Арбитражната институция на швейцарските камари и апостилът върху документа, поставен от Държавната канцелария на К. Цюрих на 12.08.2021 г., удостоверява единствено, че документът е подписан от този нотариус, но не и автентичността на арбитражното решение, т. е. че то е подписано именно от посочените в него лица, изпълняващи функцията на арбитри. По отношение изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП за удостоверяване, че арбитражното решение е влязло в сила, въззивният съд, чието определение не е допуснато до касационно обжалване, е приел, че същото не е спазено, тъй като по делото не е представено такова удостоверение, за което да е изпълнена необходимата процедура – заверка на подписа на издателя му и неговото качество, легализация чрез апостил или от Министерство на външните работи, както и нотариална заверка на подписа на преводача. Относно влизането в сила на арбитражното решение съдебният състав е възприел отбелязването „окончателно“ на първата страница и в диспозитивната част на арбитражното решение в смисъл, че това е крайният акт на арбитражния състав, т. е. че след разискване и обсъждане на фактите съставът е взел окончателно решение, както и не е споделил становището за установена в самия закон необжалваемост на арбитражното решение, а е преценил, че разпоредбата на чл. 190 от Швейцарския закон за международното частно право, според която арбитражните решения, постановени по дела с място на арбитраж в Швейцария, могат да се оспорват само пред Швейцарския федерален върховен съд в 30-дневен срок от връчването на решението, от което именно произтича необходимостта от заверка от Секретариата на арбитражния съд за влизане на решението в сила.

Във въззивното решение, предмет на настоящата касационна жалба, въззивната инстанция е приела, че изискването на чл. IV, ал. 1, б. „а“ и чл. IV, ал. 1, б. „б“ от Нюйоркската конвенция е изпълнено, като ищецът е представил нотариално заверен препис, снет от оригинала на окончателно решение на Арбитражната институция на Швейцарските Камари, постановено по реда на Швейцарския правилник, по дело № 200011-2018 от арбитри г-жа Н. Джейсли Кул, проф. С. Ч. и д-р С. Г., от който се установява, че решението съдържа нотариално удостоверяване на подписите на лицата, които са го подписали в качеството им на арбитри, и удостоверяване чрез апостил на подписа и качеството на чуждестранните нотариуси, извършили нотариалната заверка на подписите на арбитър ите д-р С. Г. и Н. Джейсли, а по отношение на включения в състава на арбитража български арбитър С. Ч., заверен на 19.09.2022 г. от нотариус № 053 В. М., с рег. № 9593, е заключила, че удостоверяване чрез апостил не е необходимо. Въззивният съд е приел също, че е налице нотариална заверка на подипса на преводача на арбитражното решение, както и че е представено заверено копие от сключения между страните договор, съдържащ арбитражна клауза.

Относно разпоредбата на чл. 119, ал. 2 КМЧП в частта, изискваща към молбата да бъде представено удостоверение, че решението е влязло в сила, съдебният състав е изложил съображения, че същата не може да бъде приложена „съответно“ по отношение на арбитражните решения, постановени в държава - страна по Нюйоркската конвенция, доколкото последната не поставя такова изискване, а то утежнява ненужно процедурата по екзекватура, предвид факта, че арбитражните решения по начало /освен ако следва нещо друго от законодателството на съответната държава, което подлежи на доказване/ не подлежат на инстанционен контрол, окончателни са и влизат в сила с постановяването им. Приел е също, че от представеното удостоверение от 17.06.2022 г. се установява, че секретариатът на арбитражната институция е удостоверил, че решението е окончателно и задължително за страните, на осн. чл. 32, ал. 2 от Швейцарския правилник, както и че не са налице доказателства решението да е било атакувано от страна на ответника и по тази причина да не е окончателно, чрез което би била оборена доказателствената сила на удостоверението.

Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по първия правен въпрос и поради това, че въпросът не е обвързан с разпоредбите на чл. IV, ал. 1, б. „а“ и чл. IV, ал. 1, б. „б“ от Нюйоркската конвенция, на които въззивният съд се е позовал и във връзка с които е приел, че изискването на посочените разпоредби е изпълнено с представянето на нотариално заверен препис, снет от оригинала на окончателно решение на Арбитражната институция на Швейцарските Камари, постановено по реда на Швейцарския правилник, по дело № 200011-2018 от арбитри г-жа Н. Джейсли Кул, проф. С. Ч. и д-р С. Г., с нотариално удостоверяване на подписите на лицата, които са го подписали в качеството им на арбитри, и удостоверяване чрез апостил на подписа и качеството на чуждестранните нотариуси, извършили нотариалната заверка на подписите на арбитърите д-р С. Г. и Н. Джейсли, нотариално удостоверяване на подписа на включения в състава на арбитража български арбитър С. Ч., заверен на 19.09.2022 г. от нотариус № 053 В. М., с рег. № 9593, по отношение на който удостоверяване чрез апостил не е необходимо.

Формулираните от касатора втори и трети процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, като изложи съображения във връзка с тях, както и да предостави възможност на страните да представят доказателства за своевременно въведени твърдения и възражения при направено оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при доклада на делото и допускане на поисканите доказателства. Тези въпроси са предпоставени от твърденията и доводите, че в обжалваното въззивно решение съдът е мотивирал бланкетно акта си, като не е разгледал в детайли направените от ответника доказателствени искания /за представяне на арбитражното решение в оригинал на основание чл. 183 ГПК/ и е приел за установени факти, които своевременно са били оспорени от ответника в първоинстанционното производство и във въззивната жалба, като се е задоволил изцяло и безкритично да възприеме тезата на ищеца; въззивният съд не е уважил многократно направеното доказателствено искане по чл. 186 ГПК да бъде представено арбитражното решение в оригинал; при липсата на доказателства за настъпило правоприемство и позовавайки се на някакъв правилник, който не се съдържа в кориците на делото, съдът е приел, че е допустимо различен арбитражен съд от твърдяния да осъществява валидна заверка по правила, които липсват и по този начин да валидира наличието на твърдяното арбитражно решение, който факт е оспорван от ответника; не е ясно как въззивният съд приема, че представянето на копие от арбитражното решение без да е представен оригинал изпълнява изискванията на закона за представянето му; неправилни са изводите на съда, че арбитражното решение е редовно от външна страна, тъй като имало поставен апостил, като сериозен пропуск е, че този апостил заверява само качеството на нотариуса, а именно неговото удостоверително действие, но не удостоверява самия акт и не му придава характер на публичен документ; без представени доказателства и при направено оспорване въззивният съд е приел, че ответникът е бил уведомен за арбитражното производство и е взел участие в избора на арбитри; неправилно съдът е приел, че е налице удостоверение, в което се установявало влизането в сила на посоченото решение, без да има каквито и да било доказателства в подкрепа на приетото от въззивния съд в този смисъл; апостилът е положен само и единствено да удостовери качеството на нотариуса, като върху печата на същия изрично е посочено, че същият заверява само подписи, без съдържание и не е ясно какво съдържание е заверил.

В една част твърденията не съответстват на мотивите на въззивния съд, тъй като в обжалваното решение са обсъдени възраженията на ответника /въззивник и касатор в настоящото производство/ и относимите към тях доказателства. В останалата част твърденията и доводите представляват оплакване за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 291 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с направените от съдебния състав фактически и правни изводи не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като преценката дали установяването на фактическата обстановка съответства на представените доказателства и дали при обсъждане на доказателствата са спазени правилата на формалната логика не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът не се е позовал на съществуването на практика на съдилищата, която следва да бъде преодоляна, с оглед изменение на законодателството или на обществените условия.

Неоснователен е и релевираният от касатора довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – С.. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение