Определение № 1471 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2411/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ищеца, „Колект БГ“ АД, срещу решение № 887 от 29.07.2024 г. по гр. д. № 2810/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4479 от 14.08.2023 г. по гр. д. 11827/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от „Колект БГ“ АД срещу „Аник комерс“ ЕАД иск по чл. 3 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД, предявен като частичен за сумата 102 350 лева (от пълен размер от 481 000 лева) - претендирано обезщетение за имуществени вреди в размер на обезценяването на сумата от 4 810 000 лева в периода от месец април 2022 г. до одобряване на сметка за разпределение, произтичащи от извършена от ответника - като наддавач в търг в производството по несъстоятелност на „Градски транспорт Пловдив“ АД - т. д. н. 912/2008 г. по описа на ОС – Пловдив, злоупотреба с правото на жалба срещу постановление за възлагане № 260007 от 16.03.2022 г. по това дело и срещу определение № 379 от 24.10.2022 г. по ч. т. д. 671/2022 г. по описа на АС – Пловдив, ведно с претендирано обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 25.03.2022 г. - датата на извършване от ответника на първото процесуално действие по злоупотреба с процесуални права до окончателното изплащане на главницата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно предвид постановяването му при приложение на правните норми на чл. 3 ГПК, чл. 717в, ал. 2 ТЗ и чл. 717з, ал. 3 ТЗ в смисъл, различен от действителния, при отказ да бъдат приложени императивни норми на закона, при придаване правно значение на установените по делото факти в разрив с правилата на формалната логика и при игнориране на основните доводи на страните, без по последните да бъдат изложени каквито и да е мотиви. Изтъква, че по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на предявения иск за обезщетение за вреди от злоупотреба с процесуални права от страна на ответника, като в противоречие на закона искът не е уважен. Сочи, че съдът не е обсъдил основния му довод, че злоупотребата с права от ответника се изразява в това, че е подал наддавателно предложение, без да е внесъл задатък, въпреки че нормата на чл. 717в, ал. 2 ТЗ ясно предвижда задължение в последния смисъл, както и ясно с нормата на чл. 717з, ал. 3 ТЗ е предвидено, че право на жалба имат само лицата участвали в проданта, какъвто предвид невнасянето на задатък не е ответникът. Счита, че знанието на последните факти и подаването на недопустима жалба е това поведение на ответника, което представлява злоупотреба с процесуални права и последният носи имуществена отговорност за причинените с поведението му вреди. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът му да бъде изцяло уважен. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Има ли качеството наддавач в продажба по чл. 717 и сл. от ТЗ лице, което формално е регистрирало наддавателно предложение, но не е внесло задатък от 10 на сто за участие в проданта?

2. Възможно ли е всяко процесуално действие да осъществява състава на злоупотреба с права?

3. Предполага ли се вината на злоупотребяващия с процесуални права или тя трябва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване от ищеца по иска по чл. 3 ГПК?

4. Предпоставка за ангажиране на отговорност за вреди поради злоупотреба с права ли е доказването на намерението за увреждане на пострадалия?

5. Представлява ли злоупотреба с процесуални права регистрирането на наддавателно предложение без внесен задатък от 10 на сто и последващото обжалване на постановление за възлагане от същото това лице, което не е внесло задатък?

Поддържа, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Аник комерс“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Не претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че във въззивното производство не се оспорват фактическите констатации в решението на първоинстанционния съд, че ответникът е подал наддавателно предложение в проведения от синдика на „Градски транспорт Пловдив“ АД - в несъстоятелност, търг на ипотекираните в полза на ищеца терен и седем сгради в [населено място] и че не е внесъл задатък. Счел е, че спорът е дали действията на ответното дружество по обжалване на постановлението за възлагане не са противоправни. Посочил е, че първоинстанционният съд е приел, че ответникът е подал жалба срещу постановлението за възлагане на съда по несъстоятелността, след като е получил съобщение с указание за възможността да го обжалва и не е имал адвокат, а синдикът го е допуснал до участие в проданта, без да упражни предварителен контрол досежно редовността на наддавателното предложение. Изтъкнал е, че в закона не е посочено изрично, че наддавач, който не е внесъл задатък, няма право да обжалва постановлението, но то е изведено в последователната практика на ВКС при тълкуване на нормите на чл. 717в, ал. 2 и ал. 5 във връзка с чл. 717з, ал. 3 ТЗ и не е установено, че целта на подадената жалба е да навреди на ищеца или жалбоподателят да набави за себе си имотна облага.

Подчертал е, че в съдебната практика се приема, че злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД).

Приел е, че ищецът обосновава противоправността на упражненото от ответника право на жалба срещу постановлението за възлагане със знанието у законните му представители за невнасянето на задатъка. Посочил е, че според чл. 717з, ал. 3 ТЗ право на жалба срещу постановлението за възлагане имат участвалите в търга и длъжникът. Изтъкнал е, че несъмнено правилото е неясно (за разлика от правилото на чл. 435, ал. 3 ГПК) в частта относно „участвалите в търга лица“ и затова в съдебната практика е подлагано на тълкуване (както е сторено и в постановеното по частната жалба на ответника определение № 172 от 13.03.2023 г. по ч. гр. д. 33/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО), за да се приеме, че това са само тези наддавачи, които са изпълнили изискванията по чл. 717в, ал. 2 и ал. 3 ТЗ, в т. ч. за представянето на доказателства за внесен задатък. Подчертал е, че обжалващият не е длъжен да познава процесуалноправните норми (за разлика от материалноправните норми) и изведения техен смисъла при тълкуването им в съдебната практика, по които мотиви е счел, че не може да се приеме, че ответникът е действал противоправно, тъй като е знаел за невнасянето на задатъка и недопустимостта на жалбата. Добавил е, че подаването на жалба срещу постановлението за възлагане и прекратителното определение на ПАС осуетява влизането им в сила, но подчертал, че за злоупотребата с правото на жалба не е достатъчно да се твърди, че обжалвалият ответник е целял забавяне на влизането им в сила и на одобряването на сметката за разпределение по чл. 717н, ал. 2 ТЗ. Намерил е, че суспензивен ефект имат всички жалби, освен тези, насочени срещу предварително изпълняеми съдебни актове, като за злоупотребата с право има правно значение дали обжалвалият ответник е целял увреждането на кредитора - ищец, например да намали участието му на конкурентен пазар, да го измести от него, да сключи вместо него изгодна сделка и т. н. Изтъкнал е, че твърдения за конкретни факти, сочещи на такъв умисъл /такава цел/ не са въведени в исковата молба, а последната съдържа твърдения, че обжалването на актовете от ответника преследва „своеобразно изнудване“ на кредитора - ищец „да престира нещо“ в замяна на спиране на бавенето. Счел е, че правилно във въззивната си жалба ищецът е посочил, че това са престъпни обстоятелства, за които може да съобщи на органите на досъдебното производство – чл. 209, ал. 1 - ал. 3 НПК, но приел, че те нямат отношение към претендираната отговорност за вреди от злоупотреба с правото на жалба.

По тези мотиви е обобщил, че като е подал жалбите в производството по несъстоятелност, ответникът не е действал противоправно и не е извършил злоупотреба с процесуални права, поради което е счел сезиралата го претенция за неоснователна и потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен, като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите четири поставените от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда. Въззивният съд не е излагал правни доводи в подържания от касатора смисъл, че ответникът е имал качеството наддавач, въпреки че не е внесъл задатък; не е разсъждавал дали всяко процесуално действие може да осъществи състава на злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 ГПК, нито е приел подаването на жалба да е изключено принципно от обхвата на чл. 3 ГПК; не е изтъквал и доказателствена непълнота досежно вината или намерението за увреждане, като обусловяща правните му изводи. Единствените правни мотиви на въззивния съд, доближаващи се, макар и непокриващи се, с тези поставени въпроси, са, че злоупотреба с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и интереси на други (чл. 57, ал.2 от Конституцията на РБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), който извод е заимстван от цитираната и от касатора практика на ВКС по решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. 5193/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО.

На последния поставен от касатора въпрос не може да бъде отговорено еднозначно, без да се изследват фактите по конкретния правен спор, каквато дейност не може да бъде осъществена от касационната инстанция на етапа на селекция на касационните жалби, поради което и този въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Не прави искане за присъждане на разноски, нито доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение