Определение № 8 от 06.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 532/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Д. от [населено място], обл. Х. - чрез адв. М. Д. от САК, срещу решение № 260013 от 25.09.2020 г., постановено по в. т. д. № 352/2020 г. на Апелативен съд - П.. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 16 от 10.02.2020 г. по т. д. № 34/2018 г. на Окръжен съд - Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. Д. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над сумата 80 000 лв. до претендираните 150 000 лв. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на предявения иск в пълен размер и за присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не са съобразени в достатъчна степен указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и е присъдено обезщетение в занижен размер, който не кореспондира с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД; че въззивният съд не е отчел множеството телесни увреждания, получени в резултат на произшествието, и не е мотивирал значението на всяко от тях за справедливия размер на обезщетението; че обезщетението не е съобразено с обществено - икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, както и с практиката на съдилищата по сходни случаи; че не са обсъдени в съвкупност и пълнота всички доказателства и че въпреки допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да се назначи съдебномедицинска експертиза с участието на неврохирург и травматолог и да се издаде съдебно удостоверение за снабдяване с медицинска епикриза, въззивният съд е оставил без уважение искането за събиране на посочените доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК. В касационната жалба е инкорпорирано и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. М. Г. от САК, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд - Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. Д. против ЗД „Бул Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 80 000 лв. до претендираните 150 000 лв., Апелативен съд - П. е приел, че за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата А. Д. по повод настъпила на 17.01.2018 г. ПТП, е необходима и достатъчна сумата 80 000 лв. и че претенцията за присъждане на обезщетение в по-голям размер е неоснователна. Въззивният съд е формирал решаващия си извод за справедливия размер на дължимото обезщетение след анализ и преценка на представената в първоинстанционното производство медицинска документация относно здравословното състояние на ищцата след произшествието и на заключението на назначената от първоинстанционния съд комплексна съдебномедицинска експертиза. За безспорно доказани от медицинската документация и от експертното заключение съдът е приел следните телесни увреждания, получени от ищцата вследствие на произшествието: Контузия на корема; разкъсване на далака с последващо оперативно отстраняване; кръвоизлив в коремната кухина; счупване на кръстеца вляво; счупване на дясната срамна кост на таза, лекувано консервативно чрез обездвижване на счупванията. Твърдението във въззивната жалба, че вследствие на произшествието са получени и други тежки травми, невзети предвид от първоинстанционния съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди - травма на черния дроб и на левия бъбрек, са преценени от въззивния съд като недоказани с оглед констатациите в епикриза № 1056/17.01.2018 г. на ХО на МБАЛ - Х. и обясненията на вещото лице - съдебен лекар в откритото съдебно заседание, в което е обсъждано експертното заключение. В епикризата не са съществували обективни данни за нараняване на черния дроб и на левия бъбрек, а според вещото лице описанага травма на бъбрека сочи, че не е имало нараняване на самия орган, а на прикрепената здраво към него капсула, представляваща фина ципа, която при определени условия може да се отдели изцяло или частично и да се получи кръвоизлив, но без опасност за живота и без препятстване нормалното функциониране на бъбрека. За недоказано е счетено и твърдението на ищцата, че непосредствено след произшествието е изпаднала в състояние на кома, като са съобразени липсата на данни в епикризата за коматозно състояние и обясненията на вещото лице, че описаното в епикризата състояние на ищцата не е резултат от черепно - мозъчна травма, довела до кома, а е последица от получен травматичен шок вследствие кръвозагубата от ракъсания далак. Във връзка с твърдяната черепно - мозъчна травма въззивният съд е съобразил и разясненията на вещото лице, че в приложения към делото диск с резултати от проведено образно изследване не се съдържа информация за наличие на такава травма, а според медицинската епикриза от Неврохирургично отделение при МБАЛ - Х. ищцата е получила мозъчно сътресение, без открита вътречерепна травма. Относно последиците от получените травми въззивният съд е възприел изцяло констатациите в заключението на съдебномедицинската експертиза, че ищцата е била с временна опасност за живота поради кръвоизлива в коремната кухина, който е преодолян след оперативното отстраняване на далака; Счупването на кръстеца вляво е довело до трайно затруднение в движението на левия крак, като възстановяването е продължило около осем месеца след проведено консервативно лечение; Счупването на дясната срамна кост в таза е причинило трайно затруднение в движението на десния крак, като възстановяването е продължило около три месеца; загубата на далака като част от кръвно - лимфната система не се е отразило на обичайния бит и трудовата реализация на ищцата, а е представлявало пречка единствено за упражняване на активен спорт, свързан с продължителни динамични натоварвания; Към момента на прегледа, проведен от вещото лице за целите на експертизата, загубата на далака е компенсирана напълно по отношение на еритроцитите, хемоглобина и останалите показатели на червения кръвен ред; При промяна на времето ищцата изпитва болки в областта на таза. Като относими към преценката за справелдливия размер на обезщетението въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля Б. Р., с когото ищцата живее на съпружески начала. Свидетелят е заявил, че непосредствено след произшествието ищцата е била в тежко състояние и неконтактна, а при първата им среща след около шест дни тя била много разстроена, плачела, гласът й треперел; След изписването й от болница на десетия ден ищцата продължила лечението си в домашни условия, като за около три - четири месеца била на легло, изпитвала силни болки в областта на таза и се нуждаела от чужда помощ за ежедневното си обслужване; Четири месеца след инцидента ищцата започнала да се изправя в леглото, след шестия месец - да става и да се разхожда по терасата и двора, а след седмия месец - да прави по-дълги разходки с патерици; Заради премахнатия далак първоначално не можела да приема определени храни и била на диета; Около една година след инцидента ищцата не работела и след завръщането й на работа била преместена на друго работно място с цел да не вдига тежести; Отказвала да шофира, страхувала се да пътува в кола, изпитвала болки в таза и главата, имала белези в областта на корема, заради които отказвала да се съблича по бански и да ходи на плаж. След съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства и на експертното заключение въззивният съд е достигнал до извод, че с оглед вида и тежестта на установените по делото телесни увреждания, психическите травми по повод на тях, интензитета и продължителността на понесените болки и страдания, възрастта на ищцата към момента на увреждането, трайния дискомфорт вследствие липсата на далак, остатъчните белези по тялото и цялостната промяна в начина на живот на ищцата следва да се определи справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 80 000 лв. Така определеното обезщетение е съобразено и с лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по време на реализиране на произшествието, служещи като ориентир за обществено - икономическите условия в страната. С мотив, че част от травмите, за които е претендирано обезщетение с иска по чл.432 КЗ, не са доказани, а последиците от останалите травми са изцяло или в значителна степен преодолени, въззивният съд се е произнесъл, че претенцията за присъждане на обезщетение за разликата над 80 000 лв. до 150 000 лв. е неоснователна. Във въззивната жалба ищцата - жалбподател е формулирала доказателствени искания за допускане на доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, конкретно - за назначаване на съдебномедицинска експертиза с участието на вещи лица неврохирург и травматолог и за издаване на съдебно удостоверение до МБАЛ - Х. с цел снабдяване с епикриза и медицински документи от престоя й в лечебното заведение. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 16.09.2020 г., въззивният съд е оставил доказателствените искания без уважение, след като е преценил, че не са осъществени предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. Въззивният съд е мотивирал преценката си със съображения, че всички поискани с първоначалната и с допълнителната искова молба писмени доказателства са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и че няма основание за съмнения в компетентността и безпристрастността на вещото лице - съдебен лекар, изготвило назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза. Като е акцентирал върху обстоятелството, че в заключението и при разпита в съдебно заседание вещото лице е отговорило на всички формулирани въпроси към експертизата, въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд за отсъствие на предпоставките по чл.201 ГПК за назначаване на повторна експертиза и при постановяване на решението си е възприел експертното заключение от първоинстанционното производство. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в текста на касационната жалба, касаторката - ищец е обосновала допускането на касационно обжалване с твърдения, че решението на въззивния съд „попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК“ и е очевидно неправилно, но не е формулирала конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило изхода по делото, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл са разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Дори да се приеме, че с оглед цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС като значими за изхода на делото са поставени въпросите за приложението на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за правомощията на въззивния съд по чл.266, ал.3 вр. чл.201 ГПК, по отношение на тези въпроси не е доказана допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне по тях. В Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС /т.11/, с което касаторката е обосновала основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е указано, че ри определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението, като в случаите на смърт такива обстоятелства са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение за вреди. Задължителните указания в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС са намерили отражения и в създадената при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. практика на ВКС, обективирана в служебно известните на съдебния състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. В изброените решения е прието, че за да отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. В практиката на ВКС чл.290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но в качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и от константната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. За да се произнесе по размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е взел предвид указаните в ППВС № 4/68 г. общи критерии, както и установените по делото факти, които в конкретния случай имат значение за удовлетворяване на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. След съвкупна преценка на доказателствата и задълбочено обсъждане на заключението на съдебномедицинската експертиза въззивният съд е посочил кои телесни увреждания приема за доказани и с оглед на тях е определил обема на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди. Като релевантни за размера на обезщетението за взети предвид броя, характера и тежестта на причинените травми, тяхното отражение върху живота и здравето на ищцата, интензитета и продължителността на понесените болки, страдания и неудобства, възрастта на ищцата към момента на инцидента, както и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху живота и здравето й. При определяне на обезщетението са отчетени и лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към момента на проявление на вредите. Присъждането на обезщетение в размер, по-малък от претендирания с иска по чл.432 КЗ, е резултат от преценката на въззивния съд за недоказаност на част от твърдените в исковата молба травматични увреди, както и от съобразяването на констатациите в заключението на съдебномедицинската експертиза относно остатъчните последици от приетите за доказани телесни травми. Решаващите изводи на въззивния съд относно размера на обезщетението са формирани в съответствие със задължителната и с казуалната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Доводите в изложението за определяне на обезщетението в нарушение на чл.52 ЗЗД са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до доводите, че определеното от въззивния съд обезщетение е в противоречие с практиката на съдилищата „по сходни случаи“, същият не е аргумент за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като размерът на обезщетението по всяко дело е обусловен от специфичните за конкретния спор факти, които предполагат определяне на различни по размер обезщетения. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и при разрешаване на процесуалноправния въпрос за наличието на предпоставки по чл.201 вр. чл.266, ал.3 ГПК за допускане на поисканата с въззивната жалба съдебномедицинска експертиза. Без да отрича необходимостта от специални знания за установяване на броя, вида и характера на получените при произшествието травми, въззивният съд е преценил, че назначената от първоинстанционния съд медицинска експертиза дава компетентен и изчерпателен отговор на всички формулирани във въззивната жалба въпроси, насочени към изясняване на действителния обем на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, и че отказът на първоинстанционния съд да назначи повторна експертиза не съставлява процесуално нарушение, предпоставящо допускане на експертизата във въззивното производство при условията на чл.266, ал.3 ГПК. Правилността на така извършената преценка не подлежи на проверка по повод допускане на касационното обжалване, а доколкото процесуалните действия на въззивния съд не противоречат на цитираната в изложението практика на ВКС (решение № 188/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г., решение № 314/22.11.2014 г. по гр. д. № 392/2011 г.), не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторката е обосновала основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК, без да сочи пороци на обжалваното решение, насочващи към очевидна неправилност в смисъла, изяснен от практиката на ВКС. Поради това няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - П. въззивно решение по в. т. д. № 352/2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,