Определение № 3199 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 692/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. П. К., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез процесуалните му представители адвокат В. В. и адвокат Д. Г., срещу въззивно решение № 150 от 15.10.2024 г. по в.гр.д. №190/2024 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №140 от 13.02.2024 г. по гр. д. №692/2023 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на касатора 8 000 лв., представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че с постановление за привличане на обвиняем от 16.07.2015 г. по ДП № 147/2015 г. по описа на ОД на МВР – [населено място], ищецът е бил привлечен като обвиняем за това, че на 19.05.2015 г., около 12:20 часа от клон на банка „Уникредит Булбанк“ АД, находящ се в [населено място], в съучастие, като съизвършител с Д. Т., отнел чужди движими вещи в особено големи размери – парична сума в левове и евро, възлизаща в общ размер на 55 239.89 лева, собственост на банката, от владението на управителя на банковия клон, с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване, изразяващо се в произвеждане на изстрел с огнестрелно оръжие, с което бил въоръжен – престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 вр. ал. 2 от НК. От протокола от 16.07.2015 г. за разпит на обвиняем по ДП № 147/2015 г. на ОД на МВР – Бургас, съдът установява, че ищецът е признал авторството на деянието, за което му е било повдигнато обвинение, а от разпита на обвиняем пред съдия на същата дата се е отказал от обясненията си и категорично е отрекъл съпричастността си по отношение на престъплението. С определение от 17.07.2015 г. по ЧНД № 692/2015 г. по описа на ОС – Бургас по отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С определение от 17.12.2015 г. по ЧНД № 1276/2015 г. по описа на ОС – Бургас мярката е изменена на „домашен арест“, заменена на 22.04.2016 г. с „гаранция“ в размер на 1 500 лева. В рамките на досъдебното производство ищецът е бил разпитан двукратно. Срещу ищеца са водени още две наказателни производства: ДП № 38/2017 г. по описа на РУ – Банско, прекратено с постановление за прекратяване от 15.05.2017 г. и НОХД № 136/2019 г. по описа на РС – Варна, по което е сключено споразумение. В резултат от повдигнатото обвинение, продължило повече от седем години и четири месеца, участвайки в общо два разпита и една очна ставка по ДП № 147/2015 г. по описа на ОД на МВР – Бургас и при взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ с продължителност 5 месеца, „домашен арест“ с продължителност 4 месеца и 5 дни и „парична гаранция“ в размер на 1 500 лева с продължителност 11 месеца и 18 дни ищецът е понесъл негативни последици - неудобства, притеснение и несигурност, страх от наказателна репресия, от невъзможност за реализация в професия и престиж. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вредиса съобразени тежестта на престъплението, за което е бил обвинен ищецът и размера на предвидените за него наказания; фактическата продължителност на наказателния процес – повече от седем години и четири месеца; участието на обвиняемия в досъдебната фаза на производството, в рамките на която са проведени два разпита и очна ставка; приложените мерки за неотклонение – „задържане под стража“, „домашен арест“ и „гаранция“. Посочено е, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано от ищеца е 16 000 лева, който следва да бъде намален с 50%, защото с признанието на неистински фактически обстоятелства в досъдебното производство, ищецът е съпричинил вредоносния резултат и поведението му е довело до увеличаване на продължителността на прилагане на мерките за неотклонение и участието му в наказателното производство. Ето защо сумата от 8 000 лева би обезщетила реално понесените и намиращи се в причинна връзка с наказателното преследване неимуществени вреди, като при този размер е съобразен и с обществените представи за справедливост в аспекта на обществено-икономическите условия на живот. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за определянето на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и по въпроса за доказване съпричиняването на вредоносния резултат като основание за намаляване на дължимото обезщетение по чл.51, ал.2 ЗЗД. В същата хипотеза е поставен и въпросът за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид всички факти от значение за спора, както и критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от повдигнатото незаконно обвинение. Посочени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и ППВС №17/1963г. и ТР№1/2014 г. по тълк. дело №1 на ОСТК на ВКС. Всички те се отнасят за основанието за намаляване на дължимото обезщетение по чл.51, ал.2 ЗЗД. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение, обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Въззивният съд е съобразил и т. 3 на ТР №3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според която на основание чл.5, ал.2 ЗОДОВ отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд