Определение № 60651 от 02.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3735/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 11767 от 04.08.2020 г., постановено по в. гр. д. № 6030/2019 г., Софийски апелативен съд е отменил решение № 5207 от 10.07.2019 г., постановено по гр. д. № 6447/2017 г. на СГС, I ГО, 6 състав в частите, с които: 1/ е прогласена нищожността на клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 – само относно валутата, в която се погасява кредитът, от Договор за кредит HL43387 от 19.09.2008 г., както и нищожността на чл. 2, ал. 1 от Договор за рефинансиране HL 59398 от 08.11.2012 г.; 2/ „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на Г. С. разликата над 3123,75 лв. до 3373,79 лв. – недължимо платена сума по договор за рефинансиране HL 59398 от 08.11.2012 г. за периода 08.11.2012 г. – 25.05.2017 г.; 3/ Г. С. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски над 4263,55 лв.; 4/ „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати в полза на държавата такса над 732,50 лв. Вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от Г. С. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 – само относно валутата, в която се погасява кредитът, от Договор за кредит HL43387 от 19.09.2008 г., както и нищожността на чл. 2, ал. 1 от Договор за рефинансиране HL 59398 от 08.11.2012 г., както и предявения от Г. С. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на разликата над 3123,75 лв. до 3373,79 лв. – недължимо платена сума по договор за рефинансиране HL59398 от 08.11.2012 г. за периода 08.11.2012 г. – 25.05.2017 г. Решението е потвърдено в останалите му обжалвани части, с които: 1/ е прогласена нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, изр. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и 3 от Договор HL43387 от 19.09.2008 г. и на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 4, чл. 12, ал. 1, чл. 22 и последната клауза на стр. 8 от Договор HL59398 от 08.11.2012 г.; 2/ е отхвърлен като неоснователен искът за прогласяване нищожността на чл. 1, ал. 1 от Договор HL59398 от 08.11.2012 г.; 3/ са отхвърлени като неоснователни исковете по чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Юробанк България“ АД да предаде на ищеца сумата от 63506,08 лв., представляваща разлика между реалната главница по Договор HL59398 от 08.11.2012 г. в първоначалните му условия и тази, която е отпусната по силата на втория договор, както и за сумата от 29093,36 лв. – лихва за периода 08.11.2012 г. до датата на подаване на исковата молба.;4. е отхвърлена като неоснователна претенцията по чл.55 ЗЗД за разликата над 3373,79лв. до 7000лв. Втората инстанция е осъдила Г. С. да заплати на „Юробанк България“ АД разноски в размер 4635,31 лв. Касационна жалба е подадена от „Юробанк България“ АД, чрез адв. С. Ц. от САК, против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите му досежно прогласяването нищожността на клаузите на чл. 6, ал. 2, изр. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит HL43387 от 19.09.2008 г. и прогласяването за частично неравноправна на клаузата на чл. 2, ал. 1 от Договор HL59398 от 08.11.2012 г. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част отхвърляне на предявените искове. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата Г. В. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. В. В. от САК, взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационна жалба е подадена и от Г. В. С., чрез адв. В. В. от САК, против въззивното решение в частта, с която като краен резултат въззивният съд е отхвърлил предявените от ищеца срещу „Юробанк България“ АД: 1/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 2, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 – само относно валутата, в която се погасява кредитът, от Договор за кредит HL43387 от 19.09.2008 г. и за нищожност на чл. 2, ал. 1 от Договор за рефинансиране HL 59398 от 08.11.2012 г.; 2/ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на разликата над 3123,75 лв. до 3373,79 лв. – недължимо платена сума по договор за рефинансиране HL59398 от 08.11.2012 г. за периода 08.11.2012 г. – 25.05.2017 г.; 3/ установителен иск за прогласяване нищожността на чл. 1, ал. 1 от Договор HL59398 от 08.11.2012 г.; 4/ иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „Юробанк България“ АД да предаде на ищеца сумата от 63506,08 лв., представляваща разлика между реалната главница по Договор HL59398 от 08.11.2012 г. в първоначалните му условия и тази, която е отпусната по силата на втория договор, както и за сумата от 29093,36 лв. – лихва за забава върху тази сума за периода 08.11.2012 г. до датата на подаване на исковата молба. Решението се обжалва и в частта за разноските. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете в предявените размери. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. „Юробанк България“ АД изразява становище за неоснователност на жалбата на Г. В. С.. Претендира разноски. Касационната жалба на Г. В. С. и касационната жалба на „Юробанк България“ АД са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе, съдът съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: на 19.09.2008 г. страните по делото са сключили договор HL 43387 за кредит за покупка на недвижим имот, с който „Юробанк България“ АД е предоставила на Г. С. кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в шв. франкове на 145 000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, срещу задължението на кредитополучателя да върне кредита заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора. Съгласно погасителния план към договора датата на усвояване на кредита е 10.10.2008 г., а дължимата месечна вноска към тази дата е в размер на 836,39 шв. франка. Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в шв. франкове, като усвоеният кредит се превалутира служебно от банката по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева. Според чл. 3, ал. 5 от договора действащият БЛП на банката за шв. франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Във времето банката едностранно е увеличила БЛП от 5% на 7,2%, считано от 10.10.2008 г., а от 10.09.2012 г. го е намалила на 6,95%. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – шв. франкове. Ако на падежа на погасителна вноска по договора кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в шв. франкове, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита става с тях, след служебното им превалутиране. Съобразно чл. 12, ал. 1 от договора банката има право да променя приложимите лихви, такси и комисионни, като измененията влизат в сила от приемането им и са задължителни за страните по договора. Според чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят се съгласява, че промяната на обявения от банката курс купува/продава и превалутирането могат да имат за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита и приема да носи риска от такива промени, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба същият декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора. Към процесния договор са сключени допълнителни споразумения, които предвиждат три 12-месечни облекчени периода на погасяване на задълженията по кредита при равни месечни вноски, като след изтичането им върху дълга се натрупва начислената, но непогасена лихва. Така формираният нов дълг се олихвява с годишна лихва в размер сбора на БЛП, действащ в момента, плюс надбавка от 1,4 пункта. На 08.11.2012 г. между страните е сключен договор HL 59398 за рефинансиране на предходния кредит, според който банката предоставя на кредитополучателя 203 000 лв. за рефинансирането му. Разрешеният кредит или част от него, в размер на задължението по договора, се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя, като средствата се превалутират безкасово от лева в швейцарски франк по официално обявения курс на Централната банка за швейцарския франк към лева с цел цялостно издължаване на предходния кредит. Съгласно договора банката може да актуализира БЛП, като при промяната му размерът на погасителните вноски се променя в съответствие с новия БЛП, за което кредитополучателят дава съгласие. Кредитополучателят декларира съгласието си с всички извършвани от банката операции, вкл. за автоматичната промяна на лихвения процент. От изготвената и приета съдебно-счетоводна експертиза се установяват Методологията за определяне на БЛП на банката, начинът на функциониране на БЛП, динамиката на курса на швейцарския франк спрямо лева и еврото през периода 2005-2008 г., както и че валутата на заемната сметка, разкрита на името на ищеца, е швейцарски франк и кредитът е усвоен в тази валута, но тъй като тази сметка е била блокирана, ползването му е извършено в левове от левовата разплащателна сметка след превалутирането му по курс „купува-безкасово“ на банката. Кредитът е погасяван в швейцарски франкове. Въззивният съд, с огледна така приетото за установено, е посочил, че съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Неравноправната клауза е нищожна. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържането им, особено в случаите на договор при общи условия, като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. Съобразно установените по делото факти, въззивният съд е приел относно клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за рефинансиране от 2012 г., че същата дефинира основния предмет на договора, ясна и разбираема е и не подлежи на преценка за неравноправен характер. Тя е индивидуално уговорена, тъй като урежда специфични отношения между страните – рефинансиране на съществуващо задължение по предходен договор за кредит. Съдът е изложил и съображения защо клаузата не е нищожна поради невъзможен предмет. Въззивният състав е приел още, че с договора от 08.11.2012 г. се уговаря рефинансиране на кредита от 2008 г. – следователно действителният размер на отпуснатия втори кредит се определя от размера на съществуващия към 08.11.2012 г. дълг по предходния кредит. Сумата 203 000 лв. е горната граница, за която кредитът е разрешен, а банката не се е задължила да предостави на ищеца сума извън тази, необходима за погасяване на предходния кредит. Въззивният съд е стигнал до заключението, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, изр. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23 ал. 1 и ал. 2 от договора от 2008, както и тези на чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 4, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 и последната клауза на стр. 8 от договора от 2012 г. не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, и то във вреда на последния. Приел е, че цитираните клаузи са нищожни като неравноправни по общите критерии на чл. 143 ЗЗП. Въззивният състав е приел, че в нито една от клаузите, даващи възможност банката едностранно да променя лихвите, таксите и комисионните, приложими към договора за кредит, не са посочени условията, при които тя ще променя базовия лихвен процент, представляващ компонент при изчисляване на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Методологията за определяне на БЛП на банката не е част от съдържанието на сключения договор за кредит, тъй като не е възпроизведена никъде в него, а и ищецът не е дал съгласие условията в нея да влияят върху облигационните отношения между страните. Според втората инстанция кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието на посочените клаузи и е поставен в неравностойно положение спрямо банката, която е установила условия в негова вреда. Във връзка с валутния риск въззивният състав се е позовал на решение на Съда на ЕС, според което клауза от договор за кредит в чуждестранна валута, предвиждаща месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на потребителя; такава клауза трябва да може да се разбира от среден потребител по отношение на потенциалните й значителни икономически последици върху финансовите му задължения. Втората инстанция е посочила, че при задължение за връщане на кредита в срок от 35 години банката е следвало да предостави на ищеца информация за очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката би следвало да разполага като неизменна част от професионалната й дейност. Счел е съдът, че по делото не е доказано към датата на сключване на договора от 2008 г. ищецът да е получил такава информация. Въззивният съд при преценката си за характера на оспорените клаузи се е позовал на практика на Съда на ЕС по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС, според които може да бъде преценена като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин така, че кредитополучателят не може да прецени въз основа на ясни критерии икономическите последици от сключването на договора, а при проверка за неравноправния й характер се установи, че тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. В обжалваното решение съдът е посочил и това, че сключването на допълнителни споразумения към договора от 2008 г. не санира нищожните му клаузи и не опровергава извода за липса на индивидуално договаряне на клаузите в него. Според въззивния състав в първоинстанционното решение погрешно е прието, че клаузите за превалутиране са нищожни като неравноправни – такива са само онези уговорки в договора, които прехвърлят изцяло върху кредитополучателя валутния риск от обезценяването на лева спрямо швейцарския франк. Втората инстанция, съобразявайки неравноправните клаузи от двата договора, е преизчислила направените погасителни вноски в лева по курс „продава“ на банката, в размера му към деня на усвояване на кредита – 10.10.2018 г. и е приела различен размер на недължимо платените суми по договора за кредит от 2012 г. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на „Юробанк България“ АД и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1. „При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни доказателства, а други приема за недостоверни?“; 2. „Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката-кредитодател по договора?“; 3. „Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, съгласно който потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на кредита или от кредитодателя по договора-банката, или от трето лице?“; 4. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута, когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди едно в крайна сметка историческо развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007 г., и че съзнателно е пропуснала да информира за него кредитополучателите, разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?“; 5. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди?“; 6. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева) се поема от кредитополучателя?“. Касаторът се позовава на противоречие на решението със следните актове: Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС; Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС; Решение № 164 от 04.06.2014 г. на BKC по гр. дело № 196/2014 г., IІІ г. о; Решение № 138 от 08.06.2011 г. на BKC по гр. дело № 1056/2010 г., IІ г. о. – по първия въпрос; Решение № 77 от 22.04.2015 г. на BKC по гр. дело № 4452/2014 г., IІІ г. о. и Определение от 16.11.2010 г. по д. С-76/2010 г. на Съда на ЕС – по втория и третия въпрос. По четвъртия, петия и шестия въпрос твърди, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Първият въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а е касационно основание по чл.281 ГПК, което подлежи на проверка във втората фаза на производството. Следва да се посочи и това, че така общо формулиран въпросът не е обвързан с конкретни доводи коя част от доказателствения материал е игнорирана от въззивния състав. Оплакванията на касатора в изложението към въпроса също са свързани с преценка за правилност на обжалваното решение, каквато не може да се направи на този етап от касационното производство. По тези съображения въпросът няма правна характеристика, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на процесуалния закон /необсъждане на доказателства, неизлагане на съображения, необсъждане на защитни доводи, необсъждане на експертизи/, преценката за наличието на които е извън настоящата фаза на касационното производство. Не притежават правна характеристика и не могат да послужат като общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол релевираните от касатора доводи, които са твърдение за неправилност поради неправилно приложение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. Несъгласието на касатора с обстойните мотиви на въззивния съд, изложени при тълкуването на оспорените от ищеца като неравноправни договорни клаузи, спорът по отношение на които е пренесен във въззивната инстанция, не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос е некоректно зададен. Въззивният съд не е обвързал извода си за неравноправност на клаузите в двата договора, свързани с валутния риск, от преценката дали кредитополучателят е избрал да си набави необходимото количество чуждестранна валута от банката-кредитодател, или от трето лице. Следва да се подчертае, че ответникът- касатор преиначава и влага друго съдържание в решаващите правни аргументи на съда. Въпроси, които не кореспондират на ясните и подробни съображения, с които е аргументирано становището на въззивния съд за неравноправност на клаузата от договора, не могат да бъдат предпоставка за допускане на касационния контрол, тъй като не притежават съществена характеристика на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно критериите, очертани в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС - действително да са разрешени в сочения смисъл от въззивната инстанция и даденото разрешение да е обусловило изхода на спора.Следва да се отбележи и това, че втората инстанция подробно е анализирала тези клаузи, като изводът й за тяхната неравноправност е съобразен с практиката на Съда на ЕС и трайната практика на ВКС. Паралелно с изложеното, даденото от въззивния съд разрешение изцяло съответства на приетото по дело С-119/17 на СЕС, по което са поставени преюдициални въпроси във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО, в хипотеза, аналогична на настоящата - на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранна валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление). Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т. 20 от постановеното по дело С-119/17 определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство, във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства, СЕС в т. 20 от определението по С -119/17 е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадени разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С-26/13. По третия въпрос въззивният съд се е произнесъл относно момента, към който се преценява неравноправния характер на договорната клауза, в съответствие с практиката на Съда на ЕС, като е цитирал в мотивите си решение на СЕС по дело С-186/16.Произнасянето му не е в противоречие и с трайната и последователна практика на ВКС по повдигнатия въпрос. Въззивната инстанция, не е дала отговор, че моментът, към който следва да се преценява дали клаузата създава неравноправност в ущърб на потребителя, не е този на сключването на договора. Даденото от въззивния съд разрешение изцяло кореспондира на т. 54 от Решението по дело С 186/16 на СЕС –преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае при сключването му и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на задълженията. Формираната трайна практика на ВКС е основана на задължителната практика на Съда на Европейския съюз, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС: решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, EU: C: 2018: 103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, EU: C: 2014: 282, решение от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение от 03.06.2010 г. по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309/ /решение № 384 от 29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТО, ІІ т. о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТО, ІІ т. о. и решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТО, ІІ т. о., решение № 95/13.09.3016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 67 от 12.09.2019 по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, І т. о., /: Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Акцентът в даденото от САС разрешение е за неравноправност на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП на разпоредба за възлагане на потребителя изцяло на риска от неблагоприятно изменение в курса на швейцарския франк спрямо българския лев, тъй като от една страна банката не е използвала валутен ресурс в швейцарски франкове при отпускане на кредита, а е предоставила на кредитополучателя само неговия левов еквивалент, след служебното му превалутиране, а от друга, на потребителя е възложен изцяло рискът от неблагоприятни курсови разлики на чуждестранната валута спрямо лева, включително и по отношение размера на възнаградителната лихва, без реално да е получил такава валута при усвояването на кредита и без да е извършвал разплащания в тази валута за придобиване на недвижимия имот, за чието финансиране е отпуснат кредитът. Даденото разрешение е в този контекст, а не в контекста на заложената във въпросите на касатора теза, че търговецът не е могъл да предвиди и да влияе върху неблагоприятни за потребителя курсови разлики. Значимостта на мотивите на САС е в недобросъвестността на търговеца при сключването на договора, при залагането на клаузата за възлагането изцяло на валутния риск още при договарянето. Тези съображения са в синхрон с трайната практика на ВКС, имаща за източник практиката на СЕС, че на потребителя като по-слабата страна в правоотношението, включително с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договор за потребителски кредит с продължителен срок на издължаване, какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. С такава информация като част от професионалната си дейност банката следва да разполага и след като не е изпълнила задължението си да я предостави на по-слабата страна по договора, липсва основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местна валута. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора, а упражняването на правото на банката за превалутиране е свързано със заплащането на комисионна и е обвързано с курс "купува" на търговеца за швейцарски франкове към датата на превалутирането, който е едностранно определен и тази залегнала още при сключването на договора клауза за носеното на риска, е заложена отнапред във вреда на потребителя. Въпросите от четвърти до шести са зададени абстрактно, неотносими са към решаващите изводи на въззивния съд и изразяват собствените разбирания на касатора относно носенето на валутния риск. В този смисъл те не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпреки това и доколкото в известна степен възпроизвеждат и са аналогични на въпросите, посочени в предходните пунктове от изложението, съображенията за недопускане на обжалването по тях са изложени по-горе. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Изложените от касатора оплаквания касаят неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. В същото време, при служебна проверка настоящата инстанция констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на „Юробанк България“ АД. По касационната жалба на Г. В. С. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1. „Неравноправна, въз основа на което нищожна ли е по смисъла на Закона за защита на потребителя и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, клауза от потребителски договор, която предвижда кредитополучателят да рефинансира друг кредит, чийто размер е определен въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите? Нищожна ли е такава договорка по смисъла на чл. 366 от ЗЗД?“; 2. „Нищожна ли е клауза от потребителски договор, въз основа на която се определя нов размер на кредит, чрез който се рефинансира друг в същата банка, ако задълженията на кредитополучателя по първия договор, който се рефинансира, са определени въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите?“; 3. „Нищожна ли е по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД клауза – невъзможен предмет, въз основа на която се определя нов размер на кредит, чрез който се рефинансира друг в същата банка, ако задълженията на кредитополучателя по първия договор, който се рефинансира, са определени въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите?“; 4. „Неравноправни ли са, въз основа на което нищожни, клаузи от потребителски договор по смисъла на Закона за защита на потребителя и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които предвиждат кредитът да се погасява във валута, различна от тази на усвояване на кредита?“; 5. „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, и кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?“; 6. „Подлежи ли на връщане сумата, представляваща разлика между действителния размер на дълга и разрешеният такъв, когато същият е определен въз основа на неравноправни клаузи от потребителски договор с потребител?“. По първите два въпроса твърди противоречие на обжалваното решение с Решение № 146 от 01.11.2017 г. на BKC по т. д. № 2615/2016 г., I т. о. По останалите въпроси касаторът счита, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Първите три въпроса са свързани с характера на клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора от 2012 г. Следва да се посочи, че касаторът в исковата си молба е твърдял, че клаузата е неравноправна поради това, че нарушава добросъвестността и че не е уговорена индивидуално, както и че е нищожна като накърняваща добрите нрави. Не са излагани доводи за нищожност, респ. неравноправност, на оспорваните клаузи поради обвързаността им с други неравноправни клаузи, нито за нищожност по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Поради това въззивният съд не е обсъдил поставените въпроси в решението си, същите не обуславят решаващите му изводи и поради това те не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият въпрос е некоректно зададен. От доказателствата по делото се установява, че кредитът е усвоен в шв. франкове, но тъй като заемната сметка на ищеца в тази валута е била блокирана, ползването на кредита е извършено в левове след превалутирането му, а погасяването му е в шв. франкове. Следва да се посочи, че клаузите относно валутата, в която се предоставя, усвоява и погасява кредитът, по ясен начин обективират волята на страните за предоставянето му в швейцарски франкове /равностойни на определено количество лева/, с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в лева. Тези уговорки са ясни и разбираеми, защото въз основа на тях на потребителя е известен еднаквият курс на превалутирането, а от друга страна, средният потребител може да прецени, че независимо от предоставянето на кредита в шв. франкове /в която валута кредитът е договорен/, той реално ще използва паричен ресурс в лева след превалутиране в лева на шв. франкове, с които е заверена блокираната му банкова сметка. Тъй като тези клауза са ясни и разбираеми, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може да бъде разглеждан. Петият въпрос е абстрактен и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е формирал изводите си върху него. Шестият въпрос изразява оценъчни твърдения на касатора за характера на клаузите, определящи разрешения размер на кредит. В тази връзка следва да се посочи, че въззивният съд е отхвърлил предявения иск за връщането на разликата между действителния размер на дълга по договора от 2008 г. и разрешения размер на кредит с мотивите, че сумата от 203 000 лв. е горната граница на кредита по договора за рефинансиране от 2012 г., а банката не се е задължила да предостави на ищеца сума извън тази, необходима за погасяване на предходния кредит. Клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора, определяща размера на разрешения кредит, въззивният състав е счел за ясна и разбираема, поради което не е извършил преценка за неравноправния й характер. Зададеният въпрос налага да се изследва правилността на тези изводи, което не се дължи в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в тази връзка. Само за пълнота следва да се посочи, че касаторът изобщо не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не излага доводи в такава насока и не обосновава защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,