Определение № 50357 от 25.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2324/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд.

С подадения писмен отговор ответниците С. Н. и Т. Н. оспорват жалбата.

В хода на касационното производство като ответници на мястото на починалия Т. Н. са конституирани наследниците му С. Н., И. Н. и Т. Н..

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания на ищеца на основание договор за банков кредит от 10.03.2009 г.

За да постанови решението си, въззивният съд е възприел по реда на чл. 272 ГПК установените от първата инстанция факти по делото.

От правна страна е намерил за нищожни като неравноправни на основание чл. 146 ЗЗП уговорките в договора и общите условия, предвиждащи право на банката едностранно да повишава приложимия към договора лихвен процент (чрез едностранно изменение на включения като негов компонент „базов лихвен процент“). Извод за нищожност е обосновал и по отношение на сключените впоследствие два броя анекси към договора по съображение, че същите се основават на приетата за нищожна клауза по чл. 11.2 от основния договор.

Изложил е по-нататък и съображения, че с оглед частичната нищожност на договора и анексите ответниците дължат променлива лихва в първоначално уговорения размер – едномесечния EURIBOR, увеличен с премия от 2 процентни пункта и допълнителна надбавка от 4,657 %. При приложение на този размер на лихвения процент и въз основа на заключенията на икономическата експертиза е приел, че заплатените от ответниците суми превишават размера на дължимите вноски. Същия фактически извод за наличие на платено в повече от дължимото е обосновал и в хипотезата на евентуална действителност на двата анекса с произтичащото от това приложение на уговорените в тях размери на лихвата. Приел е с оглед на това, че предвид липсата на просрочени задължения на ответниците изявленията на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита не са породили действие, поради което предявените искове са неоснователни.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с твърдения за липса на обсъждане на доводи и доказателства и на мотиви в подкрепа на съответните изводи, предполагащи проверка на събраните по делото доказателства и на извършените от страните процесуални действия.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл м. противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевирани от страните доводи и оплаквания за допуснато от първа инстанция процесуално нарушение;

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които се основават и да изложи мотиви по тях;

• допустимо ли е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ;

• може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК.

Значението на първите два въпроса в конкретния случай се обосновава с твърденията, че въззивният съд не е съобразил, респ. изложил мотиви, относно: 1) възражението, че дългът следва да бъде изчислен и съобразно сключените два анекса, като не се е произнесъл по доводите за действителност на същите; 2) обстоятелството, че експертните заключения не дават детайлна разбивка и съпоставка на платено към дължимо съгласно договора и анексите; 3) доводите, че процесните анекси не попадат под определението за спогодба и не могат да бъдат обявени за недействителни на основание чл. 366 ЗЗД; 4) възражението, че и при липса на обявена предсрочна изискуемост исковете следва да бъдат уважени за вземанията с настъпила към датата на формиране на силата на пресъдено нещо изискуемост.

Така поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд, тъй като не съответстват на изложените от същия мотиви. Така, във връзка с първите два от посочените като необсъдени доводи, въззивният съд е посочил като допълнително съображение, че и при извод за действителност на анексите дължимите съобразно тях суми са заплатени. Същото се отнася и до третия посочен като необсъден довод за приложимостта на чл. 366 ЗЗД спрямо двата анекса.

Що се отнася до четвъртия посочен като необсъден довод, както и до третия от формулираните въпроси, всички отнасящи се до възможността при липса на обявена предсрочна изискуемост на кредита да се присъдят, респ. установят задълженията за вноските с настъпил впоследствие падеж, въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. Въпросите биха били релевантни при извод за невъзможност за присъждане на междувременно падежиралите вноски, но основан на фактическа констатация, че такива вноски са налице, докато в разглеждания случай въззивният съд не е установил от фактическа страна да са налице такива вноски, нито е обосновал правен извод в посочения смисъл.

Накрая, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и четвъртият въпрос относно значението на исковата молба за обявяване на предсрочната изискуемост при приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото по този въпрос въззивният съд не се е произнасял. Както е посочено и по-горе, решаващото съображение, поставено в основата на извода за неоснователност на иска, не е липсата на обявяване на предсрочната изискуемост, а отсъствието на обективните предпоставки (неплатени вземания с настъпил падеж) за възникване и упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем предвид приетото за установено, че са налице суми, платени в повече от дължимото.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с въпроса сключеният към договор за банков кредит анекс, който е подписан от страните по него, попада ли под приложното поле на чл. 366 ЗЗД.

Въпросът също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от фактическо, а не правно естество. С тази формулировка на въпроса отговорът винаги зависи от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, т. е. от съдържанието на съответния анекс, доколкото именно съдържанието на дадено споразумение определя и неговата правна квалификация като съответен вид договор. От тази гледна точка поддържаната от жалбоподателя теза, че процесните анекси не представляват спогодби по чл. 365 ЗЗД, представлява оплакване по същество за неправилност на дадената от въззивния съд квалификация на анексите като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън буквалното възпроизвеждане на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – че тълкуването на нормата на чл. 366 ЗЗД и в частност прилагането й по отношение на договорите за банков кредит, които подлежат на специална уредба, е от значение за точното и еднакво прилагане на закона – конкретни аргументи не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът