Решение № 9634 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1777/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Н. А. К., чрез адвокат М. Колев, срещу решение № 14060 от 16.12.2025 г., постановено по административно дело № 2438/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му против Решение № 2153 – 03 – 183 от 23.09.2025г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Варна, с което е потвърдено разпореждане [номер] по Протокол № 01216 от 09.06.2025г. на Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, считано от 27.10.2024 г. му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е спряна от същата дата, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО, и получава лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. В жалбата се съдържат оплаквания за постановяване на решението в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът поддържа, че изводите на съда противоречат на съдебната практика на ВАС, Конституционния съд /КС/и Съда на Европейския съюз /СЕС/ и не кореспондират със закона. Счита, че за него е неприложима нормата на чл. 95, ал. 1 от КСО, а съдът е игнорирал приложимостта на §22 от ПЗР на КСО, редакция 2014г. Направени са искания за отправяне на искане до Конституционния съд на Република България да установяване противоконституционност на чл.101, ал.1, т. 2 от КСО; за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се уважи жалбата му с произтичащите правни последици. Претендира за присъждане на всички направени разноски по приложен списък. С молба, представена в открито съдебно заседание, проведено на 20.05.2026г., от Н. А. К., чрез адв. М. Колев, е направено искане Върховният административен съд да отправи искане до 52-ро Народно събрание на Република България за тълкуване на закон, приет от него, а именно: „Допуска ли нормата на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО право на втора пенсия за осигурителен стаж и възраст – пожизнено, по чл. 68, ал. 3 от КСО във връзка с чл. 101, ал. 3а от КСО, съвместно с предходна получавана до сега – лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване с оглед тяхната поредност при отпускане, извън двете хипотези, приети в тази законова норма /чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО/?“ Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз по следния въпрос: „Нормата на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО противоречи ли на чл. 4, § 3, ал. 2 и чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ щом позволява отнемане на защитимо имущество: право на втора лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО в колизия с чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, чл. 17, т. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, чл. 52, т. 1 ХОПЕС, чл. 17, т. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека /ВДПЧ/?“. Ответникът по касация – директора на ТП на НОИ – Варна чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт М. Кръстев, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно постановено, при точно прилагане и тълкуване на закона, поради което моли да бъде оставено в сила, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Във връзка с протоколно определение на състава от 20.05.2026 г., за връчване на препис от искане за отправяне на преюдициално запитване, на ответника за изразяване на становище в десетдневен срок, по делото е постъпило такова, подадено на 10.06.2026 г. от директора на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуалния му представител юрисконсулт М. Кръстев, с изложени в него съображения за неоснователността на искането за тълкуване от Народното събрание на Република България и искането за отправяне на преюдициално запитване и се претендира оставянето им без уважение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура, участващ в настоящото производство, в проведеното на 20.05.2026 г. заседание, изразява становище за неоснователност на искането за сезиране на Народното събрание и искането за отправяне на преюдициално запитване. Върховният административен съд, Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното съдебно решение № 14060 от 16.12.2025 г., постановено по административно дело № 2438/2025 г. по описа на Административен съд – Варна е отхвърлена жалбата на Н. А. К. против Решение № 2153 – 03 – 183 от 23.09.2025г. на директора на ТП на НОИ – Варна, с което е потвърдено разпореждане [номер] по Протокол № 01216 от 09.06.2025г. на Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, считано от 27.10.2024 г. му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е спряна от същата дата, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО, и получава лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. От фактическа страна е установено, че с Експертно решение № 90083/7/10.01.2024 г. ТЕЛК – І състав при Многопрофилна болница за активно лечение „Света Анна – Варна“ АД, е определена на Н. А. К. 84 % трайно намалена работоспособност /вид и степен на увреждане /ТНР /ВСУ/, дата на инвалидизиране – 03.10.2023 г. и срок на определения процент ТНР /ВСУ – 2 години. Със заявление вх. №2112-03-172/02.02.2024 г. Н. А. К. е поискал от ТП на НОИ – Варна отпускане на лична пенсия за инвалидност, поради общо заболяване, към което е представил ЕР №90083/7/10.01.2024 г. на ТЕЛК, два броя трудови книжки, военна книжка и документ за банкова сметка. С разпореждане [номер]/25.03.2024 г. на ТП на НОИ – Варна на К. е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване за 84 на сто трайна намалена работоспособност, вид и степен на увреждане, считано от 05.10.2023 г., пожизнено по чл. 74, ал. 1 от КСО. Същата е определено да се изплаща в минимален размер – 549,19 лева, съгласно чл. 75, ал. 4 от КСО. С разпореждане [номер]/13.06.2024 г. на ТП на НОИ – Варна, е изменена личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Н. А. К. по чл. 99, ал. 1, т. 2, б. „д“, във връзка с чл. 10, ал. 2 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, като от 05.10.2023 г. е определена да се изплаща в месечен размер от 549,19 лева, а от 01.07.2024 г. същата се изплаща в месечен размер на 609,60 лева. Н. А. К. е подал заявление вх.№ 2113-03-3164/04.11.2024 г. за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО, с приложени документи за осигурителен стаж. С разпореждане [номер]/09.06.2025 г. на ТП на НОИ – Варна, на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, считано от 27.10.2024 г. на Н. А. К. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, при зачетен осигурителен стаж по продължителност и видове категория: 05 год. 04 мес. 10 дни от втора категория, 14 год. 11 мес. 17 дни от трета категория; общ осигурителен стаж преобразуван към трета категория по чл. 104 от КСО: 21 год. 08 мес. 00 дни осигурителен стаж без превръщане на 20 год. 03 мес. и навършена възраст: [възраст] С разпореждането пенсията е определена в минимален размер от 493,48 лв., съгласно чл. 70, ал. 13 от КСО. Считано от 27.10.2024 г. е спряна получаваната от жалбоподателя лична пенсия за осигурителен стаж и възраст поради лична пенсия за инвалидност, поради общо заболяване в размер на 662,03 лева, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО. Н. А. К. е оспорил разпореждането пред директора на ТП на НОИ – Варна с жалба с вх. № 1012-03-705/22.08.2025 г. С оспореното решение директорът на ТП на НОИ – Варна е отхвърлил жалбата. Приел е, че с оглед изричната забрана съгласно чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО жалбоподателят няма възможност да получава едновременно две пенсии - лична за осигурителен стаж и възраст с лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Приел е, че нормата не противоречи на Конституцията на РБ и правото на ЕС, както и на целта на закона. За да отхвърли жалбата на Н. А. К. срещу това решение, съдът е изложил мотиви, че е постановено от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, мотивирано е и съдържа отговор на всички направени възражения от заявителя. Приема, че специалната правна норма на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО, съдържаща императивна забрана за едновременното получаване на изрично посочените видове пенсии, е задължителна за пенсионния орган, който в условията на обвързана компетентност е длъжен на приложи чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО и да спре изплащането на пенсията, когато не се следва изплащането ѝ на основание чл. 101, и е по-неблагоприятната по размер. Според съда разпоредбата на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО не противоречи на Конституцията на Република България, нито на правото на Европейския съюз. Административният съд е посочил, че действащата към момента на издаването на оспорените актове разпоредба на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО, е в същата редакция при обнародването на Кодекса за задължителното обществено осигуряване ( обн., ДВ, бр. 110 от 17.12.1999 г., в сила от 1.01.2000 г., с променено наименование - КСО). Личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Н. К. е отпусната през 2024 г., поради което същият не може да се ползва от привилегията по отменената редакция на чл. 101, ал. 1, т. 4а във връзка с чл. 3а от КСО и § 22т от ПЗР на КСО. С изменението на чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО, в сила от 01.01.2025 г. е установена забрана за едновременно получаване на социална пенсия за инвалидност с друг вид пенсия, като единственото изключение е по отношение на отпуснатите и изплащани до тази дата социални пенсии за инвалидност, които се изплащат до изтичане на срока, за който са отпуснати - § 22т от ПЗР на КСО. Първоинстанционният съд е приел за правилно посоченото от компетентния орган, че К. не попада сред заварените от цитираната законодателна промяна, защото на него нито му е отпусната социална пенсия за инвалидност с начална дата до 31.12.2015 г., нито му е изплащана такава до този момент на основание заличеното изречение второ на чл. 101, ал. 3а от КСО, за да е допустимо да съвместява получаването ѝ с това на отпусната му лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по силата на § 22т от ПЗР на КСО. Съдът е изложил, че нормата внася яснота за целта, която законодателят е преследвал с изменението на чл. 101, ал.3а от КСО, а именно, че не може да се изплаща социална пенсия за инвалидност и друг вид пенсия. АС- Варна е уточнил, че това законодателното разрешение не предвижда изключения, освен за заварените към 31.12.2014 г. случаи, в които настоящия не попада. След обсъждане на конституционните норми и правото на Европейския съюз административният съд е достигнал до извод, че жалбата е неоснователна и същата е отхвърлена. Решението е валидно, допустимо и правилно. По искането за сезиране на Конституционния съд по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ: Неоснователно е искането за сезиране на Конституционния съд за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО с нормите на чл. 68, ал. 3 от КСО, чл. 17, ал. 3 от КРБ, чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, чл. 17, т. 1 от ХОПЕС, чл. 17, т. 2 от ВДПЧ. Съгласно чл. 150, ал. 2 от КРБ Върховният административен съд може да спре производството и да сезира Конституционния съд при установено от него несъответствие между закона и Конституцията - тоест при противоречие на законова норма с Конституцията. Въпреки подробно изложените доводи в касационната жалба настоящият касационен състав не констатира твърдяното от касатора противоречие. Анализът на изтъкнатите от касатора в тази връзка съображения не обуславят извод за наличие на условията за исканото сезиране. Съобразно посоченото от Конституционния съд в решение № 8 от 2017 г. по к.д. № 1/2017 г. „правото на гражданите на пенсия не съдържа имплицитно определен размер на пенсията, нито реализиране на правото при най-изгодни условия относно осигурителен стаж и възраст“, тъй като „държавата има широка свобода за начина на определяне на пенсиите и пенсионната възраст и те често са предмет на законодателни промени, обосновани от възможностите на бюджета“. По тези съображения искането за сезиране на Конституционния съд на Република България следва да се отхвърли като неоснователно. По искането за сезиране на Народното събрание на Република България за тълкуване на закон, приет от него: Касационната инстанция намира, че Конституцията на Република България и действащото процесуално законодателство не предвиждат правомощие на съдилищата, включително на Върховния административен съд, да отправят искания до Народното събрание за автентично тълкуване на действащ закон. Съдът е длъжен сам да установи съдържанието и смисъла на приложимата правна норма чрез тълкуването в рамките на правораздавателната си дейност като приложи признатите методи на тълкуване и постанови съдебен акт въз основа на закона. Следователно искането за сезиране на Народното събрание е лишено от правно основание и не може да бъде уважено. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на европейския съюз: Съгласно чл. 628 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейския съюз. В съответствие с разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Основните функции на преюдициалното производство в теорията се свеждат най-общо до три категории, както следва: гарантиране единното прилагане правото на ЕС, развитие правото на ЕС и обезпечаване на неговото върховенство и осигуряване на допълнително средство за правна защита на засегнатите субекти. СЕС е имал възможност да се произнесе по тълкуване съдържанието на цитираната разпоредба на чл. 267 ДФЕС, като нееднократно е изразил позицията, че целта на това производство е да се предотвратят различията в тълкуването на общностното право. (Виж Решение от 16.10.1974 г. по делото Rheinmuhlen, 166/73). В тази връзка следва да се посочи, че обхватът на предоставената на СЕС тълкувателна компетентност не е неограничен - същият се разпростира единствено върху "общностното право", т.е. върху първичното и производството право на ЕС, международните договори, сключвани с трети страни и смесените договори и то, ако тези регламентации са приложими rationae temporis и rationae loci към главния спор. В редица свои решения СЕС уточнява, че предмет на тълкуване могат да бъдат и възпроизвеждащи или намиращи се в тясна връзка с разпоредби от правото на ЕС национални правни норми. Когато обаче подобна връзка не се обособява, Съдът приема, че не притежава компетентност да даде исканото тълкуване по отправеното преюдициално запитване. Виж например: Решение на СЕС по дело С-299/95, т. 16, както и Определение по делото Kovalsky C-302/06 от 25.01.2007 г. Проявление на тази зависимост е въведеното с разпоредбата на чл. 94, б. "в)" от Процедурния правилник на СЕС изискване към съдържанието на преюдициалното запитване. Посочено е, че елемент от същото е изложение на причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство. Per argumentum a contrario, липсата на подобна връзка препятства възможността за разглеждане на преюдициалния спор от Съда. Настоящият състав, като съобрази фактите по спора, и предвид задълженията си съгласно Решение от 06.10.2021 г. по дело С-561/19 на СЕС намира, че поставеният въпрос е със съдържание, което не предполага задължение за Върховния административен съд в качеството си на национална юрисдикция, ангажирана с прилагането на правото на ЕС и решаваща по окончателен начин повдигнатия правен спор, да отправи преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС. Поставеният въпрос посочва чл. 17, т. 1 от ХОПЕС. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 51, ал. 1 ХОПЕС, разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. Това определя приложимост на разпоредба от ХОПЕС единствено и само когато юрисдикция на държава-членка прилага в конкретното национално производство норма от правото на ЕС, различна от Хартата. Следователно, за да бъде Хартата приложима по дело пред национален съд, предметът на делото трябва на друго основание да попада в приложното поле на правото на ЕС. Когато не е възможно да се установи връзка на делото с правото на ЕС, държавите - членки на ЕС нямат задължение да прилагат Хартата. Прогласените в Хартата основни права на ЕС се прилагат в държава-членка само при наличие на реална връзка с право на Съюза, различно от Хартата (в този смисъл Определение на Съда (шести състав) от 3 юли 2014 г., Liliana Tudoran и др. срещу SC Suport Colect SRL, C-92/14, т. 43-48; Решение на Съда от 8 май 2014 г., Pelckmans Turnhout NV срещу Walter Van Gastel Balen NV и др., C-483/12, т. 20; Определение на съда от 1 март 2011 г., Claude Chartry срещу Белгийската държава, C-457/09, т. 22-25). В процесния случай приложими за спорните правоотношения са националните правни норми. Актът на органа и решението на първоинстанционния съд са съобразени с необходимата специфичност, точност и яснота, с оглед спазването на изискването за правна сигурност (решения Dillenkofer и др., C-178/94, C-179/94 и C-188/94-C-190/94, EU:C:1996:375, т. 48 и Комисия/Португалия, C-277/13, EU:C:2014:2208, т. 43), поради което посочените текстове от Хартата на основните права на Европейския съюз, не се нуждаят от тълкуване. Следва да бъде споделено и разбирането в решенията на Съда на ЕС, че юрисдикциите могат, особено в случаи, в които считат, че практиката на Съда дава достатъчно яснота, сами да вземат решение за правилното тълкуване на правото на Съюза и за неговото прилагане към установената от тях фактическа обстановка. Въз основа на изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е налице разпоредба на съюзното право, която да предполага тълкуване поради съмнение у националния съдия за точното прилагане, а оттам и необходимост за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с оглед правилното решаване на конкретния правен спор. Цитираните общностни разпоредби, чието тълкуване се иска, са пределно ясни и не пораждат съмнение относно тяхното тълкуване и за прилагането на националните разпоредби и приложимото право на ЕС. В допълнение следва да се посочи, че поради изложените съображения и поради липса на трансграничен елемент в правния спор, то според настоящия състав искането за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на разпоредбите на чл. 17, т. 1 от ХОПЕС се намира извън приложното поле на Хартата по смисъла на чл. 51, ал. 1 от нея. Предвид липсата на съмнение у решаващия съд относно приложението на визираните в искането общностни норми, следва да се приеме, че отправянето на преюдициално запитване не е необходимо на съдебния състав за разрешаване на поставения пред него спор, а оттам и че искането, основано на чл. 629 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, следва да бъде оставено без уважение. В хода на съдебното производство не са допуснати нарушения на правилата на водене на процеса по АПК и субсидиарно приложимия ГПК, включително такива, създаващи неравенство на страните и препятстващи упражняване правото им на защита. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал всички относими за правилното решаване на спора доказателства. Надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, давайки пълен отговор на възраженията в първоначалната жалба на Н. А. К.. Извел е обосновани и непротиворечиви изводи, съображенията за които се възприемат от касационната инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на установената фактическа обстановка въз основа на събраните по делото доказателства, по която няма спор между страните. Решението е постановено в пълно съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби. Съгласно чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО не могат да се получават едновременно лична или наследствена пенсия за осигурителен стаж и възраст с лична или наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Съобразно чл. 95, ал.1, т. 4 от КСО изплащането на пенсията се спира с разпореждане на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1 от КСО, когато не се следва изплащането на основание чл.101 и е по-неблагоприятна по размер. По отношение на касатора не е налице основание за приложение на чл.101, ал. 3а от КСО, тъй като получаването по избор на една от пенсиите в пълен размер и 50 на сто от останалите е допустимо само когато двете пенсии са съвместими за едновременно изплащане. Безспорно, настоящият случай не е такъв. Няма основание за приложение и на §22т от ПЗР на КСО (Нов – ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.). Предвиденото изключение, се отнася за заварените към 31.12.2014 г. случаи, в които настоящият не попада – на касатора през 2024г е отпусната пенсия за инвалидност поради общо заболяване, която е съвсем различна по вид от визираната в цитираната норма социална пенсия. Предвид гореизложеното Върховният административен съд, Първо отделение намира, че при постановяване на решението си Административен съд – Варна е приложил правилно материалния закон поради което, при липсата на сочените касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, съдебното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в тежест на касационния жалбоподател следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за юрисконсултско възнаграждение, в минималния размер от 41 евро (80лв) по чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ, определен съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК, приложим на основание чл.228 от АПК. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение