Определение № 1502 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4927/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. С. А. срещу решение № 226 от 30.06.2022 г. по в.гр.д.№ 360 от 2021 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение в следните му части:

1. частта, с която саморъчното завещание, направено на 08.09.2011 г. от И. В. С. в полза на Л. С. А., е намалено: в частта на разпореждането с 4/6 ид.ч. от гараж № 1, находящ се в [населено място], [улица], вх.Г, със застроена площ 18,05 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, като е възстановена запазената част на Е. С. М. от наследството на завещателката с посочените 4/6 ид.ч. от гаража; в частта на разпореждането с 4/6 ид.ч. от апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх.Г, ет.4, със застроена площ 104,41 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, като е възстановена запазената част на Е. С. М. от наследството на завещателката със 17644,35/55 000 ид.ч. от гореописания апартамент;

2. в частта, с която въззивният съд е допуснал делба на гореописания апартамент, ведно с изба, таванско помещение, 10,70721% ид.ч. от общите части на сградата и 10,70721% ид.ч. от правото на строеж върху дворното място, при квоти: 26 811/55 000 ид.ч. за Е. С. М. и 28 189/55 000 ид.ч. за Л. С. А.; допуснал е делба и на гореописания гараж при квоти: 5/6 ид.ч. за Е. С. М. и 1/6 ид.ч. за Л. С. А.;

3. в частта, с която първоинстанционното решение № 260092 от 23.09.2020 г. по гр.д.№ 4110 от 2015 г. на Добричкия районен съд е потвърдено в частта за отхвърляне на предявения от Л. С. А. срещу Е. С. М., Д. М. М., М. И. К., Р. Д. К., С. Д. К.- П., С. Д. М. и Ж. В. Б. иск за делба на недвижим имот- дворно място с площ от 467 кв.м., ведно с построената в него къща, находящи се в [населено място], ул.Вихър“ № 4.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Допустимо ли е с насрещна въззивна жалба ищецът по дело за делба да прави искане и то в условията на евентуалност друг имот на наследодателя в [населено място], по отношение на който вече има делба, да бъде приобщен към наследствената маса ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 25 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 2008 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о.

2. Допустимо ли е въззивната инстанция да влоши положението на жалбоподателя, като допусне делба на апартамент при квоти между съделителите, които не са оспорени от насрещната страна чрез жалба, а са оспорени едва с насрещна въззивна жалба? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 163 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 1191 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

3. Допуснато ли е от въззивната инстанция съществено нарушение на разпоредбата на чл. 260, т.6 ГПК, изразяващо се в недопускане на поискани с въззивната жалба нови доказателства от значение за правилното решаване на спора- декларация, подписана от наследодателя И. В. С., с която същата дава съгласие съпругът й да дари на ищцата 1/4 ид.ч. от къщата на [улица], със старо име [улица], и декларация с вх. № 6753, подписана от наследодателя С. Д. С. на 24.03.1975 г. ? За този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Приел ли е въззивният съд в разрез с материалноправните разпоредби на чл.62, ал.1 З. /отм./, чл.39 ЗС и Наредба № 5 за строителните правила и норми на Т., че договор за доброволна делба от 29.02.1988 г. не е нищожен, въпреки че не е бил одобрен архитектурен проект за разделяне на жилищната сграда на два самостоятелни дяла ? За този въпрос се твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. Нищожен ли е процесният договор за доброволна делба от 29.02.1988 г. поради неучастието на един от съсобствениците в нея- И. В. С. ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС.

В писмен отговор от 24.10.2022 г. ответниците по жалбата Е. С. М. и Д. М. М. оспорват тази жалба.Останалите ответници не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. С. М. срещу Л. С. А. иск за делба на останали в наследство от общите им наследодатели И. В. С. и С. Д. С. два недвижими имота, находящи се в [населено място]: апартамент № 8, вх.Г, ет.4, ведно с изба, таванско помещение и прилежащите му ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, както и гараж № 1, ведно с ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, находящи се в [населено място], [улица]. Предявен е и иск по чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на извършеното от наследодателката на страните И. С. саморъчно завещание от 08.09.2011 г. на ид.ч. от описаните по-горе апартамент и гараж в полза на съделителката Л. А. и за възстановяване на запазената част на съделителката Е. М. от наследството на майка й И. С..

В срока по чл.341, ал.2 ГПК съделителката Л. А. е поискала да бъдат включени в делбената маса още два имота- дворно място с къща, находящо се в [населено място], [улица] лозе, находящо се в землището на [населено място], м.“ Г. баба“.

След включване в делбата на тези два имота като съделителите са конституирани и следните лица: Д. М. М., М. И. К., Р. Д. К., С. Д. К.- П., С. Д. М. и Ж. В. Б..

По делото е установено, че Е. М. и Л. А. са наследници по закон на своите родители И. С., починала на 19.06.2015 г., и С. С., починал на 20.06.1998 г. Първоначално заявените за делба имоти- апартамент и гараж в [населено място] са притежавани приживе от двамата наследодатели в режим на СИО. След смъртта на С. С. през 1998 г. като негови наследници по закон всяка от двете му дъщери Е. и Л. притежава по 1/6 ид.ч. от процесните апартамент и гараж, а съпругата му И. притежава 4/6 ид.ч. Със саморъчно завещание от 08.09.2011 г. И. С. завещава притежаваните от нея 4/6 ид.ч. на дъщеря си Л.. Позовавайки се на назначените по делото съдебно-графологични експертизи и изследвайки имуществото на завещателката, съдът е приел, че завещанието е валидно като написано и подписано от същата, а по съдържание представлява частно завещателно разпореждане, което обстоятелство е от значение за начина, по който се намалява завещанието. Съобразно разпоредбата на чл. 31 ЗН съдът е формирал наследствена маса, състояща се от по 4/6 ид.ч. от процесните апартамент и гараж, 1/2 ид.ч. от нива от 19,999 дка, находяща се в землището на [населено място], общ.Д., 1/2 ид.ч. от нива от 7 дка, находяща се в землището на [населено място], общ.Д., 1/3 ид.ч. от дворно място от 400 кв.м. и цялата къща в това дворно място, находящи се в [населено място], [улица]. Съдът е изложил подробни съображения защо не е включил в масата по чл.31 ЗН два от спорните имоти: дворно място с къща в [населено място], ул."“Вихър" № 4 и лозе в землището на Д., м.“Г. баба“. Въз основа на съдебно-оценителните експертизи по делото съдът е определил, че наследствената маса по чл.31 ЗН има обща стойност от 129 033,07 лв. Съдебният състав е приел, съгласно правилото на чл.29, ал.1 ЗН, че запазената част на двете сестри Е. и Л. е 2/3 от имуществото на наследодателката им, т.е. по 1/3 за всяка от тях, респ. разполагаемата част на наследодателката е също 1/3 от имуществото й. В стойностно изражение 1/3 от стойността на масата по чл. 31 ЗН е 43 011,02 лв., колкото се явява запазената част на Е.. Същата вече е придобила правото на собственост по наследяване от И. С. върху 1/2 ид. ч. от всяка от двете ниви, като стойността на горните дялове към момента на откриване на наследството е 18 500 лв. Поради това въззивният съд е приел, че за да се постигне възстановяване на запазената й част на стойност от 43 011,02 лв., процесното завещание следва да се намали със стойност от 24511,02 лв., като за целта е отменил изцяло завещателното разпореждане за цялата притежавана от И. С. част от гаража /4/6 ид.ч./, а това за апартамента е намалил със 17 644,35/55000 ид.ч., които е възстановил като запазена част на Е. М. от наследството на майка й.

По отношение делбата на апартамента и гаража въззивният състав е приел, че същата следва да се извърши между Е. М. и Л. А., като съобразно наследственото правоприемство и възстановяването на запазената част от наследството е определил дела им в съсобствеността по следния начин: 5/6 ид.ч. от гаража за Е. М. и 1/6 за Л. А., както и 26 811/ 55 000 ид.ч. от апартамента за Е. М. и 28 189/55 000 ид.ч. за Л. А..

Съдът е приел, че искът за делба на дворно място с къща, находящи се в [населено място], [улица], е неоснователен. Подробно е проследил сделките на разпореждане с имота, с които същият е придобит и впоследствие части от него са прехвърляни от С. С. на дъщеря му Е. М., а след това- от Е. М. на Л. А., като последните се легитимират като собственици на по 1/4 ид.ч. от дворното място. На 29.02.1988 г. е сключен договор за доброволна делба между съсобствениците на дворното място и построената в него къща. В делбата освен съсобствениците е участвал и С. С., който към дадения момент не е бил от кръга на съсобствениците, тъй като вече се е разпоредил с притежаваните от него ид.ч. от имота. Въпреки това въззивният съд е приел, че участието му не опорочава делбата до степен на нищожност, а единствено би било основание за унищожение на делбата поради увреждане на съсобствениците с повече от 1/4 от стойността на дела им, каквото не е поискано в законовия срок. По твърдяното неучастие на съсобственик в лицето на И. С., чиито права се мотивират с участието й при изграждане на една стая към къщата заедно със съпруга й С. С. по време на брака им, въззивният състав е приел, че дори и да е изградена такава стая, тя не е самостоятелен обект на право на собственост и по силата на присъединяването към главната вещ и функционалната й свързаност с нея /чл.97 и чл.98 от ЗС/ става собственост на собственика на главната вещ. В този смисъл И. С. не е била съсобственик и не е следвало да участва в делбата.

Съдът е приел още, че договорът за доброволна делба от 29.02.1988 г. не е нищожен и на другото наведено основание- сключване в нарушение на разпоредбите на чл.62 З., чл. 39 ЗС и Наредба № 5 за строителните правила и норми по Т., поради това, че при сключване на договора липсвал архитектурен проект за подялбата на жилищната сграда и обособяването на самостоятелни жилища. Според чл.62, ал.1 от З. (отм.), действал към 1988 г., доброволна делба на съсобствена сграда или жилище може да се извърши само ако обособените дялове или части отговарят на одобрен за това архитектурен проект. Последното се удостоверява от специализираните органи на общинската администрация. В случая към договора за доброволна делба е приложено удостоверение за реалната делимост на съсобственото жилище. Според съда това удостоверение е индиция, че е имало одобрен архитектурен проект за преустройството на жилищната сграда в две самостоятелни жилища. Това, че към датата на сключване договора двете жилища не са отговаряли на строителните правила и норми за изискуеми минимален брой и вид жилищни помещения, не опорочава договора. Съдът е посочил, че при тълкуването на чл.38, ал.4 СПН съдебната практика приема, че жилища, които не отговарят на СПН, но са обособени като такива преди 17.05.1963 г., могат да бъдат предмет на възлагане при делба. Следователно процесните фактически обособени жилищни обекти в съсобствената сграда преди 1963 г. са могли да бъдат годен обект на разпределяне в дял при доброволната делба от 1988 г. Същата е валидна, като дялове от къщата са получени само от съсобствениците Е. М. и Д. К.. Дворното място е останало в съсобственост между тях, като помежду им е разпределено ползването.

По иска за делба на лозе, находящо се в землището на [населено място], м.“Г. баба“, който не е предмет на касационна проверка, въззивният съд е преценил, че първата инстанция недопустимо е допуснала делба на идеална, вместо на реална част от процесното лозе и не са били конституирани всички съсобственици въпреки задължителното им участие в производството, поради което е обезсилил решението в тази част и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

По първия поставен въпрос /Допустимо ли е с насрещна въззивна жалба ищецът по дело за делба да прави искане и то в условията на евентуалност друг имот на наследодателя в [населено място], по отношение на който вече има делба, да бъде приобщен към наследствената маса ?/ няма противоречие между посочената практика на ВКС и приетото от въззивния съд. В посоченото решение № 25 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 2008 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че преклузивният срок за включване в делбеното производство на нови имоти и за възражения срещу съединените с иска за делба други искове, съгласно чл.342 ГПК изтича до първото по делото съдебно заседание. Приетото в обжалваното решение напълно съответства на горепосоченото решение на ВКС, тъй както съдът се е произнесъл по иск за делба само на имотите, които са били посочени от ищцата Е. М. в исковата молба /апартамент и гараж, находящи се в [населено място], [улица]/ и от ответницата Л. А. още в подадения от нея отговор на исковата молба, тоест преди изтичане на срока по чл.342 ГПК /дворно място с къща, находящи се в [населено място], [улица] лозе в землището на [населено място], м.“Г. баба“/.

Необосновано се твърди от касаторката, че въззивният съд е включил в делбата и имота, находящ се в [населено място], [улица], без да е било направено своевременно искане за девлба на този имот в същото производство. Въззивният съд не се е произнасял по иск за делба на този имот, а само е включил този имот в масата по чл.31 ЗН. Доколкото е била подадена въззивна жалба от Л. С. срещу първоинстанционното решение по чл.30 ЗН, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе и по въпроса дали в масата по чл.31 ЗН следва да бъде включен имотът, находящ се в [населено място], [улица], независимо от това дали във въззивната жалба или във насрещната въззивна жалба са били изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение, касаещи конкретно този имот.

Вторият поставен въпрос /Допустимо ли е въззивната инстанция да влоши положението на жалбоподателя, като допусне делба на апартамент при квоти между съделителите, които не са оспорени от насрещната страна чрез жалба, а са оспорени едва с насрещна въззивна жалба ?/ не е свързан с неясна или непълна правна уредба и по него има съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът касае същността на насрещната въззивна жалба по чл.263, ал.2 ГПК. Тя е допълнителна процесуална възможност, предоставена на страните по делото, насрещни субекти по едно спорно материално правоотношение, с която те разполагат въпреки че правото им на самостоятелна въззивна жалба се е погасило поради неупражняването му в посочения от закона преклузивен срок. Чрез насрещната жалба се възстановява висящността на производството относно тази част от иска, по която би влязло в сила неизгодно за въззиваемия решение. Съгласно изричната разпоредба на чл.271, ал.1, изр.второ ГПК при неправилност на решението, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено, ако липсва жалба на другата страна. Влошаване на положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба от друга страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение. И. на насрещната въззивна жалба има за цел да преодолее забраната на чл.271, ал.1, изр.второ ГПК. Без насрещна въззивна жалба от друг съделител не може да се намалява квотата на първоначалния жалбоподател. В този смисъл е и решение № 163 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 1191 от 2010 г. на ВКС, II г.о. По аргумент от противното при подадена насрещна въззивна жалба /като в настоящия случай/ квотите на съделителите могат да се променят и съответно положението на първоначалния жалбоподател може да бъде влошено. Въззивният съд не се е отклонил от това разрешение, поради което постановеното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по поставения въпрос.

Третият въпрос /Допуснато ли е от въззивната инстанция съществено нарушение на разпоредбата на чл.260, т.6 ГПК, изразяващо се в недопускане на поискани с въззивната жалба нови доказателства от значение за правилното решаване на спора- декларация, подписана от наследодателя И. В. С., с която същата дата съгласие съпругът й да дари на ищцата 1/4 ид.ч. от къщата на [улица], със старо име [улица] декларация с вх. № 6753, подписана от наследодателя С. Д. С. на 24.03.1975 г. ?/ не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма или с прилагане на закона или на правото по аналогия. Въпросът предполага преценка на събраните по конкретното дело доказателства и като такъв касае правилността на обжалваното решение. Поради това по него ВКС не може да се произнася в настоящото производство по чл.288 ГПК, тъй като в това производство ВКС не преценява правилността на съдебното решение, а само наличието на някои от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК или чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Правомощията на въззивния съд да приема нови доказателства по делото са уредени в разпоредбата на чл.266 ГПК, по приложението на която обаче касаторката не е формулирала конкретен правен въпрос. Освен това, по приложението на тази разпоредба има константна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и с която въззивният съд се е съобразил при произнасянето си по искането за допускане на нови писмени доказателства по делото.

Четвъртият въпрос /Приел ли е въззивният съд в разрез с материалноправните разпоредби на чл.62, ал.1 З. /отм./, чл.39 ЗС и Наредба № 5 за строителните правила и норми на З., че договор за доброволна делба от 29.02.1988 г. не е нищожен, въпреки че не е бил одобрен архитектурен проект за разделяне на жилищната сграда на два самостоятелни дяла ?/, както и петият въпрос /Нищожен ли е процесният договор за доброволна делба от 29.02.1988 г. поради неучастието на един от съсобствениците в нея- И. В. С. ?/ не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, тъй като са неотносими към конкретното дело. Въпросите предполагат, че съдът е приел, че договорът за доброволна делба от 29.02.1988 г. не е нищожен, въпреки че не е бил одобрен архитектурен проект за разделяне на жилищната сграда и че в доброволната делба не е участвал един от съсобствениците. По конкретното дело обаче съдът е приел за установено и доказано точно обратното: че преди доброволната делба от 29.02.1988 г. е имало одобрен архитектурен проект за разделянето на имота и че в тази делба са участвали всички съсобственици. Изрично се е мотивирал защо счита, че е доказано наличието на одобрен архитектурен проект за разделянето и че И. С. не е била съсобственик на имота- предмет на договора за доброволна делба от 29.02.1988 г. и поради това не е било необходимо да участва в делбата.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за делба и по чл.30 ЗН, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за служебно допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката Л. А. дължи на ответницата по жалбата Е. М. направените от нея разноски за адвокат по делото в размер на 600 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение