Определение № 50144 от 19.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г.Б. като пълномощник на И. С. Б. и К. В. Б., против въззивно решение № 242 от 29. 04.2022 г. по в.гр.д. № 139/2022 г. на Окръжен съд-Благоевград. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационни основания по чл. 283, т.1 ГПК. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в техния действителен смисъл и не е дал отговор на заявените от тях във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените са следните въпроси: 1. Следва ли съдът да даде отговор на всички оплаквания във въззивната жалба и ако не е отговорил, порочно ли е постановеното решение. 2. Придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС е ли била изпълнена изцяло по закон в полза на жалбоподателите. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. Т. Б. изразява становище, че не са налице сочените от жалблоподателите предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 8005 от 14.01.2022 г. по гр.д. № 1004/2020 г. на Районен съд-Петрич в обжалваните му части, с които са уважени частично предявените от П. Т. Б. против И. С. Б. и К. В. Б. отрицателни установителни искове за собственост, като е признато за установено, че ответниците не са собственици на: 8/54 ид. части от ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място]; на 2/18 ид. части от самостоятелен обект в сграда /жилище/ с идентификатор ***, ведно с принадлежащите към него 2/54 ид. части от общите части на сградата; на 8/54 ид. части от самостоятелен обект в сграда /гараж/ с идентификатор ***; на 8/54 ид. части от самостоятелен обект в сграда /гараж/ с идентификатор ***, и на основание чл. 537, ал.2 ГПК са отменени частично констативен нотариален акт № 30 от 17.03.2020 г. по нот.д. № 29/20 и нотариален акт № 60 от 12.06.2020 г. по нот.д. № 54/20, и двата по описа на нотариус Е.В. с рег. № 287 в регистъра на НК досежно посочените идеални части. За да постанови този резултат, въззивният съд, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел за установено от фактическа страна, че ответникът И. Б. и двамата му братя - Т. С. Б. и В. С. Б. са били съсобственици при равни права - по 1/3 ид. част за всеки от тях, на имот пл.№ ***в кв. ***по плана на [населено място]. С нотариален акт № 161/1985 г. тримата си учредили взаимно право на строеж за построяване на триетажна жилищна сграда, като всеки от тях да придобие по един жилищен етаж, ведно с 1/3 ид. част от нейните тавански и избени помещения. Съгласно този нотариален акт Т. Б. е следвало да придобие в собственост първия жилищен етаж, И. Б. - втория жилищен етаж, а В. Б. - третия жилищен етаж. Т. Б. е починал през 2002 г. и е оставил за наследници съпруга и две деца, едното от които е ищецът П. Б.. В. Б. е починал през 2010 г. и е наследен от своите родни и еднокръвни братя и сестри, респ. техни низходящи. През 2020 г. И. С. Б. бил признат за собственик на основание придобивна давност на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, представляващ жилището на третия етаж от многофамилната жилищна сграда, ведно с 1/3 ид. части от сградата, таванските и зимничните помещения; на самостоятелен обект с идентификатор ***, представляващ гараж в жилищната сграда, както и на 1/3 ид. част от поземления имот с идентификатор ***, с площ 697 кв.м. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, според които гаражите не са били предмет на учреденото през 1985 г. право на строеж, поради което по приращение всеки от собствениците на терена /Т. Б., И. Б. и В. Б./ е придобил по 1/3 ид. част от тях. Съдът е приел, че по наследство от своя баща Т. Б. и от своя чичо В. Б. ищецът П. е придобил право на собственост общо върху 8/54 ид. части от поземления имот и от всеки от гаражите, а по наследство от В. Б. - 2/18 ид. части от жилището на третия етаж. Приел е, че ответниците не са придобили по давност собствените на ищеца идеални части, тъй като от събраните по делото гласни доказателства не се установява да са упражнявали върху тях фактическа власт с намерение за своене, което да са демонстрирали по отношение на съсобственика. При формиране на този извод се е позовал на показанията на свидетелите К. и Р., които е преценил като достоверни и основани на преки впечатления от имота и ползването на самостоятелните обекти в него. Не е кредитирал показанията на свидетелите на ответниците - И. М. и И. Г., като е посочил, че първият не излага свои лични впечатления от релевантните за спора факти, а преразказва такива, които му били съобщени от ответника. Въззивният съд е изложил подробни теоретични мотиви относно фактическия състав на придобивната давност, субективния и обективния елемент на владението и другите негови признаци /да не е установено с насилие, да е явно, да е постоянно, да е непрекъснато/, както и относно начина, по който следва да се преценяват свидетелските показания. Поставените от жалбоподателите въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване, нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Те отразяват несъгласието им с направената от въззивния съд преценка на свидетелските показания и и по същество касаят правилността на постановеното решение. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо кредитира показанията на свидетелите, посочени от ищеца, и защо намира, че въз основа на показанията на другата група свидетели - тези, посочени от ответниците, не може да се направи извод за осъществявано от ответниците владение върху процесните имоти с намерение за придобиването им по давност. По този начин въззивният съд е изпълнил задължението си даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, които в случая са били изцяло за неправилна преценка на свидетелските показания. Безспорно, е с оглед доказателствата по делото, че процесните имоти имат сънаследствен характер. В тази хипотеза сънаследникът, който твърди, че е придобил по давност идеалните части на други сънаследници, трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо тях намерението си да владее имота изключително за себе си. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 182012 г. на ОСГК на ВКС. Фактически, а не правен е въпросът дали ответниците са придобили по давност идеалните части на ищеца, респ. дали в тяхна полза е осъществено фактическия състав на този придобивен способ, тъй като отговорът му е предпоставен от събраните по делото доказателства. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът