Определение № 60413 от 06.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2297/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. С., в качеството на синдик на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) – [населено място], срещу решение №11905 от 24.08.2020г., постановено по в.т.д. №5532/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №1567/05.09.2019г. по т.д.№6089/2012г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от синдика на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) против „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) и „Ренесанс“ АД иск с правно основание чл. 645, ал.4 ТЗ за прогласяване недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) на извършено с протокол от 01.09.2009г. изявление за прихващане на взаимни парични задължения, съществували между „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) и „Ренесанс“ АД, съгласно фактури №84/01.09.2009г. и №1737/01.09.2009г. на стойност 426 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния съд, че с протокола от 01.09.2009г. не е извършено прихващане на възникнали две насрещни задължения между ответните дружества, като се твърди, че от представената по делото фактура №84/01.09.2009г., осчетоводена от „Ренесанс“ АД, се установява, че твърдяното вземане на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) е съществувало и че е било ликвидно и изискуемо към момента на осчетоводяването. Отделно се сочи, че насрещното вземане на „Ренесанс“ АД, с което е извършено прихващането, произтича от договора между страните от 23.07.2007г., създаващ наемно правоотношение и правоотношение по договор за изработка. Поддържа се неправилност на извода на въззивния състав, че решението на първоинстанционния съд не е постановено при съществено процесуално нарушение, след като съдът е допуснал до разпит свидетели по реда на чл.165, ал.2 ГПК, въпреки липсата на законовите предпоставки за това. В заключение се сочи, че в случая е налице хипотезата на чл.645, ал.4 ГПК за прогласяване за недействително по отношение на кредиторите на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) на извършеното прихващане с протокола от 01.09.2009г. Претендира се отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска с правно основание чл.645, ал.4 ГПК

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като са формулирани следните правни въпроса, които според синдика на касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. „ За приложението на чл.165, ал.2 ГПК следва ли да е налице изрично изявление на страна по делото пред държавен орган или, за да се приеме, че е налице начало на писмено доказателство, е достатъчно в представения по делото документ, изходящ от държавен орган да се съдържат негови едностранни констатации, които съдът приема, че правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №163/15.06.2011г. по гр.д.№1536/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 193/05.01.2018 г. по гр.д.№608/2017г. на ВКС, III г.о.

2. „ Включването на фактура в счетоводните записвания и ползването на данъчен кредит по нея представлява ли недвусмислено признание за съществуването на правоотношението, послужило като основание за издаване на фактурата и това признание достатъчно ли е, за да бъде направен извод, че твърдяното от страните вземане съществува, че е ликвидно и изискуемо към момента на осчетоводяването?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективира в решение №42/19.04.2010г. по т.д.№593/2009г., II т.о.; решение №96/26.11.2009г. по т. д. №380/2009г. на ВКС, I т. о.; решение №23/07.02.2011г. по т.д. №588/2010г. на ВКС, II т. о. и решение № 228/07.01.2015г. по т.д №3597/2013г. на ВКС, I т. о.

3. „ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното си решение да изложи ясни и безпротиворечиви мотиви, въз основа на които е формирана крайната му воля?“. Поддържа се противоречие с разясненията в ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,както и с решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на ВКС, II т. о.; решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на ВКС, II т. о.; решение №237 от 24.06.2010г. по гр.д.№826/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, IV г. о.

4. „При сключен договор за наем на недвижим имот, за да е налице съгласие по отношение на наемната цена следва ли тя да е определена по основание и размер или е достатъчно да бъде определяема?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №218/18.03.2016г. по т.д.№ 3200/2014г. на ВКС, I т. о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника „Ренесанс“ АД – [населено място], в който се сочи, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като нито един от поставените от касатора четири правни въпроса не е обусловил решаващите изводи на съда. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1567/05.09.2019г., постановено по т.д. №6089/2012г. на СГС, което е отхвърлен предявеният от синдика на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) - В. С. С. против „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) и „Ренесанс“ АД иск с правно основание чл.645, ал.4 ТЗ за прогласяване недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) на извършено с протокол от 01.09.2009г. изявление за прихващане на взаимни парични задължения, съществували между „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) и „Ренесанс“ АД, съгласно фактури 00000000№84/01.09.2009г. и №[ЕГН]/01.09.2009г. на стойност 426 000 лв. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от синдика на ищеца против двамата ответници осъдителен иск с правно основание чл.649, ал.2 ТЗ във вр. с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за заплащане в полза на масата на несъстоятелността на сумата от 426 000лв., представляваща вземане на „Ситти Продакшънс“ ЕООД към „Ренесанс“ АД за възнаграждение за извършени СМР.

Въззивният състав е приел за безспорно установени по делото следните релевантни за спора обстоятелства: 1.) по отношение на „Ситти продакшънс“ ЕООД (н.) е открито производство по несъстоятелност с начална дата на неплатежоспособност 29.02.2008г.; 2.) на 23.07.2007г. между „Ситти продакшънс“ ЕООД и „Ренесанс“ АД е бил сключен договор за наем на недвижим имот, като вместо плащане на наемна цена е уговорено наемателят „Ситти продакшънс“ ЕООД да извърши основен ремонт на наетата сграда /театър/ на стойност не по-малко от 1 млн.лв.; 3.) на 31.08.2009г. страните са съставили протокол, с който са констатирали,че поради неизпълнение на така поетото и други задължения на наемателя договорът прекратява действието си, но към момента са извършени СМР на стойност 355 000лв. (без ДДС); 4.) на 01.09.2009г. ответниците са издали фактури за насрещни задължения за плащане (съответно на СМР и на наемна цена) на стойност 426 000лв., като на същата дата са сключили споразумителен протокол, с който прихващат тези си насрещни задължения.

Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, въззивният състав е възприел следните изводи на първата инстанция:

• че от доказателствата по делото се установява, че наемателят „Ситти продакшънс“ ЕООД е допуснал неизпълнение на поетите от него задължения с договора от 23.07.2007г, което е дало основание на наемодателя „Ренесанс“АД да развали договора;

• че с подписването на протокола от 01.09.2009г. ответниците са се възползвали от прихващането като гражданскоправен способ, преследвайки извънсъдебно уреждане на правата и задълженията, породени от развалянето на договора;

• че в договора за наем липсва уговорена пряка парична престация в полза на наемодателя, от което следва извода, че към 01.09.2009г. наемодателят не би могъл да бъде титуляр на вземане за наемна цена с източник договора за наем;

• че правото да се упражни компенсаторното изявление има вторичен характер, което означава, че следва да са налице две насрещни и изискуеми парични задължения, на каквито към 01.09.2009г. нито наемателят, нито наемодателят са били носители;

• че с протокола от 01.09.2009г. страните реално не са извършили компенсация на насрещни парични вземания, а са постигнали съгласие относно нивото на изпълнение на наемното правоотношение като в този смисъл наемодателят е направил отстъпка от съществуващите в негова полза права, признавайки паричен еквивалент на частичното изпълнение от страна на наемателя, поел задължението да извърши инвестиция в наетия имот;

• че отношенията между страните очертават характеристиките на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, поради което липсва основната предпоставка за успешното провеждане на иска по чл.645 ал.4 ТЗ – доказано изявление за прихващане с ликвидно и изискуемо негово вземане, инициирано от длъжника, след началната дата на неплатежоспособността.

Апелативният състав е приел за неоснователно оплакването в жалбата на въззивника за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при разпита на св.В., чиито показания са били допуснати при условието на чл.165 ал.2 ГПК, във връзка с твърдението на „Ренесанс“АД за привидност на изразеното в протокола от 31.08.2009г. съгласие с констатацията, че от страна на наемателя „Ситти продакшънс“ ЕООД са вложени в наетия обект 355 000лв. Според съда не е налице нарушение на посоченото процесуално правило, доколкото в представения по делото Протокол от извършена насрещна проверка от ТД на НАП – Оборище, е констатирано, че издадената от „Ситти продакшънс“ ЕООД фактура №84 от 01.09.2009г. не е включена в дневниците му за продажби и няма подадени декларации по ЗДДС, а е подадена нулева такава. Според апелатевния състав, макар и да не съдържа изрично изявление на „Ситти продакшън“ ЕООД пред държавен орган, протоколът удостоверява негови действия по деклариране пред такъв орган за липса на извършени от него стопански операции през периода, в който е съставен частично оспорвания протокол от 31.08.2009г. Отделно съдът е отразил, че дори да е допуснато нарушение на чл.165, ал.2 ГПК, това не е от значение за правилността на решението на СГС, предвид това, че показанията на тази свидетелка не са обсъждани и не са в основата на направените от съда изводи, обуславящи изхода на делото.

Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на въззивника, базирано на факта, че издадената от „Ситти продакшънс“ ЕООД фактура №84/01.09.2009г. е осчетоводена от „Ренесанс“АД и е направено от него искане за ползване на данъчен кредит. Посочвайки, че практиката отчита тези действия като недвусмислено признание за съществуването на правоотношението, послужило като основание за издаване на фактурата, съдът е акцентирал, че това признание само по себе си не е достатъчно, за да бъде направен извод, че твърдяното от страната вземане съществува. Посочил е, че съдът е длъжен да цени признаването на определен факт от страната с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно правилото на чл.175 ГПК. В тази връзка е приел за установено по делото, че включването на процесното задължение по фактурата в дневниците за покупките за съответния данъчен период, е било осъществено за нуждите на „Ренесанс“АД по повод осчетоводяването на наемното правоотношение (доколкото в рамките на изтеклите към м.август 2009г. две години от сключването на договора не е отчетен приход). В подкрепа на факта, че вземане в размер на 426 000лв. не е възниквало реално в патримониума на „Ситти продакшънс“ ЕООД, съдът се е позовал на неоспорения по делото факт, че вземане в посочения размер не е включено в дневниците на наемателя за продажби за същия данъчен период. Отделно в обжалваното решение е посочено, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, на базата на които е издадена фактурата: количествено - стойностни сметки, заповеди и протоколи, които по закон подлежат на издаване по време на строителството, и по-конкретно – протокол за приемане на определени по вид, количества и цени СМР, подписан от двете страни по договор за изработка, какъвто въззивникът твърди да е обективиран в договора за наем. В тази връзка съдът е приел, че фактурата не може да се възприеме като първичен, а като вторичен счетоводен документ, доколкото с нея не се отразява стопанска операция за първи път, а се преобразува обобщава информация за такава, възникнала на базата на други първични документи.

Въззивният състав е споделил изцяло становището на първата инстанция, че към 01.09.2009г. не са съществували еднородни, ликвидни и изискуеми насрещни вземания в полза на нито един от двамата ответници, които да биха могли да бъдат прихванати, каквото е изискването на чл.103 ЗЗД. Съдът не е отрекъл възмездния характер на правоотношенията между страните, но е приел, че към датата на съставяне на протокола от 01.09.2009г., не е съществувало определено по основание и размер парично вземане за наем, доколкото е било общо уговорено, вместо плащане на наемна цена, наемателят да извърши действия по влагане в имота на средства за ремонтирането и обновяването му, съгласно одобрени проекти. В заключение въззивният състав е стигнал до извода, че с протокола от 01.09.2009г. фактически е декларирано изявление на наемодателя, с което същият се е съгласил, че няма вземане за наемна цена за изтеклия период с оглед извършените от наемателя до момента на развалянето на договора за наем, поради виновното неизпълнение на задълженията му, ремонтни работи, определени от страните в размер на 426000 лв., а наемателят се е съгласил с това положение, което от своя страна обуславя липса на извършено валидно прихващане, което да може да бъде атакувано по реда на чл.645, ал.4 ТЗ.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от синдика на касатора въпрос №1: „ За приложението на чл.165, ал.2 ГПК следва ли да е налице изрично изявление на страна по делото пред държавен орган или, за да се приеме, че е налице начало на писмено доказателство, е достатъчно в представения по делото документ, изходящ от държавен орган да се съдържат негови едностранни констатации, които съдът приема, че правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно?“. Макар, че въпросът е обсъждан от въззивната инстанция в контекста на направеното оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено нарушение от първата инстанция на процесуалните правила по чл.165, ал.2 ГПК, същият не е обусловил решаващия извод на съда, че от доказателствата по делото не се установява наличието към датата 01.09.2009г. на изискуемо вземане на „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) в размер на 426 000лв., произтичащо от прекратения договор за наем. Въпросът не е значим за правния спор, тъй като от една страна апелативният състав е посочил, че първата инстанция не е обосновала липсата на предпоставките за прихващане с показанията на свидетелката В. за привидност на прихващането, а от друга страна - изводът на въззивния състав, че по своята правна същност протоколът от 01.09.2009г. представлява спогодба, по силата на която наемодателят се е отказал от свои права, е аргументиран с други релевантни за спора обстоятелства, извън показанията на допуснатата свидетелка.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения в изложението въпрос №2: „ Включването на фактура в счетоводните записвания и ползването на данъчен кредит по нея представлява ли недвусмислено признание за съществуването на правоотношението, послужило като основание за издаване на фактурата и това признание достатъчно ли е, за да бъде направен извод, че твърдяното от страните вземане съществува, че е ликвидно и изискуемо към момента на осчетоводяването?“. В първата си част въпросът не е зададена коректно, доколкото въззивният състав изрично е посочил, че включването на фактура в счетоводните записвания и ползването на данъчен кредит по нея представлява недвусмислено признание за съществуването на задължението. Съдът обаче в мотивите на решението си е отразил, че е длъжен да цени признаването на определен факт от страната с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно правилото на чл.175 ГПК и е приел, че от всички останали доказателства (включително и поради приетата от съда липса на основание за издаване на фактурата като първичен счетоводен документ), се установява, че признатото чрез извършеното осчетоводяване задължение на „Ренесанс“АД, не е съществувало. В тази връзка в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като в цитираната от синдика на касатора практика на ВКС (в която категорично се приема, че включването на фактура в счетоводните записвания и ползването на данъчен кредит по нея представлява недвусмислено признание за задължението и доказва неговото съществуване), не е обсъждан въпроса за признанието на страната в контекста на разпоредбата на чл.175 ГПК, нито е приемано, че фактурата има абсолютна доказателствена сила.

Въпрос №3: „ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното си решение да изложи ясни и безпротиворечиви мотиви, въз основа на които е формирана крайната му воля?“, не е значим за конкретния правен спор съобразно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав е изложил ясни и непротиворечащи на формалната и на правната логика мотиви, за да обоснове своите фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с вижданията и становища на съда по спорните по делото въпроси, касае правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният в изложението въпрос №4: „При сключен договор за наем на недвижим имот, за да е налице съгласие по отношение на наемната цена следва ли тя да е определена по основание и размер или е достатъчно да бъде определяема?“. Въпросът излиза извън контекста на решаващите мотиви на въззивния съд и в този смисъл не е обусловил неговата решаваща воля. Основният релевантен факт, дал основание на съда да приеме, че не е налице хипотезата на чл.649, ал.4 ТЗ, е липсата на установено по делото вземане на „Ситти продакшънс“ ЕООД в размер на 426 000лв. за извършените от дружеството строително-монтажни дейности в наетия имот, т.е дори да се приеме, че за „Ренесанс“АД е съществувало определено вземане, произтичащо от разваления договор, в случая няма възникнало насрещно вземане на „Ситти продакшънс“ ЕООД. В тази връзка въззивният състав не е обсъждал въпроса за правото на наемодателя за получи наемната цена, когато тя не е определена по основание и по размер, а е определяема, като съдът се е задоволил с констатацията, че с оглед създадените с договора от 23.07.2007г. специфични правоотношения между страните, към датата на съставяне на протокола - 01.09.2009г., не е съществувало определено по основание и размер парично вземане за наем.

На основание чл.78, ал.3 ГПК „Ситти Продакшънс“ ЕООД (н.) следва да бъде осъден от масата на несъстоятелността да заплати на „Ренесанс“ АД сумата 7 200лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за един адвокат по договор от 29.10.2020г. - за процесуалното представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,