Определение № 701 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5339/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №79232/30.08.2023г. на В. Х. М., ЕГН [ЕГН] и М. Н. Д., ЕГН [ЕГН] срещу Решение №4225/26.07.2023г., постановено по в. гр. дело №2865/2022г. по описа на Софийски градски съд, III-В въззивен състав, в частта му, в която е отменено Решение №20203732 от 27.10.2021 година по гр. дело №46541/2019 година на СРС, 48 състав, в частта, с която „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. са осъдени, на основание чл. 108 от Закона за собствеността да предадат на В. Х. М. и М. Н. Д. владението върху процесния имот, както и в частта, с която „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. са осъдени на основание чл. 78 ал.1 ГПК да заплатят на В. Х. М. и М. Н. Д. разноските за първата инстанция над сумата 438 лева до сумата 876 лева, като въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 108 от Закона за собствеността в частта им да бъдат осъдени „КОМПАУЪР“ ЕООД, „КОМПАУЪР СЪРВИСИЗ“ ЕООД и И. С. К. на основание чл. 108 от ЗС да предадат на В. Х. М. и М. Н. Д. владението върху процесния имот и се е произнесъл по разноски за въззивната инстанция. Жалбоподателите считат, че решението следва да се допусне до касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, тъй като е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което съставлява основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на касационни основания, се посочва, че по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи. Като е приел, че ответникът И. С. К. не упражнява фактическа власт върху имота, въззивният съд се е произнесъл по горепосочения процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. По материално -правния въпрос за възможността наемните правоотношения между едни и същи страни за една и съща вещ да продължат повече от 10 години, ако са породени от един наемен договор, според касаторите въззивното решение противоречи на практика по чл. 290 ГПК, а именно Решение №333/23.11.2012 година, постановено по [населено място] №167/2012 година ВКС и Решение по т.д. N2838/09 г. на първо т.о., ВКС по чл.290 от ГПК, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Считат, че неправилно и незаконосъобразно СГС е приел, че ответникът „Компауър“ ЕООД упражнява фактическата власт върху имота на валидно право основание - договор за наем от 01.07.1999 година, действащ до 01.07.2024 година. В противоречие с трайната практика на ВКС, съдът е приел, че договорът е сключен като срочен за пет години, считано от 01.07.1999 година, като при липса на писмено предизвестие за прекратяването му, отправено от една от страните един месец преди изтичане на петгодишния срок, срокът на договора се продължава автоматично за нов петгодишен срок. Излагат, че дори да се приеме, че договорът за наем не е бил прекратен поради промяна в първоначалната редакция на чл. 229 ал.1 ЗЗД съгласно която отпада забраната за сключване на договори по- дълги от 10 години за търговски сделки, то самата искова молба има характера на предизвестие за прекратяване, като на основание чл. 235 ал. 2 ГПК съдът е длъжен да съобрази този факт от значение за спорното материално право. Следващият формулиран въпрос е относно действието на исковата молба като предизвестие за прекратяване на договора, независимо от вида му и задължението на въззивния съд да се съобрази с това, като отрази правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, и вземе предвид и фактите, настъпили преди предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, като се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС- Определение №60241/03.06.2021 година по [населено място] №1142/2021 година, поради което попада в приложеното поле за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, касаторите считат, че са налице основания за допускане до касационно обжалване по всеки от поставените въпроса. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба – „КОМПАУЪР” ЕООД, ЕИК[ЕИК], И. С. К. и „Компауър Сървисиз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявани от адв. П. А.- САК молят решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Във връзка с първия процесуалноправен въпрос, излагат, че оплакването на жалбоподателите е свързано с конкретната преценката на доказателствата и направени въз основа на тях изводи, поради което не е основание за допускане до касация. Считат, че по втория формулиран материално- правен въпрос, липсва произнасяне на въззивния съд. Мотивите му за неоснователност на ревандикационния иск са обусловени от изводите му за действието на изменението на чл. 229, ал. 1 от ЗЗД от 2007г. спрямо заварени търговски сделки и възможността им автоматично да се подновяват за нов срок, който надхвърля общия 10 годишен. В този смисъл считат, че цитираната практика на ВКС е неотносима, още повече, че в нея се разглежда въпроса за невъзможността договорите, които са се превърнали в безсрочни да продължат действието си за повече от 10 години, докато в настоящия случай вторият петгодишен срок на договора, към момента на влизане в сила на изменението на ЗЗД не е бил изтекъл, следователно и договорът не е бил прекратен по право. В цитираните решения се приема изрично, че ограничението за продължителността на договора за наем не се отнася за търговските сделки, каквато в случая е налице. По третия формулиран въпрос се твърди, че жалбоподателите не сочат практика на ВКС, предвид което и същият не удовлетворява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото определенията за недопускане до касационно обжалване не попадат в хипотезата „практика на ВКС“. Поставеният въпрос не е основание за допускане до касация, доколкото въззивният съд е приел за неоснователен довода, че с исковата молба договорът е развален, предвид това, че към момента на подаването и договорът е бил подновен за нов петгодишен срок. По изложените съображения се моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, като им бъдат присъдени разноски за производството. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Ищците В. Х. М. и М. Н. Д. предявяват против И. С. К., К. Х. К., „Компауър ИК“ ЕООД, „Компауър“ ЕООД и „Компауър Сървисиз“ ЕООД искове с правно основание чл. 108 ЗС. Ищците твърдят, че всеки от тях е собственик на по 1/4 ид.ч., а ответниците И. К. и К. К. – общо на 1/4 ид.ч. в режим на СИО от процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №98/07.06.1999г. Излагат, че апартаментът се ползва от всички ответници за търговски цели, като ищците са лишени от правото си да ползват имота съобразно притежаваните от тях идеални части от същия. Предвид което ищците молят ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на магазина съобразно правата им в съсобствеността. Ответниците, чрез представения отговор на исковата молба и последващи становища, развиват съображения за неоснователност на иска. Заявяват, че имотът се ползва от „Компауър“ ЕООД на основание договор за наем от 01.07.1999 г., сключен с четиримата съсобственици на имота, който договор не е прекратен или развален, поради което действа и понастоящем, съгласно чл. 5 и чл. 6 от него. Освен това, твърдят, че не препятстват възможността на ищците да ползват обекта съобразно притежаваните от тях идеални части. В заключение считат, че предявеният срещу тях иск следва да се отхвърли. От фактическа страна въззивният съд е установил следното: С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 07.06.1999г., обективиран в нотариален акт №98/07.06.1999г., поправен с нотариален акт №131/18.06.1999г., В. Х. М., М. Н. Д., Д. М. Л. и И. С. К. закупуват от С.-К. К. Т. апартамент с идентификатор №..., находящ се в [населено място], [улица], ет.1 с площ 85 кв.м. С договор за отдаване под наем на недвижим имот от 01.07.1999г., съсобствениците В. Х. М., М. Н. Д., Д. М. Л. и И. С. К. отдават процесния апартамент под наем на „Компауър“ ЕООД. В т. 5 от договора е предвидено, че същият се сключва за срок от пет години, считано от 01.07.1999г., а в т. 6 – че срокът на договора се продължава автоматично, в случай че нито една от страните не е отправила писмено предизвестие за прекратяването му един месец преди изтичане на срока по т.5 от договора. От кредитираното от съда заключение на приетата ССчЕ се установява, че ищците В. Х. М. и М. Н. Д. по реда на чл. 50 ЗДДФЛ са декларирали в периода 2007г.–2019г. доходи от наем, получени от „Компауър“ ЕООД за съответната финансова година. За периода 1999г. – 2006г. годишните данъчни декларации са унищожени поради изтекъл срок за съхранението им. Наемът е плащан в брой срещу разходни касови ордери, осчетоводени при ответника и описани в таблица-приложение №1 към експертизата. От приетото по дело разрешение за ползване №730-ПК-1416/12.08.2002 г., издадено от Столична РДНСК е видно, че е извършено преустройство и смяна на предназначението на процесния апартамент в магазин за компютърна техника и аксесоари, и офис. От справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че от 2011г. едноличен собственик на капитала и управител на „Компауър“ ЕООД е ответницата К. Х. К.- съпруга на ответника И. К.. От показанията на изслушаните в о.с.з. свидетелите Х. В., Х. Б. и Д. Л. се установява, че процесният имот се използва от „Компауър“ ЕООД като магазин за компютри и аксесоари, като дейността на магазина се организира от ответника И. К.. Видно от приетото копие, с нотариална покана, връчена на 19.04.2019г., В. Х. М. и М. Н. Д. са поискали от И. С. К. в срок до 7 дни от получаването на поканата, да им предаде ключ от обекта, както и да им осигури възможност да ползват имота – всеки според правата си в съсобствеността, евентуално да им се заплаща по 830 лв. месечно обезщетение за ползването на техните идеални части от имота. От правна страна, окръжният съд е достигнал до извод, че предявените от В. Х. М. и М. Н. Д. против „Компауър“ ЕООД, „Компауър Сървисиз“ ЕООД и И. С. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС са основателни и подлежат на уважаване в установителните им части, тъй като ищците В. Х. М. и М. Н. Д. са придобили собствеността общо върху 2/4 ид.ч. /всеки от тях на по 1/4 ид.ч./, на заявеното основание – договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №98/07.06.1999г. Прието е, че в договора не са посочени размерите на идеалните части, които се придобиват от всеки един от купувачите, но с оглед презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС, че частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното, то всеки един от четиримата купувачи е придобил по ј ид.ч. от правото на собственост върху апартамента. Прието е за установено, че фактическа власт върху имота упражнява само ответникът „Компауър“ ЕООД. Другият ответник -И. К., който е и собственик на 1/4 ид.ч. пребивава в имота тъй като организира дейността на „Компауър“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е съпругата му. Въззивният съд е направил извод, че фактическата власт се осъществява от дружеството, във връзка с търговската му дейност, а не от лицата, които то е допуснало в имота за осъществяване и подпомагане на тази дейност. Предвид липсата на доказателства е прието, че ответникът „Компауър Сървисиз“ ЕООД не упражнява фактическа власт върху имота. Съдът е заключил, че упражняваната от ответника „Компауър“ ЕООД фактическа власт е на основание, противопоставимо на ищците, а именно сключен на 01.07.1999г. договор за наем, действащ до 01.07.2024г. В тази връзка и на основание чл. 20 ЗЗД съдът е извършил тълкуване на т. 6 във връзка с т. 5 от договора за наем, според което е приел, че при сключването на договора страните са постигнали съгласие договорът да е срочен – за срок от пет години, считано от 01.07.1999г., като при липса на писмено предизвестие за прекратяването му един месец преди изтичане на петгодишния срок, определеният от страните 5 годишен срок се е продължил автоматично, т.е. договорът се е трансформирал в нов срочен за пет години. Въззивният съд е счел за неоснователен доводът на въззиваемите, че договорът е прекратен на 01.07.2009г. по силата на първоначална редакция на чл. 229, ал. 1 ЗЗД и с изтичането на максимално допустимия от закона 10 годишен срок. Съобразил е, че договорът за наем в случая представлява търговска сделка, тъй като е сключен от търговец и е свързан с упражняваното от него занятие, и доколкото през 2007г. забраната за сключване на договори за наем за срок по-дълъг от 10 години е отпаднала за търговските сделки, то не е имало пречка общата продължителност на действие на договора, с оглед неколкократното му автоматично подновяване за срок от по 5 години, да надвишава 10 години. Прието е, че след 01.07.2009 г., до предявяване на иска - 08.08.2019г., никоя от страните не е предприела действия по прекратяване на наемното правоотношение, като дружеството е продължило да ползва имота като наемател, а наемодателите са получавали договорената наемна цена и никоя от страните не е предприела действия, сочещи на несъгласие общата продължителност на действие на договора да не надвишава 10 години. За неоснователно е прието възражението на ищците, че договорът е прекратен с получаване на исковата молба от ответниците. Тъй като по делото няма данни за отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на договора преди 01.07.2019г., когато е изтекъл поредният петгодишен срок, съдът е приел, че договорът е бил автоматично продължен за още пет години, т.е. до 01.07.2024г. Исковата молба няма характер на предизвестие за прекратяване на договора, тъй като същата е подадена на 08.08.2019г. - месец след като договорът вече е бил трансформиран в нов срочен, със срок на действие до 01.07.2024г. В обобщение е прието, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която по отношение на „Компауър“ ЕООД, „Компауър Сървисиз“ ЕООД и И. С. К. е признато за установено, че В. Х. М. и М. Н. Д. са собственици на по 1/4 ид.ч. от апартамент, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], ет. 1, с идентификатор 68134.304.135.1.1 по КККР, одобрени със заповед РД-18-32/01.04.2016г. на изпълнителния директор на АГКК. Обжалваното решение е отменено в частта, с която ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху имота, като искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част. За да се произнесе относно наличието на основания за касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Във връзка с формулирания въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, следва да се отбележи, че съдът не е допуснал соченото от касаторите нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие със съдебната практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и свои собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Следващият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос относно възможността наемните правоотношения между едни и същи страни за една и съща вещ да продължат повече от 10 години, ако са породени от един наемен договор, е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Цитираната от касаторите съдебна практика, обективирана в Решение №333/23.11.2012 година, постановено по [населено място] №167/2012 година ВКС и Решение по т.д. N2838/09г., в които се приема, че наемните правоотношения между едни и същи страни за една и съща вещ, породени от един наемен договор, не могат да продължат повече от 10 години, е неприложима в случая, тъй като решението е постановено при различна фактическа обстановка. По настоящото дело, с оглед ангажираните доказателства, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор за наем е търговска сделка, тъй като е сключен от търговец и е свързан с упражняваното от него занятие /чл. 286, ал. 1 ТЗ/. Съобразил е, че след изменението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1 ЗЗД, обн. в ДВ, бр. 92 от 2007г. забраната за сключване на договори за наем за срок по-дълъг от 10 години е отпаднала за търговските сделки, поради което е намерил, че няма пречка общата продължителност на действие на процесния договор да надвишава 10 години. Доколкото хипотезата, при която са постановени посочените решения се различава от настоящата, то не се установява несъответствие на въззивното решение със задължителна практика, представляващо касационно основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с третия формулиран въпрос следва да се посочи, че съгласно разясненията, съдържащи се ТР №2 от 28.09.2011г., на ВКС по тълк. Дело №2/2010 на ОСГК и ОСТК, определенията по чл. 288 ГПК, с които касационният съд се произнася по допускането на касационно обжалване не попадат в т.нар. „задължителна практика на ВКС“, тъй като нямат правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по съществото на касационната жалба, поради което и цитираното от касаторите определение №60241/03.06.2021 година по [населено място] №1142/2021., с което въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване, не може да обоснове допускането до касационно обжалване в настоящия случай. Независимо от горното, следва да се посочи, че така формулираният въпрос относно действието на исковата молба като предизвестие за прекратяване на договора, по същността си е свързан с разясняване на възможността касаторите да прекратят действието на договора с предявяване на настоящия иск. В тази връзка следва да се посочи, че в съответствие с разпоредбата на чл. 238 ЗЗД едностранно прекратяване чрез предизвестие е приложимо само при безсрочните договори за наем, докато в настоящия случай е прието, че договорът е запазил своя срочен характер. За да достигне до този извод, въззивният съд, съобразявайки съдържанието на т. 6 във връзка с т. 5 от договора за наем, е приел, че още при сключването му, страните са постигнали съгласие той да е срочен – за срок от пет години, считано от 01.07.1999 г., като при липса на писмено предизвестие за прекратяването му, отправено от една от страните един месец преди изтичане на петгодишния срок, срокът на договора да се продължава автоматично /тоест договорът продължава да бъде срочен, като се трансформира се в нов срочен за пет години/. Изводът за трансформирането в нов срочен, съдът е направил, тълкувайки волята на страните, но въпрос относно правилността на така извършеното тълкуване в съответствие с разпоредбата на чл. 20 вр. чл. 236, ал.1 ЗЗД не е поставен, а съобразно разясненията, съдържащи се в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г. на ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, съставът счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, заявили такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в общ размер на 1800 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие, фактура и извлечение по сметка. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение