Определение № 59 от 09.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2113/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ИСТ – АГРО КОМЕРС” ЕООД, представлявано от адв. М. Ц., срещу определение № 167 от 23.06.2021г. по ч.т.д. № 343/2021г. на Апелативен съд – Варна, ТО, 3 състав, с което е потвърдено определение № 260178 от 12.04.2021г. по т.д. № 204/2020г. на ОС – Добрич. С потвърденото първоинстанционно определение е прекратено производството и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Тервел. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че първият от предявените обективно съединени искове се основава на запис на заповед, обезпечаващ част от задължението на продавача по договор № [ЕГН] от 17.03.2020г. между страните за връщане на дадения задатък в двоен размер, за която сума са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а вторият иск е осъдителен за останалата част от задължението на продавача по посочения договор за връщане на задатъка в двоен размер. Позовава се на т.17 от ТР № 4/18.06.214г. на ОСГТК на ВСС и поддържа, че доколкото спорът между страните не е във връзка с абстрактния характер на менителничния ефект, а спорна е именно дължимостта на претендираното вземане, произтичащо от посочения договор, в случая материалното правно основание на посочените правни претенции е чл.93, ал.2 ЗЗД, като единствената разлика е различният процесуален ред, по които ищецът е предприел защитата си. Намира, че предявяването на вземането по различен процесуален ред в рамките на едно и също производство не представлява основание за промяна на определената съобразно чл.104, т.4 ГПК родова подсъдност и не променя начина, по който следва да бъде определена цената на иска, респ. местната подсъдност на делото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с оглед очевидната неправилност на извода на въззивния съд, че са налице различни правни основания по отношение на частично предявени искове на едно вземане. В условията на евентуалност поддържа и наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следния правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Пред кой съд съобразно правилата за родова подсъдност по чл.103 и чл.104 ГПК са подсъдни съединени в едно производство осъдителен и установителен искове, произтичащи от едно и също основание и почиващи на едно и също материалноправно основание с обща цена над 25 000 лева, при положение че отделните размери на осъдителната и установителната претенция са под 25 000 лева. Ответниците Е. М. Н. и „АГРО ЕГЕР” ЕООД не представят отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „ИСТ – АГРО КОМЕРС“ ЕООД срещу „АГРО ЕГЕР“ ЕООД и Е. М. Н. искове, както следва: 1/ с правно основание чл.422 от ГПК за установяване вземането на ищеца от ответниците, при условията на солидарност, за сумата от 22 500лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.10.2020г. до окончателното изплащане, дължими по запис на заповед от 17.03.2020г., предявен на 31.07.2020г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№304/2020г. на РС – [населено място], обезпечаващ вземане за връщане дадения задатък в двоен размер по Договор №[ЕГН]/17.03.2020г. за продажба на пшеница, реколта 2020г.; 2/ с правно основание чл.93, ал.2 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците за заплащане на сумата от 22 500лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, представляваща част от задължението на продавача за връщане на дадения задатък в двоен размер по Договор №[ЕГН]/17.03.2020г. за продажба на пшеница, реколта 2020г. Въззивният съд е приел, съгласно разпоредбата на чл.104 от ГПК на окръжен съд като първа инстанция са подсъдни само изрично посочените дела, едни от които са исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет, като така определената родова подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството и съдът следи служебно за нея. Намерил е, че в настоящия случай, макар и касаещи едно и също вземане по един договор, претенциите са предявени за части от това вземане, на различни правни основания и по различен съдопроизводствен ред, поради което представляват частично предявени искове на едно вземане. Констатирал е, че същите са с цена под 25 000лв. всеки един от тях, тъй като при частичните искове родовата подсъдност се определя от предявения размер, а не от размера на цялото вземане, макар и при отхвърляне на иска да се формира сила на пресъдено нещо за пълния, а не само за съдебно предявения размер. Поради това е достигнал до извод, че предявените в настоящото производство искове следва да бъдат разгледани от компетентния по правилата на родовата подсъдност районен съд. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице твърдяната очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изводът на въззивния съд, че са предявени два обективно съединени иска – установителен и осъдителен, с различно основание, съответства на изложените в исковата молба твърдения и искания и на постоянната практика, в това число т.17 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, като при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Формулираният от частния касационен жалбоподател процесуалноправен въпрос е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение, че са предявени искове, произтичащи от едно и също основание и почиващи на едно и също материалноправно основание, противно на приетото от въззивния съд, че са предявени искове за части от вземане, на различни правни основания и по различен съдопроизводствен ред. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение