Определение № 1481 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 479/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „КРАСИ“ ЕООД, представляно от адв. Н. К., срещу решение № 689 от 08.11.2022г. по в.т.д. № 522/2022г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 40 от 24.01.2023г., с което след отмяна на решение № 260163 от 02.03.2022г. по т.д. № 561/2020г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на „БИОФЕРТ БГ“ ЕООД сумата 343 968 лева, представляваща продажна цена с ДДС на стоки, доставени на ответника в изпълнение на договор за покупко-продажба, за които доставки са съставени три броя проформа фактури № [ЕГН]/05.05.2015г., № [ЕГН]/07.05.2015г. и № [ЕГН]/13.05.2015г., както и сумата 21 118,08 лева – разноски за двете инстанции.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати пропуски при анализа на доказателства и при неизяснена в пълнота фактическа обстановка, довели до необоснованост и до неправилно приложение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно доказателствената стойност на представените по делото проформа фактури, като счита, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел тези фактури за доказателство за сключването на три договора за търговска продажба, въпреки липсата на осчетоводяване на същите. Сочи, че предаването на стоките, чиято цена се претендира, не е доказано с предвидените в сключения между страните на 18.03.2015г. договор за покупко-продажба – приемо-предавателен протокол и фактура, съпровождащи доставката. Намира за необоснован извода, че мълчаливо е приел предложението на ищеца за цената на стоките, описани в представените три проформа фактури, за които не е доказано да са сведени до знанието му, чрез приемането на стоките, а не чрез фактическото приемане на проформа фактурите, които са очертани в решението като единствен източник на информация за цените по сделките, т.е. за мълчаливо приемане на предложение, което не е стигнало до него. Изтъква, че въззивният съд не е обсъдил и отчел своевременно заявеното с отговора на исковата молба противопоставяне на сделките, по повод на които се твърди, че са съставени представените с исковата молба разписки. Излага съображения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила /чл.269 ГПК/ поради прилагане на чл.292, ал.1 ТЗ, без нарушението на същата да е въведено като основание за обжалване на първоинстанционното решение и без изложени от ищеца твърдения за мълчаливо приемане от ответника на отправаното му предложение за цената на стоките, описани в процесните три проформа фактури, както и без да е дал възможност на страните да изложат доводи относно констатираните от съда обстоятелства, свързани с прилагането на тази норма. Поддържа, че са неправилни и изводите на въззивния съд относно доказателственото значение на представените пътно-прехвърлителни разписки, тъй като те не носят информация нито за реално доставеното количество стока и нейната стойност, нито за момента, в който е предадена на получателя/купувача по дадена доставка, нито дори за самия получател. Твърди още, че исковата молба е останала нередовна поради наличие на противоречие между основанието и петитума на иска с оглед липсата на изложени от ищеца непротиворечиви твърдения относно това кой е получил стоките, описани в представените проформа фактури, като самият ищец е посочил, че не знае кой е получател по доставката – касаторът или „Евроагроинпекс” ЕООД, с което ищецът също е сключил договор за покупко-продажба на препарати за растителна защита от 01.04.2015г. и чието конституиране като ответник е поискал. Излага и доводи за необсъждане на доводите му и за допусната от въззивния съд грешка при установяване на релевантните факти с оглед необоснования му извод, че ищецът е издал и данъчни фактури, каквото твърдение не е изложено. В тази връзка намира за незаконосъобразно осъждането му да заплати цена на стоките с ДДС при липса на издадени данъчни фактури и в противоречие с чл.86, ал.1 ЗДДС.

В изложението си по чл.284, ал.1, предл.3 ГПК касаторът излага доводи за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Каква е доказателствената стойност на проформа фактура, която не е подписана от посочените в нея получател и доставчик, не е намерила отражение в счетоводните регистри на получателя, не е включена в дневника му за покупки по ЗДДС? Ползва ли се тя с формална и материална доказателствена сила и годна ли е да установи сключването на договор за търговска продажба, респективно да установи постигнато съгласие между посочените в нея страни относно съществени елементи от съдържанието, в това число вид, количество, качество и цена на стоката? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 96 от 26.11.2009г. по т.д. № 380/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 47 от 08.04.2013г. по т.д. № 137/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 109 от 07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 166 от 26.10.2010г. по т.д. № 991/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 23 от 07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 30 от 08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 249 от 12.11.2012г. по т.д. № 270/2012г. на ВКС, II г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по дело № 7175/2013г. на ВКС, IV г.о., определение № 936 ат 30.12.2010г. по дело № 995/2010г. на ВКС, II т.о. При условията на евентуалност поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с ППВС № 1/53г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/200г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, II т.о.

3. Въззивният съд като инстанция по същество следва ли да приложи нормата на чл.100 ГПК и да даде указания на ищеца да отстрани констатирани нередовности на исковата молба? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

4. Когато въззивният съд при проверка за правилността на обжалваното пред него решение и при разрешаване на повдигнатия пред него материалноправен спор служебно приложи определена диспозитивна материалноправна норма, без тя да е била приложена от първоинстанционния съд и без във въззивната жалба жалбоподателят да се е позовал на нея или на предпоставките за прилагането й, превишил ли е той правомощията си по чл.269, изр.2 ГПК? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. Когато въззивният съд служебно прилага за първи път определена диспозитивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд и невключена в доклада му, длъжен ли е да уведоми страните, че е констатирал обстоятелства по делото, които налагат прилагането на тази норма /тоест да ги уведоми, че я счита за относима към предмета на делото/, да даде на страните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях, както и да даде на страните възможност да изложат доводи във връзка с констатираните от съда обстоятелства и във връзка с прилагането на нормата? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с т.2 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 145 от 01.12.2017г. по т.д. № 2587/2016г. на ВКС, I т.о., решение № 97 от 11.06.2019г. по гр.д. № 2967/2018г. на ВКС, I г.о. и решение № 18 от 28.01.2019г. по гр.д. № 978/2018г. на ВКС, I г.о.

6. Следва ли в сумата, присъдена като дължима цена по договор за търговска продажба, да бъде включен ДДС, при условие че продавачът по сделката не е издал данъчна фактура за доставката, не е начислил данъка, не го е отчел при определяне на резултата по чл.88 ЗДДС за съответния данъчен период и не го е внесъл в държавния бюджет? Касаторът твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Касаторът излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение, обоснован с твърдения за неправилност на извода на съда за мълчаливо приемане на предложение и за прилагане на чл.292, ал.1 ТЗ, както и за необоснованост на извода за наличие на издадени данъчни фактури.

Ответникът „БИОФЕРТ БГ” ЕООД, представляван от адв. Добровест П., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че: първият въпрос не е обусловил крайния извод на въззивния съд, нито въззивният съд съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по доказателствената сила на проформа фактурите; вторият въпрос е неосносим поради липсата на допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила; твърдението в третия въпрос за нередовност на исковата молба е правно необосновано и израз на опит за злоупотреба с процесуални права; четвъртият и петият въпроси съдържат неоснователно твърдение, че когато прилага материалният закон, съдът е длъжен да указва на страните за тези си действия, включително да дава указания във връзка с релевантните факти и да разпределя доказателствената тежест, а посочената във връзка с пети въпрос практика е неотносима, тъй като не се твърди погрешна правна квалификация на спора от първоинстанционния съд, която да бъде поправена във въззивното производство; отговорът на шести въпрос е безспорно положителен с оглед факта, че касаторът като платец по доставката е задължено по ЗДДС лице и следва да заплати дължимата сума с ДДС, който от своя страна да бъде заплатен от доставчика на фиска в установените за това срокове, независимо дали са издадени данъчни фактури, като касаторът не е изложил и обосновал конкретни съображения относно значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че доводът за очевидна неправилност на въззивното решение е голословен и не се подкрепя от доказателствата по делото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните са обвързани от договорно правоотношение по договор за търговска покупко-продажба от 18.03.2015г., с който ищецът като продавач се задължил да продаде на ответника като купувач стоки, описани по фактура, а последният се задължил да плати цената за тези стоки така, както е описана във фактурата, по банков път по сметка на продавача в 15-дневен срок от получаване на стоката. Приел е за установено, че ищецът е издал три броя проформа фактури – № [ЕГН]/ 05.05.2015 г., № [ЕГН]/ 07.05.2015 г. и № [ЕГН]/ 13.05.2015 г., в които е посочен като доставчик, а ответникът „Краси“ООД - като получател на конкретно посочените в тях по вид, количество и цена стоки. Посочил е, че фактурите не носят подпис на нито една от страните по делото и не се спори, че същите, както и издадени по-късно въз основа на тях данъчни фактури не са били осчетоводени при въззиваемия ответник. Констатирал е, че всяка една от коментираните фактури е придружена с пътно-прехвърлителна разписка – № 116/05.05.2015 г., 117/07.05.2015 г. и 124/13.05.2015 г., съдържаща данни за изпращача на стоките – ищецът „Биоферт БГ“ЕООД, името на лицето, на което са предадени – съответно в първите две на М. П., а в третата – на К. П., рег.номер на камиона, на който стоките са натоварени, както и името на получателя на стоките -„Краси“ЕООД [населено място], вкл. вида и количеството на стоките. Посочил е, че документите са подписани за „изпратил“ и „приел“. Обсъдил е показанията на разпитаните като свидетелите П. и П., които са заявили, че както към процесния период от време -м.май 2015 г., така и към момента на депозиране на показанията им, са работници /шофьори/ при въззиваемото дружество /факт, установен и от приобщените писмени доказателства – справки за действащи трудови договори/; че са карали стока за работодателя им от [населено място], без да конкретизират в кой период от време, като след обаждане от администрацията отивали в склада там и натоварвали стоката, но не носели документи и не се разписвали на такива. Взел е предвид, че според заключението на съдебно-почерковата експертиза, която не е оспорена от страните по делото и следва да се кредитира като компетентно и безпристрастно изготвена, подписите за „получил“ в първите две пътно-прехвърлителни разписки са на М. П., а в третата – на К. П. Б.. Поради това е намерил, че преценени по реда на чл.172 ГПК, показанията на свидетелите П. и Б. следва да се кредитират единствено в частта им, в която се подкрепят от останалите приобщени по делото доказателства, и да не им се дава вяра в останалата им част, предвид основателното съмнение относно тяхната предубеденост, респ. – опровергаването им от неоспореното заключение на експертизата и показанията на свидетелите Б. Г. и К. К.. Посочил е, че последните са заявили в показанията си, че работят в склад в [населено място] като склададжии – Г. от 20 г., К. от 14 г., който склад е нает от ищеца; че в склада се съхранява само стока на това дружество – биоторове; че през 2015 г. ответното дружество е товарило много често свои камиони с биоторове от склада – в месеца над 10 пъти /свидетеля Г./; че практиката била управителят на ищцовото дружество да се обажда и да съобщава, че ще дойде камион на ответника „Краси“ЕООД за натоварване, като съобщавал и номера на камиона; че при пристигането си шофьорът съобщавал номера на камиона и от склада товарили това, което е поръчано; че стоката винаги се проверявала от свидетелите и от шофьора, след което се пишели пътно-прехвърлителни бележки; че не е имало случаи да се напише бележка, без да е натоварен камион. Взел е предвид, че тези свидетели сочат на коя от процесните разписки фигурират техните подписи. Приел е, че показанията на свидетелите Г. и К. следва да се кредитират изцяло, тъй като се основават на личните им възприятия, последователни и безпротиворечиви са, а установеното от тях се подкрепя и от анализа на приобщените по делото писмени доказателства, както и заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-почеркова експертиза.

Въззивният съд е намерил, че съвкупният анализ на всички приобщени по делото доказателства установява по безспорен начин наличието на трайни търговски отношения между страните по делото, основани на поредица от консенсуални договори за търговска покупко-продажба, сключени по предложение по реда на чл.292, ал.1 ТЗ, чиято рамка е била определена писмено с договора от 18.03.2015 година. Посочил е, че наличието на такива отношения се установява не само от гласните доказателства, вкл. показанията на работниците на въззиваемия ответник, а също и от признанието на последния в хода на процеса за наличието на други осъществени между страните по делото доставки на стоки, основани на договори за търговска покупко-продажба в процесния период от време, както и от писмените доказателства – приобщените фактури и приемо-предавателни протоколи, установяващи, че в същия период от време, в който се включват и процесните три сделки, между страните по делото са били реализирани и други сделки за покупко-продажба на идентични стоки. В отговор на възраженията на ответника-въззиваем въззивният съд е изтъкнал, че обсъдените пътно-прехвърлителни разписки в случая категорично установяват, че при трайно развиващите се търговски отношения между страните по делото чрез тях се е удостоверявало предаването на стоките, предмет на всяка една конкретна доставка /договор за покупко-продажба/ между търговците, поради което и следва да бъдат преценявани именно като приемо-предавателни протоколи. Поради това е достигнал до извод, че анализът на всички обсъдени доказателства по делото установяват еднозначно, че трайно установените търговски отношения между страните са се основавали на следните правила и последователност на осъществяване: 1/ заявка от въззиваемия към въззивника, включваща посочването на необходимите като вид и количество стоки, както и дата на предаването й, вкл. посочване на индивидуализиращите белези на превозното средство, с което ще бъде превозена; 2/ възлагане от управителя на въззивника на складовите отговорници в склада им в [населено място] организацията на подготвяне и предаване на стоките; 3/ предаване на стоките от продавача на купувача чрез техните служители, вкл. съставяне при извършването на предаването на удостоверяващи го документи – пътно-прехвърлителни разписки или приемо-предавателни протоколи; 4/ издаване на проформа фактура от въззивника за предадените стоки; 5/ издаване на данъчна фактура от продавача-въззивник със съдържание, идентично с това на проформа фактурите. При приетия за установен факт относно наличието на трайни отношения между страните - търговци въззивният съд е намерил, че в хода на производството е установено пълно и главно от страна на въззивника-ищец валидното възникване на процесните три сделки за покупко-продажба като поредица от продължителни доставки, както и изпълнение на задължението на продавача по тях да предаде стоката и документите за нея. Въззивният съд е изложил съображения, че по отношение цената на предаваната стока и предвид установеното относно характера на търговските отношения между страните в случая е приложимо правилото на чл.292, ал.1 ТЗ, според което предложението за цената на конкретната стока следва да се счита прието от купувача-въззиваем с оглед установеното, че последният не само не се е противопоставил, а и изрично е приел доставките, обективирани в процесните проформа фактури, като съобразно трайно установените отношения между страните в случая доставките са осъществени чрез фактическото предаване на стоките на служители/работници на купувача. Добавил е, че по делото не само не е установено, но и изобщо не се е твърдяло от страна на ответника при приемането последният да е възразил срещу количеството, качеството или цената на предадената стока, нито същата след получаването й да е била запазена от купувача за сметка на продавача. Позовал се е на практиката на ВКС относно трайните търговски отношения, според която нормата на чл. 292, ал. 1 ТЗ е предназначена да уреди взаимоотношения между търговци, които са в трайни търговски отношения помежду си и между тях не съществува спор относно съществените елементи на сделката и поради това не е необходимо изрично приемане на офертата при всяка една от поредните продължителни доставки. В тази хипотеза е налице разместване на значението на мълчанието на адресата на офертата, което в търговското право, за разлика от гражданското, е предназначено за облекчаване на търговския оборот. Мълчанието може да се приеме за съгласие на търговците за сключване на отделната търговска сделка само ако от трайно установените между тях търговски отношения е видно, че помежду им няма спор по съществените елементи на сделката, какъвто елемент е и цената, поради което не е нужно изричното приемане на направената оферта. Въззивният съд е приел, че в случая е налице посочената хипотеза и поради това е счел за установено сключването на три консенсуални договора за покупко-продажба на стоки между страните по делото по предложение по реда на чл.292, ал.1 ТЗ по всяка една от процесните проформа фактури, съобразно постигнатото съглашение между страните по тях по отношение на вида, количеството, качеството на стоката и дължимата цена за същата, посочена в проформа фактурите, както и изпълнение на задължението на продавача по тези договори да предаде стоките на купувача и да издаде необходимите за това документи. Въззивният съд е намерил за несъстоятелно възражението на въззиваемия, че издадените проформа фактури не установяват осъществяването на процесните сделки. Изложил е съображения, че в търговската практика проформа фактурата в повечето случаи има значението на предложение в смисъл на отправяне на оферта за извършване на доставка, която съдържа всички основни елементи на тази доставка, като процесните такива съдържат тези основни елементи, вкл. е отразен и дължимият ДДС, а въз основа на тях и реално извършената доставка след липсата на възражение у съкотрахента по сделката са издадени и данъчни фактури. Намерил е, че при наличието на обсъдените доказателства фактът, че същите не са отразени в счетоводството на купувача, не може да опровергае формирания извод, че процесните сделки са възникнали валидно и продавачът по тях е изпълнил задължението си за предаване на стоката и документите за нея. Приел е, че не се твърди, а и не се установява купувачът по тези договори да е изпълнил задължението си за плащане на цената съобразно уговореното между страните в чл.2 и чл.3 от рамковия договор. Поради това е достигнал до извод за основателност на предявения иск за претендираната сума от 343 968 лв., представляваща сбор от дължимата цена по всяка една от трите процесни продажби, съобразно отразеното в издадените по повод на тях фактури.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на ответника за погасяване на вземането по давност, като е посочил, че за него е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Изложил е съображения, че осъществените доставки не са периодични, респ. породеното с тях задължение за цена не е "периодично плащане" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Приел е, че съобразно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, поради което при съобразяване на чл.3 от договора, че купувачът дължи плащане в 15 дневен срок от получаване на стоката, общият пет годишен давностен срок не е изтекъл по отношение на нито едно от предявените вземания, за които проформа фактурите са издадени в деня на получаване на стоката от купувача – съответно 05.05.2015 г., 07.05.2015 г. и 13.05.2015 г. и предвид факта, че процесната претенция е предявена на 01.04.2020 г.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до доказателствената стойност на проформа фактура, която не е подписана от посочените в нея получател и доставчик, не е отразена в счетоводството на получателя и не е включена в дневника му за покупки по ЗДДС. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд не е приел в отклонение от формираната практика, че представените неподписани и неосчетоводени от ответника проформа фактури се явяват доказателство за сключването на описаните в исковата молба три сделки и изпълнението им от страна на ищеца. Изводът му, че тези правопораждащи факти са доказани, е формиран след извършване на съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства – представените от ищеца фактури и пътно-прехвърлителни разписки, гласни доказателства, твърденията на ответника и представените от него писмени доказателства –фактури и приемо-предавателни протоколи за други осъществени между страните по делото доставки на стоки, основани на договори за търговска продажба в процесния период от време. Въз основана тези доказателства въззивният съд е приел за установено наличието на трайни търговски отношения между страните по делото, основани на поредица от консенсуални договори за търговска продажба, сключени по предложение по реда на чл.292, ал.1 ТЗ, чиято рамка е била определена писмено с договора от 18.03.2015г., както и сключването на процесните три сделки с предмет, посочен в проформа фактурите, които е ценил като предложение по чл.292, ал.1 ТЗ, и предаването на описаните в тях стоки, установено от представените от ищеца пътно-прехвърлителни разписки. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд е довод за неправилност на обжалваното решение, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният втори процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о., както и посочените от касатора решения. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора във връзка с приложението на чл.301 ТЗ, тъй като, противно на твърдението му, не е приел, че лицата, подписали пътно-прехвърлителните разписки, не са действали като представители на дружеството. Въззивният съд е обсъдил доказателствената стойност на представените пътно-прехвърлителни разписки, като по същество твърденията на касатора са в контекста на несъгласието му с изводите на съда, по които доводи настоящата инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Третият процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Въпросът е предпоставен от възприемане на твърдението на касатора за нередовност на исковата молба, изразяващо се в противоречие между обстоятелствената част и петитума й. Противно на това твърдение на касатора, въззивният съд не е приел наличието на такава нередовност на исковата молба. Следва да се посочи, че в исковата молба и последващите молби са изложени твърдения за наличие на трайни търговски отношения с ответника, за сключени във връзка с тях три договора за продажба с посоченото в исковата молба съдържание, за предаване на представител на ответника на стоките, предмет на договорите, и за липса на извършено от ответника плащане на цената на стоките. При така изложените твърдения е формулирано искане за осъждане на ответника да заплати цената на доставените му стоки. С оглед на това доводът на касатора за наличие на нередовност на исковата молба се явява неоснователен. Изложените от ищеца твърдения за съществуващи трайни търговски отношения с трето дружество, явяващо се свързано лице с ответника, за осъществени на това лице доставки на стоки в същия период от време и за начина на уреждане на отношенията между трите дружества, без посоченото трето дружество да е конституирано като ответник, са извън предмета на делото при ясно посочените в исковата молба правопораждащи претенцията факти.

Четвъртият и петият процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. По този въпрос е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, в това число посочените от касатора. Съгласно дадените разрешения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, или когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Съгласно чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като след обсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност е формирал фактическите си изводи и е подвел установените факти под приложимите материалноправни норми в изпълнение на задължението си за разрешаване на материалноправния спор по делото. При липса на приета от въззивния съд различна правна квалификация той не е дължал на страните нови указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Шестият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, но не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. От друга страна посочените предпоставки не са налице, тъй като относимите норми на ЗДДС са ясни и пълни и поради това не се нуждаят от тълкуване, както и няма данни, че при прилагането им се достига до противоречиви разрешения. Дължимостта на данък добавена стойност от получателя на стоката или услугата е обусловена от наличието на предвидените в ЗДДС условия - страните да са данъчно задължени лица по чл.3, ал.1 ЗЗД и сключеният между тях договор да има характера на облагаема доставка съгласно чл.12, ал.1 ЗДДС. Възникването на задължение за плащане на данъка не зависи от това дали има издадена фактура и дали е начислен и платен ДДС от издателя на фактурата, тъй като това са отношения между доставчика и фиска, свързани със счетоводни и данъчни изисквания, неспазването на които би имало за последица евентуално налагане на санкции на данъчно задълженото лице.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да се присъдят направените за настоящото производство разноски в размер на 16 568,40 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение