Определение № 4486 от 06.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4039/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 387 от 13.06.2024 г. по в. т. д. № 215/2024 г. на Софийския апелативен съд, поправено с решение № 545 от 02.09.2024 г. по същото дело, след частична отмяна на решението от 22.11.2023 г. по гр. д. № 3316/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-1 с-в, ответникът ДП „НКЖИ“-София е осъден да заплати на основание чл.49 ЗЗД на ищеца С. И. И. още 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата майка С. М. И. вследствие ПТП, настъпило на 04.03.2017 г. на ж. п. прелез в [населено място], общ. Септември, ведно със законната лихва от 04.03.2017 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която ДП „НКЖИ“-София е била осъдено да заплати на С. И. И. сумата от 90 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от същия деликт, заедно със законната лихва както и в частта, с която искът е бил отхвърлен за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.

Въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда № 1 от 15.01.2019 г. на ОС - Пазарджик по н. о. х. д. № 651/2018 г. Й. Д. В. е признат за виновен в това, че на 04.03.2017 г., около 11: 00 часа, поради немарливо изпълнение на задълженията си по длъжностна характеристика като прелезопазач, свързани с правнорегламентирана дейност по обслужване на охраняеми прелези между ж. п. гари, представляваща източник на повишена опасност, нарушил и не спазил чл. 76, т. 2, изр. 1 и чл. 76, т. 3 от Наредба № 4/27.03.1997 г. за железопътните прелези; т. VI от Временна инструкция за обслужване на охраняем прелез на км. 107+530 между гари Септември и Пазарджик, съоръжен с ръчна бариера с електрическо задвижване, в участък с двойна ж. п. линия при влаково движение по път № 1 Септември-Пазарджик и по път № 2 Пазарджик-Септември по непредпазливост причинил смъртта на С. М. И..

В рамките на наказателното производство било установено, че на 04.03.2017 г. влак № 10392 е отпътувал в 10. 55 ч. от гара Пазарджик към гара Септември и за преминаването му през прелеза на [населено място] прелезопазачът В. е бил уведомен с телефонограма от дежурния ръководител движение. В съответствие с посочените в присъдата правни норми това го задължавало 5 минути преди преминаване на влака да спре движението на превозни средства и да спусне бариерата, което не направил. Достигайки до железопътния прелез, водачът на л. а. „Фолксваген Голф“ М. И. видял, че бариерата е вдигната и продължил напред през релсите. В същото време при приближаване на влака машинистът подал звуков сигнал „Внимание“, съгласно чл. 410, ал. 1 от Наредба № 58/2006 г. На около 50 метра преди прелеза възприел преминаващия през релсите автомобил, веднага задействал екстрено спиране едновременно със звуков сигнал, но въпреки своевременната реакция ударът бил неизбежен. На един от пристигналите на място полицаи В. обяснил, че е знаел за идването на влака, но забравил да спусне бариерата и направил това едва след настъпване на произшествието.

Във връзка с поведението на водача на автомобила по делото е разпитан свидетелят Г. В. и изслушано заключение на вещо лице по назначена експертиза. Свидетелят е установил, че е очевидец на произшествието и че преди приближаването на влака бариерата на прелеза е била спусната, но автомобилът не спрял, а предприел нейното заобикаляне и навлизане на релсите. Според заключението на вещото лице видимостта на водача към посоката, от която е приближавал влака, когато се е намирал пред бариерата, е била ограничена от крайпътна растителност, но при приближаването на първия коловоз вече е имал видимост и при положение, че с оглед казаното от този свидетел бариерата е била спусната, е могъл и трябвало да спре за да изчака преминаването на влака.

От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. След като деянието на служителя на ДП „НКЖП“-София е установено с влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, недопустимо е в настоящето производство да се установява друга фактическа обстановка. Затова съдът не може да кредитира показанията на разпитания по делото свидетел, че водачът на автомобила е преминал покрай спуснатата бариера. В случай, че бъдат взети предвид неговите показания, съдът недопустимо би игнорирал влязлата в сила присъда и задължителната й сила по чл.300 ГПК. От друга страна установеното от този свидетел /наличието на спусната бариера/ е в противоречие със събраните по досъдебното производство доказателства. В проведеното на 15.01.19 г. съдебно заседание по наказателното дело прелезопазачът В. се е признал за виновен, както е признал фактите и обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Наличието на неспусната бариера е установено и от показанията на разпитаните по досъдебното производство свидетели.

Прието е, че справедливият размер на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди е 130 000 лв. Отчетени са свидетелските показания, според които ищецът и починалата му майка са били много привързани; поддържали са тясна връзка и след създаването на собствено семейство на ищеца; контактите им били почти ежедневни, майката продължавала да съдейства на сина си и му оказвала неоценима помощ при отглеждането на неговата дъщеря. Съдът се е позовал на конкретни решения на ВКС, по които е присъден сходен размер на обезщетения за неимуществени вреди при смърт и тежка телесна повреда.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“.

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не приел представеното от жалбоподателя писмено доказателство – съобщение, от което се установява, че до ОП-Пазарджик е направено искане за възобновяване на наказателното производство – н. д. 651/2018 г. на ОС-Пазарджик на основание чл.420, ал.1 НПК, вр. чл.422, ал.1, т.3 НПК по повод разкрити в гражданското производство обстоятелства, имащи съществено значение за изхода му. Решението било и необосновано – въззивният съд не направил самостоятелна оценка на доказателствата по делото и неправилно не кредитирал свидетелските показания, позовавайки се на чл.300 ГПК. При определяне на размера на обезщетението съдът не се съобразил с икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, както и с размера на обезщетенията, присъждани от ВКС към същия момент.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е гражданският съд, ангажиран с произнасяне по гражданскоправните последици от деликт, да приеме за доказани механизмът за настъпване на ПТП и виновният за това ПТП само въз основа на задължителната сила на влязла в сила присъда на наказателен съд, при положение, че по гражданското дело са открити нови обстоятелства и факти, които не са били открити в наказателното производство, обосноваващи извод за виновно поведение на трето лице, неучастващо в гражданското дело и са предпоставка за ангажиране на гражданската му отговорност;

2. Следва ли по повод прилагането на чл.300 ГПК да се даде възможност на страната, която не се ползва от присъдата, да ангажира доказателства, че е предприела процесуални действия за възобновяване на наказателното производство на основание новооткритите по гражданското дело обстоятелства с цел да докаже, че неправомерно е привлечена като страна по иск за деликтна отговорност, или гражданското дело следва да се реши съобразно нормата на чл.300 ГПК, независимо от това как би се развило наказателното производство и какви биха били последиците за неправомерно осъдения ответник;

3. След като влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това извършено ли е, неговата противоправност и виновност на дееца, при постановяване на своето решение съдът длъжен ли е да обсъди всички доказателства по делото за всички правнорелевантни факти, като посочи кои факти намира за установени и кои – недоказани, както и да обсъди пълно, обективно и всестранно събраните по делото доказателства с цел да обоснове всички фактически и правни изводи на съда;

4. Следва ли въззивният съд, при наличие на приложена като доказателство по делото влязла в сила присъда, да обсъди всички събрани доказателства за съпричиняване на деянието от шофьора на МПС;

5. Допустимо ли е категорично да не се кредитират показанията на очевидец, основавайки се на чл.300 ГПК, или е необходимо да се подложат на анализ и да се разгледат;

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените факти и обстоятелства;

7. Задължен ли е съдът да обсъди и основе решението си на всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти, както и да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните доказателства за механизма на произшествието, при иск срещу предприятието, осигуряващо сигурността по движението на влаковете, за обезщетяване на вредите от настъпилата злополука;

8. Допустимо ли е въззивната инстанция да определи размер на обезщетение, който не е съобразен с икономическите обстоятелства в страната към момента на ПТП, без да се съобрази с решаваните по сходни случаи дела – не е взел предвид възрастта на жертвата; това, че са живеели отделно с ищеца, че тоя е имал свое собствено семейство и не е разчитал на издръжка от майка си.

По първите два въпроса се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а по останалите въпроси – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като решени в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 163 от 26.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 1025/2010 г., II т. о., решение № 55 от 30.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 728/2008 г., I т. о., решение № 55 от 30.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 728/2008 г., I т. о., решение № 27 от 15.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 457/2014 г., II т. о., решение № 50116 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1725/2022 г., II т. о., решение № 251 от 28.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2023 г., IV г. о.

Ответникът в производството С. И. И. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Сочи, че пред въззивния съд не са представени доказателства за възобновяване на наказателното производство.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е ясна правна уредба и богата практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, а особеностите на настоящия случай не налагат добавяне на нещо различно от това, което практиката приема. Според чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. В решение № 7 от 9.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2000/2021 г., III г. о. и решение № 191 от 5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1063/2018 г., IV г. о., се приема, че когато в хода на наказателното производство не е приет за съвместно разглеждане гражданският иск на пострадалия и той го предяви по общия ред на чл.45 ЗЗД, при преценката си за наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане гражданският съд следва да съобрази задължителната сила на влязлата в сила присъда; при наличие на влязла в сила присъда, от елементите на непозволеното увреждане следва да се приемат за безспорно установени деянието, противоправността и вината на ответника по делото.

Правната уредба дава възможност за защита при постановяване на неправилна присъда. Налице е възможност за възобновяване на наказателното производство при условията на чл.422 НПК и за отмяна на влязлата в сила присъда – чл.425 НПК. В случай, че влязлата в сила присъда бъде отменена и осъденият бъде оправдан, разпоредбата на чл.303, ал.1, т.3 ГПК дава възможност за отмяна и на влязлото в сила решение на гражданския съд, основано на задължителната сила на присъдата. Такъв например е случаят, разгледан в решение № 242 от 10.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1488/2017 г., IV г. о.

Тази правна уредба изключва възможността гражданският съд, който по реда на чл.49 или чл.45 ЗЗД разглежда гражданските последици от престъплението, да отхвърли иска за вреди поради липса на престъпление, основавайки се на доказателства, събрани в гражданския процес и игнорирайки влязлата в сила присъда. Докато не бъде отменена присъдата и докато осъденият не бъде оправдан, гражданският съд не би могъл да отхвърли иска по чл.45 или чл.49 ЗЗД въз основа на доказателства, събрани в гражданския процес. Ако в хода на гражданския процес се представят доказателства за възобновяване на наказателното производство, това би било основание за спиране на гражданското дело до приключване на наказателното производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК и едва след възобновяването му спорът ще бъде решен в зависимост от изхода по наказателното дело. Само изискването от прокуратурата на наказателното дело, приложено в гражданското, не е достатъчно да се приеме, че наказателното производство е възобновено. Наказателното производство се възобновява при условията на чл.422 НПК, които в случая не са били налице при разглеждане на делото от апелативния съд. Затова не е имало основания за спиране на делото по чл.45 ЗЗД.

Не е налице и противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС по въпроси № 3 - № 7. Жалбоподателят се позовава на онази част от мотивите на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в която се прави характеристика на правораздавателната дейност на въззивния съд. Тези мотиви нямат никакво отношение към поставените въпроси № 3 - №7. Липсва противоречие между действията на въззивния съд и приетото в тълкувателните решения. Постоянна е практиката на ВКС, че въззивният съд е длъжен да обсъди само онези доказателства, които са допустими и относими към правния спор. Затова в случая съдът не е бил длъжен да обсъжда доказателства, които сочат нещо различно от това, което произтича от задължителната част на присъдата, защото няма правна възможност въз основа на тях да постанови нещо различно от това, което сочи присъдата. В решение № 163 от 26.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 1025/2010 г., II т. о., се сочи, че „Само влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието и относно това извършено ли е, неговата противоправност и виновността на дееца. Останалите факти, които имат значение за гражданските последици от деянието, подлежат на доказване от страната, която ги излага, с допустимите за това доказателства“. Въззивното решение е в пълно съответствие с тази практика на ВКС, тъй като в настоящия случай във влязлата в сила присъда са посочени всички елементи на деликта по чл.45 ЗЗД – посочен е деецът - Й. Д. В. /служител при ответното дружество/; той е посочен за виновен за конкретно противоправно деяние: „нарушил и не спазил чл. 76, т. 2, изр. 1 и чл. 76, т. 3 от Наредба № 4/27.03.1997 г. за железопътните прелези; т. VI от Временна инструкция за обслужване на охраняем прелез на км. 107+530 между гари Септември и Пазарджик, съоръжен с ръчна бариера с електрическо задвижване в участък с двойна ж. п. линия при влаково движение по път № 1 Септември-Пазарджик и по път № 2 Пазарджик-Септември по непредпазливост причинил смъртта на С. М. И.“. В другото решение № 55 от 30.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 728/2008 г., I т. о., се приема принципната възможност в гражданския процес по чл.45 ЗЗД да се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и в случаите, в които този резултат се дължи на престъпление, установено с присъда, стига съпричиняването да не е елемент от състава на престъплението. Доказателствата по настоящото дело обаче не разкриват съпричиняване от страна на пострадалата и затова посоченото решение на ВКС не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По делото е имало спор дали водачът на пострадалия автомобил М. И. И. /брат на ищеца/ е извършил нарушение, което е допринесло за настъпилото ПТП и последвалата смърт. Пострадала при ПТП обаче е майката на ищеца С. И. и тя няма никакво отношение към съпричиняването на вредоносния резултат. Но дори и за М. И. по делото няма доказателства за нарушени правила за движение по пътищата, които да са в причинна връзка с катастрофата. Вярно е, че според автотехническата експертиза водачът на автомобила е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, като изчака преминаването на влака и вдигането на бариерата пред него. Този извод обаче е направен на базата на свидетелските показания по настоящото дело, които влизат в противоречие със задължителната присъда и по тази причина не могат да бъдат ценени както от гражданския съд, така и от вещото лице в гражданското производство. Ето защо по двете съображения, изложени по-горе, въззивното решение не противоречи на решение № 55 от 30.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 728/2008 г., I т. о.,

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос № 8, който е свързан с критериите по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но приетото по него не противоречи на практиката на ВКС по чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства по делото, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Противно на поддържаното от жалбоподателя, въззивният съд се е отчел икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, като изрично е посочил, че отчита и инфлационните процеси, развиващи се паралелно с производството по делото, които обезценяват присъденото обезщетение със значително по-голям процент от лихвата за този период. Следва да се има предвид и това, че всеки случай, по който конкретно се прилага чл.52 ЗЗД, е различен от останалите и много трудно може да се вземе предвид присъденото по други дела, макар и за сходни случаи. По настоящото дело съдът е отчел както обстоятелството, че ищецът и починалата му майка са живели в отделни домакинства, така и изключително близките им отношения, а също и фактът, че майката е помагала при отглеждането на своята внучка. Не е без значение и обстоятелството, че смъртта е настъпила внезапно, при трагични обстоятелства и по тази причина е нанесла дълбока травма на ищеца, за която говори разпитаната по делото свидетелка. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел всички конкретни факти и решението му не противоречи на практиката на ВКС по чл.52 ЗЗД.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на пълномощника на ответника адв. А. А. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 3850 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,