Определение № 53 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 673/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 748/3.02.2022 г., подадена от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, с пълномощник по чл. 32, т. 4 ГПК областния управител на Област Силистра, срещу определение № 30 от 24.01.2022 г. по ч. гр. д. № 20223000500016/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение, имащо характер на определение, № 260069 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 53/2021 г. на Силистренския окръжен съд, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото.

Апелативен съд – Варна е изложил, че производството по гр. д. № 53/2021 г. е образувано по предявен иск по чл. 440 ГПК от държавата срещу „Нюман“ ЕООД, В. К. К., А. И. К. и „КИЙБ-МЗК“ ЕООД. В исковата молба и уточняващите я такива се излага, че процесните недвижими имоти, представляващи: 1) самостоятелен обект с идентификатор 66425.500.3070.7.19, с площ от 65 кв. м, разположен в партерен етаж на масивна седеметажна сграда; 2) самостоятелен обект с идентификатор 66425.500.3070.7.18, с площ от 98 кв. м, разположен в партерен етаж на масивна седеметажна сграда, двата находящи се в гр. Силистра, ул. "Добруджа" 16А, са били част от обособена част от „Търговски комплекс „Рила“, предмет на договор от 13.05.1996 г. за приватизационна продажба, сключен по реда на чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗППДОбП (отм.) с ЕТ „Нюман-В. К.“. С решения от 2004 г. е вписано прехвърлянето на търговското предприятие на едноличния търговец по реда на чл. 15 ТЗ на „Нюман“ ЕООД и едноличният търговец е заличен в търговския регистър. С решение № 116/13.06.2008 г., постановено по т. д. № 299/2007 г. по описа на Апелативен съд - Варна, влязло в сила на 17.07.2009 г., горепосоченият договор е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като по силата на така постановеното решение, понастоящем държавата се легитимира като собственик на горепосочените недвижими имоти, за които са съставени АДС през 2012 г. и 2020 г. Имотите се стопанисват от Областна администрация Силистра. Същите са предмет на договорна ипотека, сключена с н. а. № 42/5.08.2005 г. за обезпечаване на банков кредит от 5.08.2005 г., между „Райфайзенбанк (България)“ АД, като кредитодател, и „Нюман“ ЕООД - кредитополучател и ипотекарен длъжник, подновена с вписване от 17.07.2015 г. Вземанията си по договора за кредит (по който като поръчители солидарни длъжници са В. К. и А. К.), ведно с неговите обезпечения, „Райфайзенбанк (България)“ АД е прехвърлило на „КИЙБ-МЗК“ ЕООД с договор за цесия от 12.07.2019 г., вписан в СВ - Силистра на 23.07.2019 г. Към недвижимите имоти е насочено принудително изпълнение по изп. д. № 20167670400285 по описа на ЧСИ Г. Г., с настоящ взискател „КИЙБ-МЗК“ ЕООД и длъжници „Нюман“ ЕООД, В. К. К. и А. И. К.. На 14.01.2019 г. е вписана възбрана върху имотите. Тъй като недвижимите имоти, към които е насочено принудителното изпълнение, не са собственост на длъжника „Нюман“ ЕООД, а на ищеца, предвид горецитираното решение на ВАпС, влязло в сила 2009 г., т. е. не са били собственост и към момента на подновяване на ипотеката, се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че процесните недвижими имоти не са собственост на длъжниците в изпълнителното производство „Нюман“ ЕООД, В. К. К. и А. И. К..

Съдът е посочил, че между страните няма спор, че ипотекираните имоти не са собственост на ответниците по исковата молба, длъжници по изпълнителното дело. Действителният спор между тях е дали съществува валидно ипотечно правоотношение по силата на договора за ипотека, обективиран в н. а. № 42/5.08.2005 г., подновена в срока по чл. 172 ЗЗД, което да дава на взискателя правата по чл. 173, ал. 1 ЗЗД да се удовлетвори от стойността на имотите, които понастоящем не са собственост на длъжника, с оглед постановеното решение по предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, влязло в сила на 17.07.2009 г., развалящо договора за приватизационна продажба от 13.05.1996 г. по чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗППДОбП (отм.) на обособена част от държавно предприятие, с който към 5.08.2005 г. се е легитимирал като собственик кредитополучателят и ипотекарен длъжник „Нюман“ ЕООД, и в частност спор с оглед нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД и обстоятелството, че искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е предявен (и съответно исковата молба е вписана) през 2006 г., т. е. след 5.08.2005 г. (в която хипотеза, когато ипотеката е вписана преди исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, правата на ипотекарния кредитор са противопоставими на ищеца по този иск, ако бъде уважен, като това произтича от реда на вписване и от нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, при съответно съобразяване и на разпоредбите на чл. 115 ЗС).

В атакуваното определение е посочено, че принципно защитата на третото лице в хипотезата на чл. 440 ГПК, т. е. лице, което твърди, че правото му на собственост е засегнато от изпълнение за парично вземане, се осъществява чрез отрицателен установителен иск, насочен против взискателя и длъжника (явяващи се задължителни необходими другари в процеса), за установяване, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. След като обаче между страните по делото няма спор относно правото на собственост върху недвижимите имоти, върху които е насочено принудителното изпълнение, конкретно, че те не са собственост на длъжниците, то този иск за собственост се явява лишен от правен интерес. Формалното установяване, че длъжниците не са собственици на имотите, не би могло да доведе до приложение нормата на чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, съответно до прекратяване на изпълнението върху тях, предвид разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД. Спорът между страните за съществуването на ипотечното правоотношение и конкуренцията на права не би могъл да се разреши в производство по иск с правно основание чл. 440 ГПК, защото не се включва в предмета на делото по този иск.

Жалбоподателят счита атакуваното от тях определение за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че определението е очевидно неправилно (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК).

Позовава се на противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителната практика и с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС; ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 71/24.07.2019 г. по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., решение № 122/17.12.2018 г. по гр. д. № 2240/2018 г., III г. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., I г. о., определение № 604/7.08.2012 г. по ч. гр. д. № 409/2012 г., IV г. о., определение № 46/3.02.2020 г. по ч. гр. д. № 138/2020 г., IV г. о.

На следващо място, жалбоподателят формулира следните въпроси, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по казус, като настоящия, не е намерено решение на ВКС:

1. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка;

2. Задължен ли е съдът да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор;

3. Налице ли е правен интерес на трето лице (държавата), придобило имоти, срещу които е насочено принудителното изпълнение преди завеждането на делото, по което е постановено изпълняемото решение;

4. Кои са предпоставките за предявяването на иска по чл. 440 ГПК и обвързани ли са те от допълнителни изисквания за съществуване на правния интерес от иска и за активната легитимация по същия, извън посочените в правната норма;

5. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства;

6. Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината;

7. Нарушени ли са процесуалните правила при обсъждане на доводи, които не са били въведени от въззивника като възражения в отговора на исковата молба и не са били част от доклада;

8. Какви са последиците от произнасяне на решаващия съд по непредявен иск;

9. Ограничени ли са правомощията на въззивната инстанция, при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси, от съдържанието на въззивната жалба.

От „КИЙБ-МЗК“ ЕООД, „Нюман“ ЕООД, В. К. К. и А. И. К. са постъпили отговори на жалбата, в които са изложени съображения за неоснователност на същата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане.

В случая първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, предявен от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като последният е упълномощил, на основание чл. 32, т. 4 ГПК, областния управител на Област Силистра, срещу „Нюман“ ЕООД, В. К. К., А. И. К. и „КИЙБ-МЗК “ ЕООД – за признаване за установено, че визираните по-горе два недвижими имота не са собственост на „Нюман“ ЕООД, В. К. К., А. И. К..

Ищецът е обосновал правния си интерес от иска с твърденията, че двата недвижими имота са били собственост на държавата и впоследствие - приватизирани с договор от 13.05.1996 г. С влязло в сила на 17.07.2009 г. решение № 116/13.06.2008 г. по гр. д. № 299/2007 г. на Апелативен съд – Варна договорът от 13.05.1996 г. бил развален и приобретателят „Нюман“ ЕООД - осъден да върне на Агенция за следприватизационен контрол владението на недвижим имот („кафе-бар“), с площ от 307.50 кв. м, представляващ обособена част от търговски обект „Рила“, част от който са имоти с идентификатори 66425.500.3070.7.18 и 66425.500.3070.7.19. За последните били съставени актове за държавна собственост. За задължения на „Нюман“ ЕООД била учредена в полза на „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД ипотека, вписана с вх. рег. № 8297/5.08.2005 г., акт № 101, том ІІ, дело № 503/2005 г. на Служба по вписванията – Силистра, подновена на 17.07.2015 г. Впоследствие правата по цесията били прехвърлени на „КИЙБ-МЗК “ ЕООД с договор за цесия, вписан в Служба по вписванията – Силистра с вх. рег. № 3274/23.07.2019 г., акт № 89, том І. Срещу процесните имоти било насочено принудително изпълнение по изп. д. № 20167670400285 по описа на ЧСИ Г. Г., с взискател „КИЙБ-МЗК “ ЕООД и длъжници „Нюман“ ЕООД, В. К. К. и А. И. К..

Ответниците са оспорили иска, като „КИЙБ-МЗК“ ЕООД с отговора на исковата молба е оспорило изрично твърдението на ищеца, че имотите не са собственост на длъжниците по изпълнителното дело.

Въз основа на така изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени от жалбоподателя по отношение на формулираните от него въпроси в изложението към частната касационна жалба. По част от въпросите (под №№ 1, 2 и 9) е налице и установена непротиворечива съдебна практика, която не е неясна и непълна, нито се нуждае от промяна. Същата е съобразена при постановяване на обжалваното определение. Третият въпрос е формулиран неясно. По четвъртия въпрос е постановено ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно това решение искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е уреден с изрична законова разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни по иска. Посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и притежаваното от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. При това законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнието. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен посочените по-горе предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Видно от текста на чл. 440, ал. 1 ГПК, искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, без да се поставя изискването третото лице да е във владение на вещта или не. Разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК не поставя изрично допълнителни изисквания за съществуване на правния интерес от иска и за активната легитимация по същия, извън посочените такива, нито пък препраща към други разпоредби, в които се съдържат такива изисквания.

Същевременно в т. 2 на ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, по смисъла на чл. 440 ГПК е всяко лице, което не е страна в производството по принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели.

Въпроси №№ 5, 6 и 7 нямат характера на такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а на тях съдът дължи отговор едва след допускане на касационно обжалване, при проверка правилността на атакувания съдебен акт. Относно въпрос № 8 не става ясно в каква връзка е визиран, доколкото и първоинстанционният, и въззивният съд са приели, че по делото е предявен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, каквото е и становището на жалбоподателя.

Същевременно настоящият съд намира и че определението на Апелативен съд – Варна не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Обратното – същото съответства на закона и съдебната практика, включително задължителната такава.

В случая ипотеката върху процесните имоти е била вписана преди предявяването на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на приватизационния договор. Съгласно чл. 88, ал. 2 ЗЗД развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Имат се предвид не само вещните права, а правата, придобити от договор, подлежащ на вписване, включително договор за учредяване на ипотека. Това е един от случаите на установена от закон фикция за правоприемство (т. нар. фингирано правоприемство). След като на държавата по силата на закона (чл. 88, ал. 2 ЗЗД) е противопоставима вписаната върху процесните имоти ипотека, тя няма качеството на трето лице по смисъла на чл. 440 ГПК и няма правен интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. В тази връзка съдът съобразява и че подновяването на ипотеката е било извършено в срока по чл. 172, ал. 1, изр. първо ЗЗД, при което тя запазва своето действие и своя ред и в новия десетгодишен срок.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на атакуваното определение, постановено от Апелативен съд – Варна.

Ответниците по частната касационна жалба имат право на направените от тях разноски пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,